Реклама на слушалки. Каквито и да е.

Маршрутка. Номер 29.

"Бате, цял живот чакам тая жена да ми пусне, ся не знам к'во ми става.." .. "Хобит, да те е*а в болида, ае не ме засичай. Е аз съм зад петицата де, баба ти ли да е?" .. "Няма да дойда, Танче, гле'й последния път к'во стана, тря' да ставам рано, вие излезте да хапнете, а после като се приберете, всяка да ми звънне и да ми разкаже нейната версия за вечерта." .. "Любчо, сложи картофите да се варят, аз се прибирам." .. "Гле'й, гле'й к'во качване само!" .. "Госпожо, айде само не се бутайте, много ше ви замоля!" .. "Поркаш, а? Кой ще те кара на връщане, Грозния ли?" .. "Маамо, падна ми дъъвката." .. "А'е гледай къде караш бе, изрод!" .. "Симона, утре в 7, да не се налага пак да се търсим." .. "Господине, дадох Ви два лева!" .. "Колежке, мръдни малко тая чанта!" .. "Тук ли слизаме, брат?" .. "Не бе, тъпсън, на Плиска." .. "Баси шефа колко е смотан.." ... "Тебе пък кога не съм те почерпил бе, ай гле'й си работата." ..

Маелстрьом

   “Събуди се облян в пот”.  Фразата се беше вкопала в ума му от евтина кримка с меки корици, която през последната седмица четеше в трамвая, докато отиваше на работа. Не си спомняше защо героят се събужда облян в пот, вероятно ставаше въпрос за кошмари, едва ли потта беше резултат от сънища за розови слончета или девойки по бикини.

   Беше се събудил в чудесно настроение, без спомен за сънища; от тогава бяха минали 2 часа и за около 120 минути фразата за потното събуждане се беше появила около 15 пъти. Тостерът изплю две филийки - “Събуди се..”, момичето от прогнозата говореше за затопляне – “..облян в пот..”, репортаж за пожар в столичен блок и навременното му гасене – “..облян..”. Плочата се въртеше отново и отново. Потърси книгата, за да провери каква беше причината за обливането в пот и осъзна, че я беше оставил на седалката на седмИцата. Беше от тия романи, които забравяш веднага щом прочетеш; не си спомняше нито заглавието, нито автора, нито имената на героите – Том, може би Тим.. Защо въпросният се събуждаше облян в пот и защо това се беше загнездило така упорито в мислите му започваше да го тревожи.

   По-късно оглеждаше седалките в трамвая с натрапчивото усещане, че книгата е някъде там, само че преминала в друго измерение и тайничко се надсмива над явната му безпомощност да овладее ситуацията. Глупавата фраза се превръщаше в мантра, която изгонваше всички останали мисли от главата му. От чудесното му настроение сутринта не бе останал и помен.

   В офиса обърка два документа, разля си кафето върху купчина стари бележки и се спъна в стола си. Колегата му отдясно усилено печаташе нещо и на челото му се беше оформила голяма капка пот. По дяволите! Дали и той се беше събудил облян в пот или сега нарочно отделяше телесни течности, за да го тормози?! Разбира се че не, плахо се прокрадна малко здрав разум, това е глупаво съвпадение. Зареян в мислите си направи излишна стъпка вдясно и водата в чашата на колегата се озова върху панталоните му. Сега не беше само потен, беше и .. облян. Кръгът се затваряше.

   По време на обяда забеляза още няколко потни хора; единият от тях се прозяваше, девойката от ксерокса заливаше салатата си с дресинг. Вселената се потеше, опитваше се да се събуди, обливаше се в течности. Главата му пулсираше, дланите му студенееха влажно, сърцето му блъскаше в гърдите и той безпогрешно разпозна симптомите на задаваща се паник атака. Изхвърли недовършения си сандвич в коша и олюлявайки се тръгна към изхода. “Събудете сетивата си!”, призоваваше цветен билборд точно срещу офис сградата; “24 часа защитени от изпотяване” – малко по-вляво. И фонтан. С две лъскави топки. Обливащи се, въртящи се. И светът се завъртя, после изчезна. Две минути по-късно го плискаха с вода от фонтана, а ризата му беше разкопчана. “Събуди ли се?”, тревожно го питаше непозната жена с тъмносив костюм и от въпроса й му се доповръща. Независимо от лекия ветрец, памучната тъкан беше залепнала за гърба му. От пот, разбира се. Щеше да закрещи ако можеше. Това не може да е съвпадение, няма съвпадения, сигурно щеше да го блъсне кола на път за вкъщи и щеше да се събуди облян в кръв в някоя болница. Така де, ако имаше съвпадения, нито Дан Браун щеше да направи толкова пари, нито Паулу Коелю щеше да издигне в култ вселенския замисъл. Тези двамата поне бяха известни; тъпата книга, от която беше още по-тъпата фраза, която се въртеше в главата му като Маелстрьом, беше написана от никой, който вероятно щеше да си остане никой и след петата си книга. “Събуди се..” отново отекна в главата му и докато слънцето се скриваше зад облак, той си обеща да не чете незапомнящи се книги със запомнящи се фрази.

Санчо

Санчо живееше в панелка в Люлин. С мама, тате и по-голямата си сестра Сийка, която от 5 години беше на път да се омъжва. Беше по-скоро на кръстопът, защото излизаше с двама и нито единият от тях не си беше направил устата да я иска за жена, но тя редовно си купуваше булчински списания и всеки месец сменяше фасона на роклята и списъка на гостите за сватбата. Само едно нещо знаеше със сигурност – щяха да отпразнуват началото на брачния си живот в “Ловъра” – най-лъскавият чалга клуб на Люлин. Много й харесваше там – по стените имаше големи рисунки на модерните поп-фолк икони в красиви рамки, точно като в оня музей в Париж. Въпреки това, клубът не беше кръстен на него, а на собственика – най-желания любовник в микрорайоните, караше Ауди, носеше Армани и беше минал поне половината звезди по стените. И Сийчето си мечтаеше за него, ама нямаше да я огрее; чашките й откак се помнеше бяха А размер, а устата и беше толкова тънка, че ако не я намажеше с ярко червило, все едно я нямаше. На нейните двама ухажори обаче, това изобщо не пречеше. Устните й може и да бяха тънки, но устата и беше голяма и тя доволно добре я използваше по предназначение. Стойко, инженера, даже веднъж й каза: “Сийче, мацка, евала, с тая уста хляба може да си вадиш”. Тя всъщност това и правеше – раздаваше рекламни листовки на улицата и по 5 часа на ден казваше на хората: “Добър ден, заповядайте, приятен ден”. Станчо, футболиста, много не говореше, но по звуците които издаваше, когато се виждаха, си личеше, че Сийчето е най-добрата. Тя и като човек беше добра, с всички се разбираше, само с онова малко келеменце брат й все се дърляха. Той непрекъснато я подмяташе, че ще си остане стара мома, защото е грозна като смъртта. Не че му дремеше дали сестра му някога ще се задоми, никак даже, той по-скоро се надяваше някой да вземе да я прибере най-накрая, за да може спокойно да се разполага сам в хола, където сега се налагаше да спят и двамата.

   Санчо завърши кварталната гимназия миналата година. Беше най-лаченият абитуриент, чичо Стамат го закара в Плаза-та с почти чистоновото си БМВе, беше се барнал целия в бордо, нямаше толко елегантен костюм като неговия. Хем и евтино му излезе, пак чичо Стамат му го донесе от някакъв модерен секъндхенд в Испания. Вярно, че ръкавите му бяха малко тесни, а крачолите една идея по-къси, но като цяло си беше трепач. И цвета се оказа идеален, защото почти не си личеше че го заля с червено вино на бала. Ами то танци ли не бяха по масите, свалки ли не бяха, голям купон ей!

   Хубаво беше, ама свърши. Сега се мотаеше по цял ден из махалата, събираха се с аверите в КаЦеМе-то, цъкаха карти, сваляха ученички и обсъждаха кризата. КаЦеМе-то го държаха кака Цецка и мъжа й Мето. Много се разбираха с тях, от време на време им вършеха по някоя работа – да поступат някой закъснял с вересията, да пренесат касите с бира, нищо работа и КаЦеМе-то им беше като втори дом.

   От няколко месеца беше още по-интересно, защото групата на Санчо протестираше. Честно казано, Санчо си нямаше грам понятие срещу какво точно протестира, той живота си го харесваше, ама веднъж кака Цецка му каза, че ако тая държава не беше толкова скапана и той щеше да кара БМВе като чичо си Стамат и в тоя момент Санчо осъзна цялата несправедливост на която е подложен и твърдо реши да протестира до последно.

   Пък и то се оказа даже забавно тва протестиране. Разходят се до центъра, вземат си бирички (от големите певецета че по-евтино), помотаят се покрай девойките, повикат, често и бой ставаше, ако не - си го търсеха, веднъж даже счупиха стъкло на полицейска кола – голям кеф! Важно е човек да си изрази гражданската позиция, всяко мнение е от значение, казваше кака Цецка и Санчо беше съгласен. Мето, мъжа на кака Цецка, нищо не казваше, ама според Санчо и добре правеше, защото няколко пъти го засичаха с насинено око и то не от справедлив бой на улицата, той си беше кротък човек; по-скоро кака Цецка реагираше доста бурно на стреса от кризата. То кой ли нямаше така да реагира, съсипаха ни нервите тия политици. Та Мето си мълчеше, той не беше и много умен според Санчо, сигурно нямаше и какво толкова да каже. Оправяше сметките и въртеше КаЦеМе-то, ама то това всеки го може. Санчо се беше хващал, че си мечтае да е на мястото на Мето. Кака Цецка може и да беше над 40, ама беше засукана, а и с тоя готов бизнес.. Криза-мриза, паричките си капеха; в махалата беше пълно с алкохолици, все там киснеха; учениците от там си купуваха вафли и чипс, добре вървеше, да. Мето не можеше да му стъпи на малкия пръст на Санчо, как щеше само да го разработи тва КаЦеМе, ако беше негова работа – щеше да пусне коктейлчета, шейкчета, тва-онова, имаше си Санчо бизнес нюх. Абе има си значение дали си задръстен като Мето, дето даже и не протестираше, или си млад хубав, отракан и с гражданска позиция като Санчо. Не БМВе, ами Ферари щеше да си купи за 2-3 години в бизнеса аама ха!