четвъртък, 24 юли 2008 г.

"Зелените дюни"

Вятърът значително се усили и V-образното шарено хвърчило, което вчера беше застинало във въздуха като многоцветен обект за наблюдение, сега се стрелкаше във всички посоки и напомняше на обезумяла лястовица, кръжаща панически над застрашеното си гнездо.

Чувството за тревожност което дремеше у Дария се размърда и тя усети онова преобръщане в стомаха, от което краката забравяха за коленете си и се превръщаха в изтръпнали, неспособни да й служат подпори. Тя спря, олюлявайки се и се опита да нормализира сърдечния си ритъм, който като глухо барабанене отекваше в ушите й. Отвори уста да поеме въздух, но гърлото й, сухо и схванато, пречеше на кислорода да изпълни дробовете й. В този момент ставите й изпълниха предназначението си, сгънаха се и тя послушно седна на земята, а мозъкът регистрира острите камъчета, които се впиха в кожата й с около минута закъснение. Дори не беше усетила кога мекият пясък под краката й се бе сменил с чакълестата настилка между сгушените в горичката къщички.

Двете седмици от годината, през които светът изчезваше или поне всичко обичайно около нея отстъпваше място на зеленото, синьото и сипкавия пясък, бяха за Дария сън, който се отключваше, когато стовареше багажа си пред бунгалото и изуеше обувките си, не по-рано, и отшумяваше със звука на затворения багажник, пълен с пясък, сакове и найлонови торби. Тя никога не сънува наистина това място, мислите й отказваха да я върнат в него през останалите 350 дни. Дори когато се обаждаше на енергичната леля Дена, за да запази бунгалото за лятната си почивка, въображението й не започваше да зацапва ежедневния пейзаж с щрихи в добре познатите й цветове, а паметта й не подаваше спомени за отминали лета.

Времето в „Зелените дюни” беше като хипнотичен сеанс. Нещо изщракваше в ума на иначе организираната и жизнена млада жена и тя се унасяше в сън без спомени, отпускаше се и забравяше откъде е дошла и накъде отива за известно време, съществуваше в някаква друга реалност, добре позната и в същото време неизменно, макар и ненатрапчиво променяща облика си.

Преди шест години, когато Мина от групата й в университета спомена, че ще прекара част от лятото на място, за което не бе и чувала, и я покани да дойде да я види когато и е удобно, първата й мисъл бе да откаже, и това и направи. Мина беше припряна и доста импулсивна, почти обратното на пасивната и инертна Дария, имаше остър и хаплив език и не прощаваше волности на никого, скачаше да защитава напълно непознати ако подушеше несправедливо отношение и това натоварваше и уморяваше. Дария не можеше да си представи да прекара и един цял ден само с Мина, но когато все пак отиде при нея, уж от скука, а всъщност от внезапно породило се любопитство, с изненада разбра че под борбената й външност се крие свито и прикривайки с усилие уязвимостта си момиче.

Откритието я зашемети и постави под съмнение представата й за всички, които познаваше. Свикнала да приема едно към едно думите и реакциите на хората, Дария не можеше да повярва, че човек може да хаби енергията си, за да изгражда напълно противоположен на вътрешното си състояние образ. В нея самата всичко се преливаше, нямаше върхове и спадове, нито крайности, животът й течеше като спокойна река без бързеи и наличието на такива силни, като че ли самоизключващи се емоции у някого й се струваше невероятно.

Дария остана с Мина не няколко часа, както първоначално бе планувала, а две седмици. Още на следващия ден шофира няколко часа до вкъщи и толкова обратно, за да вземе багажа си и дните им се затъркаляха в такова лениво безветрие, че чувството беше ново дори за свикналата да се носи по течението Дария.

Какво точно я накара да постъпи така, тя не можа да си обясни, макар че по целия път до апартамента си и обратно, се занимаваше именно с търсене на отговора на този въпрос. Мислите й скачаха от червено-бялата бариера, зад която започваше един съвсем нов свят на небързащи за никъде хора, до излязлата да я посрещне боса Мина, с наръфана ябълка в едната ръка и с такова умиротворено изражение на лицето, че Дария едва я позна.

В комплекса имаше някаква притегателна сила, от тогава Дария не пропусна нито една година. Когато за първи път стъпи в него, баните бяха общи и топлата вода не стигаше за всички, пътеките между боядисаните в зелено и светлосиньо къщички още не съществуваха, но морето беше все така на един хвърлей, вечер се изсипваха същото удивително множество звезди и спокойствието, което сякаш извираше от древните дълбини на земята я залюляваше като в люлка, пълнеше крайниците й с течна нега и тя излизаше извън себе си, над върховете на високите дървета, над звездите и пееше без думи и мелодия.

(to be continued)




сряда, 23 юли 2008 г.

Lock

- Обичам те – каза той, а пръстите му разсеяно галеха косата й. Погледът му се спря на нежната извивка на рамото й. Кожата й беше матова, но сякаш искреше със своя собствена светлина. Той обичаше да седи до нея и да изучава тялото й. Не че не можеше да възпроизведе всяка негова гънка; беше прекарал изумително дълго време например, взирайки се в трапчинките й – напомняха му за горски езера, пълни с уханна плът. Малко по-нагоре, носът й почти правилен, но все пак леко вирнат нагоре, дръзко хвърляше сянка върху лявата й буза. Той докосна с върха на показалеца си горната й устна и усети как нещо се раздвижи в слабините му. Тя не помръдна. Нямаше нужда да го прави. Беше му достатъчно само да я погледа. Сетивата му жадно я попиваха.

Болката в главата му се засилваше. Той с мъка откъсна поглед от нея и направи усилие да се изправи. Залитна леко, но накрая все пак успя да стабилизира стъпките си; отвори шкафчето в банята, изсипа две тъмносини овални хапчета в ръката си и бавно ги задъвка. Докторът му беше казал да ги пие с много вода. Какво разбираха тия лекари, мамка му. Беше сменил трима и нито един не успя да премахне пулсиращата болка в главата му.

Спомни си как Тина с почти детско учудване беше ахнала, когато й каза че всеки път когато се погледне в огледало Те я снимат, а запечатания й образ се архивира, за да бъде използван в откачените Им изследвания. В къщата му нямаше огледала. Не само по тази причина. Струваше му се, че го наблюдават. Приличаха му на големите очи на дебнещи циклопи. Бяха пълни със сенките на хората, които бяха заставали пред тях.

Сенките бяха другото нещо, от което бе казал на Тина да се пази. Тя така и не го разбра. И си плати за това, разбира се. Той стисна юмруци. Защо никой не се вслушваше в думите му? Не само душите, а и мозъците им бяха изгнили.

Някъде отдалеч чу сирената. Воят й беше все така пронизителен, макар че идваше най-малко от километър на изток. Представи си оранжевите им униформи и дългите прътове, на които закачаха мрежите. Всъщност изглеждаше така, все едно мрежите са закачили хора на прътовете, толкова самостоятелен живот имаха. Веднъж настроени на определени мозъчни излъчвания, нямаше нещо което да им попречи да се докопат до плячката. Един от Групата в продължение на години се опитваше да измисли устройство, което да ги заблуди – той самия свърши в Клетките; хванаха го докато се опитваше да изпробва РЕМа. Горкият Вин, беше толкова сигурен че най-накрая е успял, че реши сам да тича пред лока. Точно този беше от старите локове, дори не беше оборудван с последните мрежи, а Виновия РЕМ не можа да се справи и с тях.. Тъжна картинка беше Вин, той като че ли не разбра какво му се случва, толкова бързо сребристосивите нокти на мрежата се затвориха около него.

Нел беше единственият, който можеше да излъже лок. Или поне друг такъв той не познаваше. Нямаше никакви мозъчни изменения, толкова пъти се бе подлагал на скенери, че им загуби бройката още след първата година. Ако имаше нещо различно, Те вече щяха да са го разглобили на атоми, след щателни изследвания. Нямаше да има дори късмета да види Клетките. Вероятно щяха да го приберат в секретното крило на Центъра, зад големите оловносиви врати. Никой не познаваше върнал се от там, а поне двама прибираха всеки ден.

Когато се върна в спалнята, Алия спеше. В притихналия сумрак един слънчев лъч се опитваше да разреже стола на две. Прашинките в него се гонеха като полудели. Нел обичаше следобедите. Тихите мързеливи следобеди бяха като котето, което Тина намери в старата гора – когато още имаше гора, помисли си той с горчивина. Малката пухкава топка беше толкова мръсна, че когато Тина го изкъпа не можа да повярва колко искрящо бяла беше козината му. Беше учудващо пасивно това коте, нямаше желание да се закача, да се катери; спеше почти непрекъснато, често захлупило розовото си носле с лапа. Ако беше живо, щеше да е достойно за Новия свят, каза си Нел. Някъде, в седмиците преди да влезе в живота им, беше загубило способността си да бъде другарче за игра, поемаше живота докато спеше. Кой знае какво беше минало през котешката му главица...

За хората, за тях трябва да ни е жал, въздъхна Нел. Бяха ли останали всъщност такива, за които да тъгуваме? Той загуби Тина още когато тя се поддаде на Сенките. Наивната му 15-годишна сестра си мислеше, че там можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш и когато разбра че се е заблуждавала, вече беше твърде късно.

Не беше чудно че в Сенките влизаха предимно деца. С какво друго да се хранят тия чудовища, освен с детски мозъци, необременени от всичката помия, с която ни заливат непрекъснато, намръщи се Нел. Той самия беше влизал там, ей така, от чисто любопитство. Успя да се спре навреме, въпреки еуфорията от първото пътуване. Заблудата че въздухът е кристално чист, толкова наситено чист че прерязва дробовете ти; допирът на росата до босите ти крака, теменуженосиньото небе отгоре...Тръпки го побиха. Малко хора устояваха на изкушението да се върнат отново там. Ако не беше Алия, отдавна да се е превърнал в Сянка. Дори и сега, когато болката от загубата на Тина късаше сърцето му, в мислите му от време на време се прокрадваше носталгия по зелената поляна и онова усещане, което той дълго време безуспешно се опитваше да определи, и чак след месеци успя да припознае като изпълващо цялото му същество чувство за свобода.

Машини за сбъднати мечти. С какво са готови да се разделят хората, за да постигнат това за което мечтаят, замисли се Нел. В случая им отнемаха свободата да бъдат това което са, като я заменяха с фалшивото усещане за щастие. Много се подвеждаха. Бяха готови да преминат през тежкия период на възстановяване, само и само да усетят задоволството от това че могат да се отърсят от копнежа поне за малко. Желанието да бъдеш, да имаш или да можеш, изгаряше мозъците им повече от тока, който минаваше през тях. Как проклетите машинки знаеха точно какво иска всеки, хората не знаеха, нито някой го интересуваше, важното беше че за половин час намираха рая, потапяха се в него и после животът им изглеждаше една степен по-поносим. И тройно по-грозен, изсумтя Нел. Такъв поне му се стори на него на излизане от Сенките.

(to be continued)

понеделник, 21 юли 2008 г.

"Шест! Шест!"..

.. викаше мъжът с ловджийската шапка и патерицата на телефона, който държеше до ухото си. Веднага след това го прибра в джоба на сакото, което носеше въпреки жегата, стана от пейката, намести раницата на гърба си и тръгна. 20 секунди по-късно се сепна, спомнил си нещо изключително важно, върна се и галантно целуна ръка на две дами.
На няколко метра от тях, на люлките, едно дете крещеше нещо на френски всеки път когато люлката се издигаше, а на масата на наглеждащите ги наперени баби, една жена със синя рокля и ореол от къдрава, червеникаво кафява коса, обясняваше че всички деца обичат Киндер.
Разбърках мохитото си и се загледах в един гълъб, който крачеше толкова гордо, все едно беше първа резерва на караула пред Бъкингамския дворец. В следващия момент, сякаш за да ми развали илюзията подхвръкна, подплашен от двойка, която несъобразително вървеше точно срещу него.
Бабите повлякоха внучетата си нанякъде и градинката опустя. Има ли нещо по-самотно от люлки без деца?

четвъртък, 17 юли 2008 г.

.. in my shoes

Виждаше я веднъж седмично, на латино танците, които посещаваше с брат си. Нямаше големи очаквания за този курс, но когато я забеляза още първия ден, разбра че Шефът е направил доста сполучлив избор като предпочете салсата пред италианския език.
Тя беше най-ненатрапчиво елегантното творение, което беше виждал, извивките й бяха толкова хармонични, че всеки път когато се завърташе покрай него, ритъмът преставаше да го води и той неизменно търпеше критиките на брат си, заради обърканите стъпки.
Рядко се случваше да застанат много близо един до друг, обикновено я виждаше в профил, но и секунда му беше достатъчна, за да забележи добре поддържаната й кожа и златистия оттенък на шевовете й.
Дните до поредната им среща минаваха в унесеност и той не спираше да мечтае за деня, когато ще танцуват заедно. Представяше си как допира й ще го наелектризира и двамата ще се понесат извън границите на залата, навън към напоените със солен океански въздух брегове на далечни острови, където салсата не спираше.
Опитваше се да разбере дали брат му харесва сестра й. Четиримата щяха да бъдат две чудесни двойки. Биха могли да отидат на ресторант, на кино, жалко че няма как да поспортуват заедно, все пак той беше само една официална обувка..

сряда, 16 юли 2008 г.

"Имам..

.. много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит."

Х. Мураками, "Норвежка гора"

сряда, 9 юли 2008 г.

Егото..

.. не е плевел, който не се нуждае от грижи за да избуява, макар че също като плевелите задушава и подтиска доста други страни от същността ни.
Егото е хищно цвете, което трябва да се подхранва, за да съществува и расте. Храни се с одобрение, с подчинение, със съгласие. Расте върху почвата на собствената ни представа за значимост, която в повечето случаи е илюзорна, защото се крепи върху чужди думи и реакции, а те често пъти не са искрени и умело преследват целта на притежателя си. Ако са - е възможно да са резултат от недостатъчно трезва преценка или да са повлияни от някой друг, сляпо следван като пример източник. И в двата случая, изграждането на самоуважение върху основите на чуждо мнение крие риска от загуба на реална представа за собствена стойност и размиване на индивидуалността. Крачката от консумиращ обожание до превръщане в храна на собственото си его е удивително лесна, изведнъж да загубиш тухличките, от които го изграждаш - също. Мнението на хората е с рязко променлив характер, тъй като е склонно да зависи от тенденции, дружески кръг и желание за вписване в мнозинството.
Да уважаваш себе си заради това, което мислят другите за теб е като да ходиш по въже - в голяма степен зависиш от вятъра. Аз не бих прекарала живота си в страх вятърът да не се усили или да смени посоката си. В моето море корабите се задвижват от двигатели с вътрешно горене, а вятърът е добре дошъл, стига да не се взима на сериозно :)

неделя, 6 юли 2008 г.

You'll never be lonely if you like the person you're alone with

В неделния юлски следобед, София прилича на куче, което временно се е отървало от досадните бълхи в козината си и се е изтегнало доволно под слънчевите лъчи. Филмът се върти на бавни обороти, даже върволицата от сватбени коли окичени с балони не бърза за никъде, усетили че лятното изкривяване във времето ще ги отведе до където са тръгнали и без обичайната припряност и суетене. Ако в тая застиналост мине кола, която се движи с висока скорост, като нищо ще остави след себе си размазана следа върху картината.
Безкрайно уважавам хората, които се чувстват комфортно сами със себе си. Не посягат към мобилния в джоба си, за да запълнят времето, през което се преместват от точка А до точка Б; не се стараят да изглеждат заети с ровене в чантата си или джобовете си, ако погледът ти случайно се спре на тях; не се опитват да изглеждат целеустремено вървящи или съсредоточено разглеждащи, за да не ги заподозреш в самотност; не фиксират часовника си с нетърпелив поглед, който казва "чакам някого, не си мислете че съм сам/а".
Сетивата ни приемат света най-пълно, когато не са ангажирани с нечие чуждо присъствие, не сте ли забелязали? Не апелирам към отчуждаване, нито към самоцелно отделяне от социума, общуването е приятна необходимост, но ми се струва, че собственото, личното, най-интимното единение със заобикалящото ни е жестоко пренебрегвано, заради широко разпространеното схващане, че изживяването е по-стойностно ако е споделено. Обръщаме ли достатъчно внимание на риска общият дух да повлияе на индивидуалното ни възприятие и не се ли оставяме прекалено лесно да бъдем моделирани от представата на някой друг за честотите, на които е "необходимо" да се настроим, за да заемем достойно мястото си в света. В стремежа си да оправдаем очакванията на другите за нас и да се впишем в картината, се превръщаме в още една тухла в стената, загладили различията, прегърнали нормата, усилено кимащи след всяко ново правило, което измества центъра на собствената ни тежест, в името на това да не бъдем отхвърлени и обявени за аутсайдери. Колко му е да поизмениш възгледите си, за да бъдеш приет в големия организъм с отворени обятия. Малко тук, малко там, едно-две кръцвания няма да се отразят на цялостния дизайн, ден след ден от уникален артикул се превръщаме в прет-а-порте, готова за носене обвивка, еднакви по размер, с малко разлика в цвета, като "жълтите" павета, по които бавно се развива кълбото на лятна София..

сряда, 2 юли 2008 г.

Най-горният пласт

Нивото, на което не задаваш въпроси. Приемаш фактите такива каквито са и се опитваш да свикнеш с тях. Приемаш, че не те интересува защо се е стигнало до там. Убеждаваш се че не те интересува по-точно, защото за всичко си има причина, нищо не е случайно и това много добре го знаеш. Пренебрегваш чувствителните сензори от по-долните пластове. Показваш на другите, нерядко съвсем убедително, че не усещаш сигналите им. Искаш да изглеждаш неуязвим, затрупваш вътрешното с тонове горни пластове, понякога дори самият ти забравяш че съществува, защото с времето си го приспал. Няма как да го убиеш обаче. В нас дремят мигащи сензори, като от вътрешността на космически кораб и всеки незачетен импулс отнема по нещо от истинското ни аз. Не сме себе си, за да се предпазим, видоизменяме се в стремежа си да не показваме слабост или заинтересованост, за да не се наложи да понасяме рикошетите им. Мимикрията е самозащита и признание за слабост, истинската сила е не да отблъскваш стрелите с дебела слонска кожа, а да си позволиш да заплачеш когато те прободат, особено пред някой друг..