Велики повелителю на морските
дълбини,
Пише Ви Златната
рибка от Панчаревското езеро. Точно преди 10 години с Ваш указ №3481329 бях
назначена на длъжността изпълнител на желания на безсрочен договор, с цел
повишаване качеството на живот в района. Въпреки огромната чест, която ми беше
оказана с този пост, най-настоятелно Ви моля да бъда освободена от заеманата
длъжност и се надявам молбата ми да бъде удовлетворена възможно най-скоро.
По-долу ще изложа основанията си за това искане.
Всяка малка
рибка си мечтае да има късмета да стане златна и аз не бях изключение, но ако
знаех в какво ще се забъркам, щях да огранича мечтите си до две: да не свърша
като пълнен никулденски шаран и да ме улови Джордж Клуни, докато жена му
тихичко се дави зад яхтата.
Осмелявам се да
предположа, Господарю, че ако бях разпределена в друг географски район,
положението щеше да е различно, но за тукашните води и населението около тях
препоръчвам да бъде назначено стадо пирани, които да изпълняват само последни
желания. Вярвайте ми, това не е жестокост, милост е.
Статистиката от
водния ми дневник сочи, че в 90% от случаите на софиянци не им прави
впечатление че говоря, защото непрекъснато чуват гласове в главата си; 80%
веднага се опитаха да пресметнат паричната стойност на теглото ми в злато, а
половината свиха поредния масур и с отнесен вид ми обясниха че май се познаваме
от гимназията.
Тук, не само
материала с който работя, а и условията са покъртителни. Панчаревското езеро е
потънало в битови отпадъци. Виждала съм какво ли не да плава около мен.
Наскоро, за реклама на един фестивал във водата се мяташе огромно чудовище и
като го видях за пръв път, помислих че някой пак е изхвърлил нещо непотребно.
Добре, че от 2008ма започнаха да организират ежегодно почистване. Събират по
един тон боклуци на акция. Питам се, софиянци само веднъж в годината ли си
чистят къщите и така ли цапат и у тях? Чувала съм ги и те самите да се наричат
един друг “боклук” в най-различен цвят. Защо не вземат да си прекръстят града
на Кофия, за да се чувстват съвсем на място в него?
Прави са за едно
– сефтето се помни цял живот. Първият ми случай беше една леля с прасци като
дамаджанки и гръб като билборд за концерт на Веско Маринов. (Познавам го лично,
пожела си да спре да се поти; направих каквото можах, но все едно да се опиташ
да спреш Ниагара.) Та, въпросната леля каза, че през 81ва била финалистка на
Световната купа по гребане, проведена точно тук. Ако питате мен, през 2015та
можеше да е финалистка само на Световното по гребане с лъжица в купа. Както и
да е, жената седеше на един камък и плачеше, дожаля ми. Цопнах 2-3 пъти около
нея, женището най-накрая ме забеляза и ме загреба с шепа колкото супник. Казах
си думите по учебник: “Аз съм Златната рибка, бла-бла, едно желание”. Тя
избърса очи с другата си лапа и заразказва как малко след въпросните финали,
през далечната 82ра, когато аз още съм била блясък в люспите на прадядо ми, се
влюбила до уши в едно момче. Идвал на състезанията, защото брат му бил гребец.
Заграждала го тя, заграждала, въртяла мило очи, пърхала с мигли, даже рокля
облякла заради него. Накрая й паднал в ръчичките, ама буквално. Една вечер го
приклещила в ъгъла на един купон, каза че като я видял, започнал да пие
алкохола на екс, от притеснение. Аз мисля, че е било от страх и прав е бил, но
нищо не казах. Завлякла го в стаята си в общежитието почти в несвяст, съблякла
го, помогнала му да вдигне знамето и се почнали. В един момент й станало
толкова кеф, че го гепила за сладкото дупе, дръпнала и.. тренировките си казали
думата – 12 шева в Пирогов. След като му зашили задника, той не искал и да я
доближи и тя много страдала. След него не била поглеждала мъж с такъв мерак,
само 3-4 съотборнички. Та, стигам до желанието: да го върна при нея и да живеят
щастливо до края на дните си. Сега пък ми дожаля за него, по-точно за задника
му и казах, че това желание го няма в каталога, но ако иска, мога да я направя
да изглежда като Памела Андерсън, а тя да се оправя после. Жената ме погледна
учудено и ме попита какво имам предвид, тя й била почти като близначка, само
дето оная била малко по-слаба и малко по-руса. Казвам Ви, Господарю, с тия
софиянци оправия няма!
След като този
случай разби представата ми за хората на пух и прах, се заредиха кой от кой
по-откачени. Не е за чудене, самата държава е по-странна и от Бермудския
триъгълник. През 50те години на миналия век, част от държавната строителна
политика било да се построи корабоплавателен канал между Павлово и Панчарево.
Всеки столичанин бил задължен да копае на обекта през почивните си дни.
Египетските пирамиди пасти да ядат, ония поне официално са си били роби. После
се сетили, че ако бъде запълнен, каналът ще залее града и започнали да го
зариват. Това ми го разказа един дядо, очевидец на събитията, който си пожела
министърът на здравеопазването да припадне на опашка в поликлиниката и поне
един депутат да си изкара мандата на минималната работна заплата.
Веднъж на брега
спря кален черен голф с надпис “Пешкиров Инкорпорейтид”. От него се изтъркаля
набит младеж с избелял анцуг Адидас и започна да си разтоварва риболовните
такъми. Телефонът му звънна и той обясни на някого, че да, той дава стая под
наем срещу отглеждане на две крави. Това ме наведе на мисълта, че работи в
областта на селското стопанство и като ме хвана учтиво попитах: “Добри ми
селянино, какво е желанието ти?”. Той така се разлюти, че едва не ме смачка.
“Ти на кой викаш селянин, ма?!”, крещеше той и пръскаше слюнки, а аз мятах
опашка към дълбокото и си мислех, че вече не знаеш кой от какво се обижда в
днешно време и че тая работа безмилостно ще съсипе рибешката ми нервна система,
както снимката на мургавата мисис Мейзер от Лас Вегас съсипа чувството ми за
естетика.
Имала съм и
случаи, в които хората разсеяно ме хвърлят обратно във водата, преди да успея
да обясня коя съм. Като попитам “А желанието?”, получавам странни отговори.
Човек с големи слушалки на ушите измърмори “Добре, казвай коя песен искаш да ти
пусна и си приготви 10 лева.”. Един, който приличаше на мишка, ми нареди да
покажа как са мятам, а когато хукна да краде колите на хората в мола, човек от
антуража му ми сподели как си решил проблема със ставането след купон – сложил
си песен на колегата за аларма и се будел 5 минути преди това, за да не я чуе.
Друг, който изглеждаше и говореше като Марлон Брандо в “Кръстникът”, ме попита
какво желание искам да ми изпълни. Въпреки скъпия костюм и горилите, които си
чоплеха носовете на десетина метра от нас, ми заприлича на охранител, но вече
си бях научила урока да избягвам обръщенията. Явно жена му звънна, защото
започна да я успокоява: “Цецооо, стига де, нищо че е счупен, ще ти подаря още
един часовник да си го навиваш, няма нужда от драми сега, иди да послушаш какво
си говорят хората, та да се разсееш.” После го информираха, че следобед ще вали
сняг и той отпраши да лови снежинките във въздуха.
Много хора се
връщат, за да развалям поисканото. Мислят си, че имат право на рекламации.
Пожелават си нещо, а после на колене ме молят да го отменя. Не става така, да
са мислили по-рано. Това да не са предизборни обещания, които не значат нищо,
та да се хвърлят на вятъра. Хвана ме един мургавелко, хък-мък, пожела си оная
му работа да стане като на коня който откраднал. Речено-сторено. Аз какво съм
виновна че беше кобила, да е гледал какво взима. Онзи пък, който поиска с жена
му да свършват едновременно, после се жалваше, че само докато се прибере вкъщи,
свършил 3 пъти. И той така, да си е отварял очите като си е взимал жена.
Тежка и
неблагодарна е тази работа, Господарю! Замервали са ме с камъни, със смачкани
на топка дипломи, с книгите на някакъв професор Вучков, едва оцелях. Моля Ви да
ме преместите или пенсионирате! Съгласна съм дори да плувам в аквариум в чалга
клуб, само ме махнете от тук!
С уважение:
(подпис, не се чете)
