Break The Spell

Една светлокестенява къдрица. Това беше всичко, което му остана от нея. И болезнените спомени. Разкъсваха мислите му като глутница кучета. Особено в оня тягостен час-час и половина, когато неспособен да заспи се въртеше до изнемога под завивките и се опитваше да намери пролука спокойствие, за да потъне в сънищата си, където можеше да я извика, да я докосне и да я има.
Къдрицата отряза в 1.13 през нощта. Електронният часовник от неговата страна беше облещил големите си червени цифри срещу него и 1:13 му приличаше на безсмислен код или математическа задача. Чуваше равномерното й дишане от дясната му страна. Тихо изтегли чекмеджето на нощното шкафче, опипом намери ножичката, обърна се към нея и внимателно отряза завихреното крайче коса.
Два месеца по-късно се разделиха с шумен скандал. Той събра всичко, което би могло да му напомни за нея, напъха го в черен найлонов плик и го изхвърли на другия край на града.
Къдрицата намери случайно. Беше я сложил между гланцираните страници на списание и беше забравил за нея. Повъртя я между пръстите си. Имаше красива коса, която той обичаше да докосва. Прииска му се да беше отрязал повече. Тая къдрица само го дразнеше, не му носеше същото удоволствие. Изведнъж му просветна. Отдели един косъм и го пусна на пода, после още един и така докато в ръцете му не остана нищо. След 10 минути неугледната купчинка косми, която вече не би докоснал с ръка изчезна в прахосмукачката.
Същата нощ заспа бързо, сънува бившите си баскетболни съотборници и се събуди със задоволството на човек, отбелязал решаващ кош в последните секунди на мача.

Чуденка

Чудно е как едно и също нещо може да ми изглежда съвсем различно след известно време. Чудно ли казах?! Изобщо не е за чудене всъщност, обаче е чудно. „Чудно” като от „чудо”. Не е ли чудесно, че това което ми е свивало сърцето, сега ме кара да се усмихвам? Учудващо! Сърцето ми ли си е намерило бронята или ножовете са се притъпили? Аа, знам какво е! Пораснала съм. Хаха, оксиморон. Пораснало дете. Стават и чудеса на тоя свят :)

Nobody, Not Even The Rain, Has Such Small Hands

somewhere i have never travelled,gladly beyond
any experience,your eyes have their silence:
in your most frail gesture are things which enclose me,
or which i cannot touch because they are too near

your slightest look easily will unclose me
though i have closed myself as fingers,
you open always petal by petal myself as Spring opens
(touching skilfully,mysteriously) her first rose

or if your wish be to close me,i and
my life will shut very beautifully, suddenly,
as when the heart of this flower imagines
the snow carefully everywhere descending;

nothing which we are to perceive in this world equals
the power of your intense fragility: whose texture
compels me with the color of its countries,
rendering death and forever with each breathing

(i do not know what it is about you that closes
and opens; only something in me understands
the voice of your eyes is deeper than all roses)
nobody,not even the rain, has such small hands

E.E. Cummings

http://www.youtube.com/watch?v=EvQhOtxVWZg

The Prince And The Magician

Once upon a time there was a young prince, who believed in all things but three. He did not believe in princesses, he did not believe in islands, he did not believe in God. His father, the king, told him that such things did not exist. As there were no princesses or islands in his father’s domains, and no sign of God, the young prince believed his father.
But then, one day, the prince ran away from his palace. He came to the next land. There, to his astonishment, from every coast he saw islands, and on these islands, strange and troubling creatures whom he dared not name. As he was searching for a boat, a man in full evening dress approached him along the shore.
“Are those real islands?” asked the young prince.
“Of course they are real islands,“ said the man in evening dress.
“And those strange and troubling creatures?”
“They are all genuine and authentic princesses.”
“Then God also must exist!” cried the prince.
“I am God,“ replied the man in full evening dress, with a bow.
The young prince returned home as quickly as he could.
“So you are back,“ said his father, the king.
“I have seen islands, I have seen princesses, I have seen God,“ said the prince reproachfully.
The king was unmoved.
“Neither real islands, nor real princesses, nor a real God, exist.”
“I saw them!”
“Tell me how God was dressed.”
“God was in full evening dress.”
“Were the sleeves of his coat rolled back?”
The prince remembered that they had been. The king smiled.
That is the uniform of a magician. You have been deceived.”
At this, the prince returned to the next land, and went to the same shore, where once again he came upon the man in the full evening dress.
“My father the king has told me who you are,” said the young prince indignantly. “You deceived me last time, but not again. Now I know that those are not real islands and real princesses, because you are a magician.”
The man on the shore smiled.
“It is you who are deceived, my boy. In your father’s kingdom there are many islands and many princesses. But you are under your father’s spell, so you cannot see them.”
The prince returned pensively home. When he saw his father, he looked him in the eyes.
“Father, is it true that you are not a real king, but only a magician?”
The king smiled, and rolled back his sleeves.
“Yes, my son, I am only a magician.”
“Then the man on the shore was God.”
“The man on the shore was another magician.”
“I must know the real truth, the truth beyond magic.”
“There is no truth beyond magic,” said the king.
The prince was full of sadness.
He said, “I will kill myself.”
The king by magic caused death to appear. Death stood in the door and beckoned to the prince. The prince shuddered. He remembered the beautiful but unreal islands and the unreal but beautiful princesses.
“Very well,” he said. “I can bear it.”
“You see, my son,” said the king, “you too now begin to be a magician.”

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=CUWl9QPg1Yc

Me against (the world) Me

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да показва на хората, че нищо не разбират. Козината на котката, мека и лъскава, и доволното й мъркане го караха да се чувства способен да накара друго живо същество да се чувства добре. Различието с другите го беше маркирал отдавна. Останалите се изразяваха примитивно, на някакъв свой си, недодялан език и нищо от това което подреждаха в звукови откъси не го трогваше. Имаше и чудесни образци разбира се, но до техните мисли той стигаше само чрез буквите, които бяха оставили след себе си. Не му се беше случвало нечий поток от звуци да го зашемети и да го обърне навътре към съществото му. Звуковият израз на почти съвършеното за него беше музиката и той й обръщаше не малко внимание. Светът го обграждаше с хора, които не можеха да го достигнат напълно и след известно наблюдение той се опитваше да ги „светне” по тоя или оня въпрос. Някои поддаваха, приемаха да бъдат обучавани и признаваха безпомощността си. Тях той отчиташе като „грешки”, които с удоволствие поправяше. Но тия, които си мислеха че няма какво да научат от него, тия напомпани с безкрайно самочувствие същества, тях той презираше дълбоко.

Колкото и да издигаше в култ духовното, един ден Многознайко се влюби. Нахлуването на физическото разклати временно принципите му, той се опита да канализира хормоните и да ги пропусне през тръбата на платоничното. Не успя. Преглътна с усилие неизброимите недостатъци на обекта на чувствата си и се опита да й прикачи статус на нещо повече от „грешка” и „напомпана със самочувствие”. Започна да мисли за нея като за свързващото звено между него и другите. Опита се дори да принизи себе си и да падне до нивото й, за да осъществят комуникация. С достойнство и много страдания, разбира се.

След дълга и болезнена борба той се предаде, отново неразбран и неоценен. Постави й ултиматум, който тя не прие, грабна голямата гума и започна да я изтрива от живота си. Фината материя поддаде и се прокъса на места.

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да убеждава себе си, че може да се победи..