или
Как да си направим позитив от три негатива
(наръчник на колебливия оптимист)
“Nooothiiing’s impoooossible”, виеше Косьо, докато Дейв Геън по-скоро
мрачно обявяваше, отколкото изпяваше фразата. Теди го погледна, вдигна вежди в
най-новата си версия на “кАжи честно!”, прозя се и каза: “.. освен да си обуеш
гащите през главата”. Косьо я удостои с изсумтяване в стил “Таа па таа” и
продължи да мъчи песента.
В ъгъла спореха кой от българските футболни отбори е най-зле и дали ако
Моци вкара два гола на Реал у тях, ще му вдигнат паметник в Разград.
Схрусках още половин грам мазнини с вкус на картоф и се замислих как
“няма”, “нищо” и “невъзможно” употребени по отделно обикновено те сдухват, но
слепени заедно ти слагат пластмасови розови очила и ти се подхилкват в лицето
колко смешно изглеждаш с тях. Братчето на Ваня изглеждаше по подобен начин като
си беше сложило сутиена на кака си на очите и се правеше на извънземно.
От долната тераса се чу зов на грижовна квачка: “Нинаа! Лилии!”. Ако имах
три кучета, щях да им наслагам тия странни имена и да си колекционирам
физиономиите на хората в парка като започна да ги викам: “Нямаа! Нищоо!
Невъзможноо!”. Дали и други щяха да викат с мен?
- Косьо, зарАзен ли е оптимизмът според теб? – попитах пишман-певеца, а той
ме изгледа все едно съм го питал дали е спрял да пикае в мивката, но все пак
отчете някаква мисловна дейност и накрая каза:
- Ммм, ‘ба ли го.- Косьовият вариант на “не знам”, очевидно.
- Зависи колко си тъп, бате. – обади се Кичарата.
- Що пък тъп? – тва е Теди. Тя е
непоправима романтичка, обаче обикновено го крие под маската на “и за т’ва също
не ми пука особено”.
- Щото само тъпите вярват в хепиенд. Хората са го казали – ако една история
има щастлив край, значи още не е свършила.
- Черногледството по-добре ли те кара да се чувстваш? – разтърси къдрава
глава Теди.
Кичарата се почеса зад ухото, изгледа ни и тримата подред и каза:
- Много ясно, че не. Ама какво? Да вярвам във феи ли? Идват и оправят каши.
Или ангели-пазители? Ниищо лошо не може да ми се случи.
С иронията му можех да си напълня вече празната чаша.
- Ако имаше такива, брат ми още щеше да може да ходи. – продължи той.
Братът на Кичарата беше запален байкър и с групата му не пропускаха почивни
дни. Веднъж се опитал да помогне на турист, който си заклещил крака при падане.
В тоя момент, отгоре се откъртило голямо парче и го треснало по гръбнака както
се бил навел. Колелото му отдавна събира прах в мазето.
- Но брат ти е жив. – намеси се Радо. – Освен това не познавам някой, който
може да го бие на шах.
- Прав си, жив е. Радвам се на всяка загубена партия. – замислено каза Кичарата и се обърна към
прозореца.
- На някой да му се пуши? – чу се от корнера.
Всички се размърдахме.
Сбутахме се на балкона. Защракаха запалки. Лакътят на Косьо ме ръгаше в
ребрата, но си замълчах. Като семейство сме все пак, ако започнат да ни дразнят
дребните неудобства ще се изпокараме и ще се пръснем като пилци. Като
семейството на възрастния инженер от моя блок. Важна клечка на времето. С двама
сина и четири внука. Скарали се за нещо и синовете му се заклели в собствените
си деца, че няма да си проговорят до края на живота. На него също. Човекът
живееше сам, не общуваше и с нас. Така и умря – сам. А разбрахме че е умрял,
когато във входа замириса нетърпимо. Сладка, задушлива миризма на разлагаща се
органична материя. По средата на лятото, в най-голямата жега. Изесоха тялото,
запечатаха апартамента, известно време виждах как съседите си шушукат със
сериозни физиономии, сега няколко месеца по-късно, все още продължавам да си
задържам дъха докато се кача и отключа.
След погребението, на което отиде половината вход, се разбра, че синовете
му плакали като малки деца, прегърнали се и се сдобрили. Пост мортем. Явно
случката така им е бръкнала в мозъка, че парчетата лед в сърцата им са се
разтопили. Само че, защо ролята на Герда трябваше да изиграе тъжната самотна
смърт на родител..
Пушехме в мълчание, само Косьо си подсвиркваше нещо. Свечеряваше се. На
долния етаж потракваха чинии. Явно Нина и Лили послушно се бяха прибрали за
вечеря.
- Небето има цвят на захарен памук. – отбеляза Косьо между две
подсвирквания. Понякога и той успява да намери точните думи.
- На мен пък ми прилича на плодово мляко. – обади се Радо.
- Абе, к’во стана с Митко и Галя? – попита Теди и загаси фаса.
- Преди пет минути звъннаха. – каза Соня. – Спрели ги катаджии. После ще
минат през супера за провизии и идват.
- Двайсе лева назад, бате. – поклати глава Косьо. – По-малко за пиене.
Шофьорите в групата закимаха с разбиране.
Влязохме вътре. Сипах си малко ром и допълних с кола.
- Не мога да повярвам, че лятото свърши. Пак ми се ходи на море – каза Теди
и тръгна към лаптопа да смени Кайли, която конкурираше дългите гласни на Косьо
с “Кънфааайд ииин миии”.
- На мен пък вече ми се кара сноуборд. – ухили се Радо. – Всяко нещо с
времето си.
- Да бе, да! Дръжте си скапания сняг. Аз си искам морето!
- Ти веднъж се качи на борд, после няма да можем да те свалим от него, като
те знам к’ва си зарибявка. – усмихна й се широко Радо.
- Може и да го направя. – върна му усмивката тя, а от тонколоните отново се
чу Дейв, който този път обясняваше, че намира себе си само ако се загуби в
някой друг.
- Косе, тая песен си почивка, бате. – казах му сериозно. – Любима й е. Ако
завиеш пак, ще те халоса с нещо тежко.
Всички се разхилиха.
- Тука си прав.- измърмори Теди и се наведе над айфона.
Асансьорът издрънча, после се чу сигналното почукване – три пъти по две
къси: та та, та та, та та.
- Ето гии! – скочи Сончето към вратата. С Галя бяха като дупе и гащи от
детската градина.
След отваряне, затваряне, шумолене, тропане и оживено женско кудкудякане в
хола нахълта Митака с Галя и Соня по петите си. Най-позитивния човек, когото
познавам. Не съм го виждал намръщен и само като ти каже “здрастиии” с оная
неговата интонация и си закачаш двата края на устата на ушите.
- Обедня, а Митак? – подхвърли Косьо.
- Лелеее, няма да повярвате! – грейна Митака. – Спират ни за превишена, щото
пак се бях заблял нещо и не само че не ни глобиха, ами катаджията ни почерпи с
бонбони, щото му се бил родил син.
Всички зяпнахме. После почнаха да се чуват: “Е не!”, “Да бее!”, “Ебаваш
се!”, “Ти сериозно ли?!”, “Лъжеш, Митак!”.
- Вярно е. – каза Галя. – Щях да си глътна дъвката като извади Сезони-те.
- Мдаа. – каза тихо Кичарата, току до ухото ми. – Невъзможните неща
намаляха с още едно. Откачена работа..
