Петър спечели от лотарията. Не мижавите един-два милиона лева, плюс бонус
показване по телевизията и снимка с голото теме на Захари Бахаров, а тлъстите
13 милиона паунда от Британската национална лотария. “Това го има само по
филмите.”, беше първото, което мина през ума му, когато в обедната почивка на
обекта, върху мазното копие на Дейли Мирър от миналата седмица, отвори днешния
вестник на страницата с числата от последното теглене и по-скоро като да си
отбие номера, отколкото с надеждата, с която ги проверяваше в началото, ги
прегледа. Нямаше грешка. Неговите шест числа. Знаеше ги наизуст, играеше с тях,
още откакто беше пъпчив тийнеджър в Дупница. Всичките бяха под 31, защото бяха
рождени дати – неговата, на училищната му любов Вики, на майка му, на двете му
сестри и на ротвайлера му, който отдавна не беше между живите.
Погледна пак. Числата си стояха в
карето, плътно напечатани с черно мастило. Не се бяха променили, явно наистина
беше ударил кьоравото тоя път. Петър преглътна почти несдъвкано парчето
сандвич, което беше отхапал докато разлистваше вестника и се изправи. Седна
почти веднага, коленете му трепереха. Огледа се. Българи, поляци и няколкото
румънци движеха челюстите си почти в ритъм и с пълни усти обсъждаха положението
в Украйна, тъпите си преки началници и досадните си жени на смесица от четири
езика. Ръката му несъзнателно попипа горния вътрешен ляв джоб – портфейлът си
беше там; билетът му за лотарията, уютно сгушен между сметката за тока и
няколко касови бележки – също.
Прилежно сгъна вестника и отново
го напъха в задния джоб на работните си панталони. Бавно задъвка остатъка от
сандвича и се замисли. Сега всичко щеше да се промени.
Същата вечер, докато седеше на
затворения капак на тоалетната чиния и се взираше в лотарийния си билет (в
тристайната квартира, която наемаха с още шест човека, това беше единственото
място, където можеш да се усамотиш), телефонът му звънна. Петър излезе от унеса
си чак на четвъртото позвъняване и с неохота бръкна в джоба си. Беше по-малката
му сестра Илияна. Ако не звъняха от България, вероятно нямаше и да вдигне.
Майка му беше получила инфаркт.
Вечерта мина в телефонни разговори
и задъхани обяснения с роднини и шефове, а нощта в накъсан сън и кошмари. На
другия ден, Петър събра няколко неща в един сак, плати половин състояние за
самолетен билет до България и замина.
В болницата седеше с глава в
шепите си до сестрите си, които не спираха да кудкудякат тревожно и мислеше, че
явно големите пари също идват на някаква цена. Още не беше казал на никой.
През следващите десет дни,
половината от спестяванията му отиде за частната клиника, в която премести
майка си и спешната операция, която се наложи. Беше ги отгледала сама и той я
обичаше безкрайно. Мисълта, че може да я загуби, беше нещо което помътняваше
разума му, а болката, която изпитваше от тази мисъл – едва поносима. Тогава, в
Лондон, на тоалетната чиния, първото нещо, което реши да купи с големите пари,
беше нова и хубава къща за нея.
Сега тя лежеше полужива в болничното
легло, а билетът с числата сякаш прогаряше джоба му. Трябваше да се върне и да
ги потърси. Замисли се колко беше срока за прибиране на печалбата. После майка
му със слаб глас поиска вода и парите изхвръкнаха от ума му.
На сутринта по-голямата му сестра
и мъжът й се удариха челно в неправилно изпреварваща кола на път за болницата.
Той почина на място, за нея даваха слаба надежда. Болниците, които посещаваше
Петър, станаха две. Не се беше сещал за парите от няколко дни.
В петък, малката дъщеря на Илияна
падна на ски училището. Вътрешни кръвоизливи, счупени крак и ръка. Петър остана
да гледа болните сам. Сега вече, мисълта за парите не излизаше от ума му. Само
че вече не беше сама. Вървеше плътно с друга: “Ами ако всичко е свързано? Ами
ако 13те милиона паунда се заплащат със смърт? Ами ако това е цената на
късмета?”
В неделя, когато в Лондон теглеха
новите числа, Петър изгори лотарийния си билет.
