С тези мисли почуках на вратата на Азра, но намерих бележка, че Азра не може да ме приеме вкъщи, а да я потърся в библиотеката, на няколко къщи от тази. В бележката пишеше:
"Щастлив е онзи, който винаги е на крачка след първия. Защото на небето и на земята няма да обичаме, нито да мразим същите хора."
Така отидох в библиотеката. Влязох в ярко осветена зала. Народ - земята пъшка под него. Мъжете застанали в кръгове, застлани със сукно. Нашепват си един на друг покана за молитва в лявото ухо. а в дясното - самата молитва. И внимават да не докоснат случайно брадите си. А някакъв отпред говори. Влязох по средата на проповедта, но не ми бе трудно да следвам думите му. Впрочем не можех да разбера какво правят другите двама пред него, мъжете с бичовете. Мъжът отпред говореше:
- При бейското управление нито един човек за година време не можеше да спечели дори за хляб, но не заради мързела си. При царщината за една година всички поданици печелеха по три хляба дневно. Но не заради трудолюбието си. През бейското време за една година нито един човек в държавата не заплака. Ала това не значи, че всички бяха щастливи. През царщината за година време нито един човек не се засмя. Ала това не значи, че цяла година хората бяха нещастни. Такива бяха времената..
В залата вече отпиваха от водата, в която свещенослужителят бе вдъхнал божието име, и раздаваха питки, омесени със сълзи. От тълпата се отдели един суховат младеж, красиво облечен, а от лицето му на талази отдолу нагоре струеше светлина. На устните му бе застинала студена и тежка като катинар усмивка. В синкавото помещение над главите на присъстващите като медузи в южните морета плуваха фенери и биеха тъпани, нагрети предварително на огъня.
Момъкът приближи онези двамата с бичовете и хвърли зад себе си своята черна, красиво сресана сянка. Пуснаха го в средата и внезапно единият от двамата го удари с бича. Страховито и някак си внимателно преценявайки къде ще попадне ударът. В същия миг го последва и другият. Докато се редуваха с бичовете, като че ли особено внимаваха за дишането си. Единият, при това много усърдно, след всеки удар полираше ноктите си в стената. Или примижаваха и двамата, сякаш пресмятаха съсредоточено къде да падне следващия удар, или пък мереха с педя бича и земята под себе си. А бичуваният с всеки удар бе принуждаван да прави все нови и нови движения, които мъжете с бичовете изтръгваха от него като свирачи от танцуващ.
И тогава изведнъж в залата избухна ръкопляскане. В първия миг не схванах защо пляскат, но след още няколко удара дори и на мен, непосветения, всичко ми стана ясно. Сянката на младежа се беше отлепила отчасти от него и с всеки следващ удар благодарение на умението на онези, които го биеха, и на неговите движения, все повече и все по-видимо се отделяше от него и най-накрая след една извивка на тялото, която демонстрираше колко голяма е усвоената от него бързина, сянката се откъсна от него, търкулна се по стъпалата, а младежът като окрилен, се изправи и гордо напусна залата, сподирян от одобрителни възгласи.
Милорад Павич
Пейзаж, рисуван с чай
"Щастлив е онзи, който винаги е на крачка след първия. Защото на небето и на земята няма да обичаме, нито да мразим същите хора."
Така отидох в библиотеката. Влязох в ярко осветена зала. Народ - земята пъшка под него. Мъжете застанали в кръгове, застлани със сукно. Нашепват си един на друг покана за молитва в лявото ухо. а в дясното - самата молитва. И внимават да не докоснат случайно брадите си. А някакъв отпред говори. Влязох по средата на проповедта, но не ми бе трудно да следвам думите му. Впрочем не можех да разбера какво правят другите двама пред него, мъжете с бичовете. Мъжът отпред говореше:
- При бейското управление нито един човек за година време не можеше да спечели дори за хляб, но не заради мързела си. При царщината за една година всички поданици печелеха по три хляба дневно. Но не заради трудолюбието си. През бейското време за една година нито един човек в държавата не заплака. Ала това не значи, че всички бяха щастливи. През царщината за година време нито един човек не се засмя. Ала това не значи, че цяла година хората бяха нещастни. Такива бяха времената..
В залата вече отпиваха от водата, в която свещенослужителят бе вдъхнал божието име, и раздаваха питки, омесени със сълзи. От тълпата се отдели един суховат младеж, красиво облечен, а от лицето му на талази отдолу нагоре струеше светлина. На устните му бе застинала студена и тежка като катинар усмивка. В синкавото помещение над главите на присъстващите като медузи в южните морета плуваха фенери и биеха тъпани, нагрети предварително на огъня.
Момъкът приближи онези двамата с бичовете и хвърли зад себе си своята черна, красиво сресана сянка. Пуснаха го в средата и внезапно единият от двамата го удари с бича. Страховито и някак си внимателно преценявайки къде ще попадне ударът. В същия миг го последва и другият. Докато се редуваха с бичовете, като че ли особено внимаваха за дишането си. Единият, при това много усърдно, след всеки удар полираше ноктите си в стената. Или примижаваха и двамата, сякаш пресмятаха съсредоточено къде да падне следващия удар, или пък мереха с педя бича и земята под себе си. А бичуваният с всеки удар бе принуждаван да прави все нови и нови движения, които мъжете с бичовете изтръгваха от него като свирачи от танцуващ.
И тогава изведнъж в залата избухна ръкопляскане. В първия миг не схванах защо пляскат, но след още няколко удара дори и на мен, непосветения, всичко ми стана ясно. Сянката на младежа се беше отлепила отчасти от него и с всеки следващ удар благодарение на умението на онези, които го биеха, и на неговите движения, все повече и все по-видимо се отделяше от него и най-накрая след една извивка на тялото, която демонстрираше колко голяма е усвоената от него бързина, сянката се откъсна от него, търкулна се по стъпалата, а младежът като окрилен, се изправи и гордо напусна залата, сподирян от одобрителни възгласи.
Милорад Павич
Пейзаж, рисуван с чай
