събота, 31 май 2008 г.

Имало едно време..

..един крал, който мъдро управлявал голямото си кралство и единственото нещо, което не му давало покой, била дъщеря му.
Принцесата израснала без майка, защото кралицата умряла при раждането й и изпитвала дълбока обич и привързаност към стария си баща, но в нея имало някаква тъжна замечтаност, която обвивала дните й като було и сякаш я отделяла от останалите хора, дори и от най-близките й, като невидима стена.
Като малко момиченце, принцесата обикаляла с отнесен теменуженосин поглед из многобройните стаи на замъка и въпреки че той изобилствал от красиви картини и ценни предмети, единственото нещо, което можело да задържи вниманието й била голямата черна книга със златни обшивки по ъглите на твърдата подвързия, на чиято корица имало релеф от толкова много растения и животни, преплетени едно в друго, че колкото повече се взирала в тях Бела, толкова повече и толкова по-живи и изглеждали те.
Изработката на релефа несъмнено е дело на някой изкусен майстор, прочут в целия свят, често си мислело момиченцето, но колкото й се искало да разбере нещо повече за тази книга, толкова по-потаен ставал баща й, а споменаването на масивната ключалка отстрани на високата около метър и половина книга на специална поставка или подходящия за нея ключ, карало кралят да смръщва вежди и да стисва кисело устни.
Когато принцесата пораснала, любимото й място станало горското езеро, до което стигала по една тясна, криволичеща между големите дървета и шубраци пътека. Обичала да минава по тая пътека тя, слънцето се прокрадвало през сплетените като арка клони, а птичите песни и нежният вятър оставяли душата й спокойна и чиста.
Водите на това езеро изпълвали Бела с неугасващ копнеж по нещо тайнствено и необяснимо и тя се взирала в тях с часове, сякаш очаквала именно от тях да изплуват отговорите на всички въпроси, които напирали в нея от години.

(to be continued)

четвъртък, 29 май 2008 г.

сряда, 28 май 2008 г.

Да счупиш сърце

Една от най-старите познати на света игри. Първите писмени сведения за победител във въпросната игра – някоя си Ева, която небрежно подметнала на приятеля си Адам „Не беше кой знае какво.” И след звука от счупено, се врътнала на босата си пета и заминала да си търси маркови дрешки. След това, играта била добре усвоена и от двата пола и продължава да е широко разпространена и днес.

Играе се поне от двама, но броят на участниците може да варира, т. е. понякога играта започва с трима или повече, или играчите се увеличават в хода на играта.

Целта не е да счупиш сърцето за минимално време, а да получиш максимален брой точки, които респективно зависят от постигнатия траен резултат. Играта е записана в каталога в раздел „опасни”, защото докато се опитва да счупи сърцето на противника, играчът може да счупи своето или дори да загуби разума си (многобройни документирани подобни случаи).

За да счупиш сърце е задължително преди това да го разтопиш. Хващаш го здраво и го поставяш на топло място (обикновено до своето). След достигане на температура на топене, процесът е необратим. Тук са необходими известни умения от играча за повишаване на температурата, но има и случаи когато противникът без да иска му помага.

След като сърцето е разтопено, вариантите за продължаване на играта са 2: постепенно да намаляваш температурата или т. нар. „шоков вариант” – незабавно преместване на сърцето на много студено място, например фризер или подобна среда. Поради неустойчивия материал, от който е направено, в него веднага започват да се забелязват пукнатини и сърцето се чупи. Game over.

петък, 23 май 2008 г.

Боксьорът

Тя ходеше на мачовете му не защото обичаше да го гледа как кърви или триумфира накрая. Харесваше й как той подчиняваше противниците си. Моментите, когато човекът с другия цвят гащета вдигаше ръце в ръкавици, за да предпази лицето си или отстъпваше назад към ъгъла й бяха по-любими дори от мига в който Марк го просваше на земята.

Не че имаше афинитет към проявите на жестокост, напротив, аркадите от които в повечето случаи буквално струеше кръв я ужасяваха и въпреки това демонстрацията на надмощие като комплекс от сила и стратегия притежаваше някаква хипнотична магия, която я разтърсваше из основи и тя не можеше да откъсне очи от нападнатото човешко същество, което само секунди преди това беше горда непокътната маса от пулсиращи жили и мускули.

Хората около нея крещяха до посиняване, размахваха юмруци, ставаха на крака, псуваха падналия и жалеха загубените си пари, а тя седеше без да помръдва като млечнобяла статуя и широко отворените й очи жадно поемаха ставащото на ринга.

На път за вкъщи гледаше с невиждащ поглед размазаните силуети на сградите, покрай които минаваше влака и фигурите, които образуваха светлините им когато леко премрежеше очи и си мислеше как в съблекалнята падащата от душа вода се стича по коричките на раните му и представяше себе си като безплътен ангел, който ги докосва с хладни пръсти и белезите изчезват.

Един ден прочете във вестника, че Марк Нобел, трикратният световен шампион по бокс в тежка категория, е нелечимо болен и преустановява спортната си кариера след мача идната седмица. Този ден тя живя като на сън, не отиде на работа, не отговори на досадно звънящия телефон, не докосна храна и вода и напълни три пепелника с угарки. 15 часа по-късно, без нито една гънка на ослепителния си нов костюм, свежа като априлска утрин и с ангелска усмивка на лицето тя заложи всичките си спестявания на противника му, въпреки че Марк беше единодушно сочен за фаворит заради блестящата форма, в която се намираше, все още недокосната от ранния стадий на болестта.

Той умря пред очите й, там на ринга, след нокаут в седмия рунд и тя беше единственият спокоен човек сред ревящата тълпа. Знаеше че това ще се случи, вече си беше взела сбогом с него още през онзи ден, когато душата й го оплака, него и магията която витаеше около него и я зареждаше с енергия.

Не отиде на погребението му. Не отиде на нито един боксов мач повече. Напусна работа, взе огромната сума пари която спечели и отвори модерна частна клиника за спортисти, която нарече "Ангел-хранител".

понеделник, 19 май 2008 г.

* * *

Изненадано погледнах ръката си, за да открия източника на нежното докосване, което бързо се преместваше към върха на пръстите ми. Беше животинче прилично на калинка, но цветовете му бяха други. За секунди се зачудих откъде се е взело и защо го усетих едва когато започна да се движи. Избутах го внимателно до перваза на терасата, то продължи към ръба му и когато застана точно там ме прониза страх, че сега ще падне и кой знае какво ще остане от него когато стигне земята. В този момент то разпери тънички крилца и уверено отлетя.

В колко от случаите се тревожим излишно за човека срещу/до нас, щом понякога дори най-безпомощно изглеждащото живо същество може да ни изненада със скритите си способности за оцеляване..

четвъртък, 15 май 2008 г.

Стилян..

..израсна като затворено дете. Нямаше братя и сестри и се научи да не му липсва компания, запълваше времето си със занимания, за които един човек беше достатъчен. Баба му го научи да чете още съвсем малък, защото й писна да й върви след полата и да й се моли да му чете. От тогава насетне книгите се превърнаха в основния му приятел. Не че нямаше момчета с които да се мотае насам-натам, но на нито едно от тях не споделяше какво го тревожи. Мислеха го за саможив и често го изключваха от групови събирания, но на него и не му се водеха служебни разговори, така че дори беше благодарен че не се налага да си измисля извинения за отсъствията.

С майка му имаха дълбока и приятелска връзка. Често разговаряха по теми, които бяха някъде по средата на интересите им и откриваха, че единият може почти небрежно да заинтригува другия с информацията и знанията си. Въпреки крехкостта си, Лидия беше силна духом и синът й беше наследил умението й да разговаря с хората, заедно с неспособността да потисне досадата си, ако те не покриваха очакванията му. Второто беше и причината познатите му с всеки изминал ден да му се струват все по-скучни и ограничени, а той на тях – прекалено изискан.

Въпреки усещането за комфорт, което изпитваше когато беше сам, Стилян нееднократно и напоследък доста често, започна да изпада в състояния на неудовлетвореност, които се засилваха до степен на непоносимост, когато се случеше да усети нечие неодобрение. Не че мнението на околните го интересуваше чак толкова, но той считаше себе си за интелигентно и интересно човешко същество и дори и минималната негативна оценка му се струваше като огромна несправедливост.

Първата му мисъл когато се запозна с Катя бе, че тя доста му напомня за него самия – освен че литературните и музикалните им интереси съвпадаха, тя – също като него – се отличаваше от повечето хора със склонността си да се отказва от нещо, ако то не беше съвсем по вкуса й, а такъв тя очевидно имаше. Двамата проведоха обстойна дискусия на тема „Какво е перфекционизъм и има ли възможност да бъде постигнато съвършенството?” и още след десетата минута установиха, че разговорът им едва ли би могъл да бъде окачествен като спор, защото и двамата споделяха една и съща гледна точка – съвършеното не съществува, но стремежът то да бъде постигнато би трябвало да бъде основната движеща сила на човека.

След срещата им, Стилян заживя с новото чувство на споделеност и взаимност. Това че съществува друг човек, освен майка му, на когото с чиста съвест да може да постави такава висока оценка, го изпълваше с оптимизъм и даваше смисъл на всичко с което се занимаваше. Катя винаги знаеше как да го успокои или окуражи и той започна да се отпуска, да премахва стените, които беше градил толкова дълго и да се наслаждава как съществото му, освободено от напластените с години брони, диша без усилие и се движи в крачка със себеподобно.

Връзката им беше колкото сексуална, толкова и духовна. Всяка среща зареждаше Стилян неимоверно и той се чувстваше значим, уважаван и обичан. Искаше да я затвори някъде, където тя да бъде само негова и по цял ден да си говорят и да се докосват, друго от нея той не искаше или поне така си мислеше.

Всичко започна да се срива, когато един ден Катя си позволи да оспори приноса му в един проект, за който той беше загубил безобразно много, според самия него, време и усилия. Самият Стилян знаеше, че това не беше критика, а по-скоро само непредубедено мнение, но беше толкова афектиран, че когато тя се опита да му обясни позицията си се ядоса още повече, развика й се и побърза да си тръгне с чувство на наранено достойнство от това че е бил предаден от много близък човек. От тогава той поставяше под съмнение всичко, което тя казваше, струваше му се че думите й имат скрит смисъл, търсеше го и винаги го намираше, а на опитите й да обясни че няма нищо подобно се усмихваше знаещо и поклащаше глава.

Така изминаха около три месеца и един ден когато Стилян потърси Катя на служебния телефон, разбра че е напуснала работа. Мобилният й не отговаряше и той не успя да се свърже с нея нито на следващия, нито на по-следващия ден, защото не знаеше точния й адрес. Тогава той се замисли, че увлечен в собствената си чувствителност, не бе обърнал внимание на очевидното – и Катя беше човек, който се нуждаеше от внимание.

Изпълнен с угризения и разкъсван от чувство за огромна липса, Стилян се опита да се самонакаже като изгради образа на вината си и установи, че смята всичко което е казал или направил за обосновано и смислено. Сърцето му тъжеше за Катя и той започна да не се храни и да не спи, но въпреки това не знаеше за какво точно да се укори и все си представяше че ако тя беше направила това или онова по друг начин, сега още щяха да са заедно..

понеделник, 12 май 2008 г.

Фил

Денят, в който Фил се почувства различен, по нищо не се отличаваше от останалите в живота му. Не можеш да откриеш нищо особено в един ветровит есенен ден, извадил късмета да е малко по-топъл от нормалното за сезона. Тук-таме по небето се виждаха малки късчета весело синьо, но по-голямата част имаше мръсносивия цвят на ... “КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ ...?!” Усещането така го стресна, че едва не заля ръката си с горещо кафе. Под кожата му пробягваха къси, но силни импулси и левият му крак започна да изтръпва. Опита се да се изправи, залитна и непохватно се опря с дясната си ръка на масата, чашата с кафе се заклати и няколко капки загубиха третото си измерение, превръщайки се в нескопосана рисунка на страницата на отворената книга.

Принуден да седне отново, Фил се опита да ревизира ситуацията. Чувстваше се отлично с изключение на все повече изтръпващия си ляв крак. Запретна панталона си и изпита странното усещане че дори може да види изтръпването. Хвана крака си малко под коляното и стисна здраво. Нищо. Не усещаше абсолютно нищо. Ако очите му бяха затворени, мозъкът му нямаше да регистрира докосването. Паниката започна да пълзи по гърба му, а изтръпването нагоре по хълбока.

Сякаш за да засили чувството му на безпомощност, телефонът започна да звъни. Фил погледна ръбестия му силует на около два метра от себе си, после изтръпналия си крайник и ужасено разбра че дори и да се опита да допълзи до там, едва ли ще успее да се изправи, за да откачи слушалката от стената. Въздъхна отчаяно, събра последните си остатъци здрав разум и реши да изчака изтръпването да отшуми, без да драматизира прекалено.

Точно в този момент пръстите на другия му крак регистрираха познато усещане и започнаха да изтръпват, а нервната система на Фил милостиво натисна копчето за изключване и той загуби съзнание.

Когато се свести, май всичко си беше по старому. Изтръпване нямаше, само че.. „КЪДЕ СА МИ КРАКАТА??” Фил премигна няколко пъти, ущипа се за да провери дали не сънува, погледна пак.. Не, нямаше ги. Всъщност да, там си бяха защото установи че може да се изправи и да се движи съвсем нормално, но не се виждаха..

* * *

С времето Фил свикна да контролира изтръпването, свикна и с осезаемата загуба на плътност, дори започна да му харесва. Най-трудно беше с главата, там освен изтръпване, чувстваше и болка, но се надяваше с практиката да изчезне..

четвъртък, 8 май 2008 г.

Таня и Тихо

Таня и Тихо бяха гаджета от 5 години. Допадаха си и се обичаха, макар тя да беше емоционална и целенасочена, а той по-затворен и хаотичен. Бяха заедно на бала. Всъщност там се запознаха. Той не беше ученическата й любов, тя считаше че връзката им е започнала когато и двамата са преминали на по-горно ниво, изоставяйки част от училищните си илюзии.

Таня току-що беше започнала да работи като стажант в една финансова къща. Почти без усилие влезе в университета, почти без усилие завърши и първата фирма на която подаде документи я одобри. Имаше нещо в това момиче. Късмет ли беше, чар ли беше, но нещо имаше.

Нещата с Тихо стояха по съвсем друг начин. Той се луташе насам-натам и търсеше себе си. „Това ще ми е най-голямата награда,” – беше казвал не един път на маса – „да открия за какво точно съм роден.Тогава ще му се посветя изцяло и ще правя пари докато върша това, което ми харесва.” Приятелите му го поглеждаха както гледаха голямата бяла мечка в зоопарка – с уважение, защото беше различна от останалите животни и със съчувствие защото беше затворена.

Таня и Тихо се виждаха 2-3 пъти на седмица, понякога по-често, но никога по-рядко. Преди физическото винаги обръщаха внимание на духовното – ходеха на кино, обсъждаха книги, лятото сядаха в парка и се любуваха на живота във всичките му щъкащи насам-натам разновидности. После потегляха към едностайния на Таня и там за около два часа духовното отстъпваше на сетивното. У Тихо не ходеха, той живееше с майка си и не им се струваше удобно. Мисълта за съвместен живот се беше прокрадвала няколко пъти, но сериозно не бяха обсъждали въпроса. Тихо се тормозеше че няма да може да издържа семейство, а на парите на майка й и баща й не искаше да разчита.

От време на време, разбира се, си казваха по нещо накриво и се разделяха понастръхнали, но на другия ден все намираха начин да се сдобрят и идилията започваше отначало. Приятелите им гледаха на връзката им като на кварталното кафе, в което се събираха – не се набиваше на очи, но потрябва ли ти винаги си беше там. Често обсъждаха, че никой не го беше виждал затворено.

Един ден Таня получи писмо. Бивша съученичка, която живееше в Испания я канеше на гости. Радина беше заминала за Мадрид преди 3 години, занимаваше се с дизайн на дрехи за деца и не се оплакваше от живота си. Майка й шиеше от 20 години и Радина, която уж се изнервяше от тракането на Сингер-а, явно беше наследила уменията на майка си да върти ножицата. Беше самоука като майка си, нямаше нито университети, нито курсове зад гърба си, но имаше въображение и мерак за работа и двете й се отплащаха богато. През седемте дни на екскурзията в Мадрид срещна Рамон, бъдещ архитект, прекараха доста време заедно упражнявайки английския си, Радина се прибра в България и след 3 месеца отново замина за Мадрид, тоя път с повече багаж. Живееха заедно без брак, но ето че Рамон беше решил да направи Радина синьора Мендес и тя искаше да се види с Таня за една седмица „по женски” преди да надене халката.

Таня и Радина завършиха заедно 125то СОУ; заедно бяха преписвали на тестовете по математика, заедно се бяха захласвали по Дидо от 9ти „в” и заедно се запознаха с Тихо на бала. Той беше от същото училище, но Таня почти можеше да се закълне че не го беше виждала преди това. След 28ми май излизаха известно време тримата, но Радина все не можеше да хареса отнесения му маниер и преливането от една абстрактна тема в друга и един ден сподели на Таня, че се радва да я гледа захласната по „човека от Луната”, но че вече няма намерение да хаби и час от живота си слушайки го как обяснява че погледът навътре в себе си е стойностен, само ако човек може безпристрастно да хване скалпела и да извърши автодисекция, анализирайки и класифицирайки видяното в категории и субкатегории. Таня не й се разсърди, на нея също и доскучаваше понякога, но тя си го харесваше такъв - умен, задълбочен, различен. От тогава Радина виждаше Тихо само на рождените дни на Таня и общо взето избягваше да сяда близо до него, защото й се доспиваше. Двете излизаха сами и си изкарваха доста забавно. После Радина замина и Таня се посвети изцяло на Тихо и следването си. С Радина общуваха с писма, в началото по-дълги и чести, после по-редки, но все така обстойни и описателни.

Два дни след като Таня замина за Мадрид, разбра че е бременна. Направи си три различни теста и всички показваха едно и също. Предпазните средства ли се бяха оказали неефикасни или нещо не бяха догледали, но ето ти новина – женското парти на Таня и Радина се превърна в неспирна дискусия относно брака, децата и мъжете. Таня не споделяше ентусиазма на приятелката си, за нея подписът в гражданското не означаваше нищо, а и бракът отдавна беше загубил значението си като „основна градивна клетка на обществото”. Самата тя, за пет години стана свидетел на поне три бурни връзки, последвани от шумни сватби и драматични разводи. В двата случая имаше намесени и деца.

Голямата чуденка в главата на Таня не беше дали да задържи детето, отдавна беше решила, като че ли дори не го беше поставяла под съмнение; не беше и дали да се омъжва – нямаше никакво намерение, не само защото считаше за глупаво да се чувства принудена да го направи заради бременността, а и защото всички тия дандании, свързани с публичното заявяване че искаш да живееш с някого я дразнеха. Друга беше основната й мисъл – не знаеше дали Тихо ще се справи с новата си функция на баща. Изведнъж всичката му разсеяност, отвеяност и нестабилност се стовариха върху зашеметената Таня със страшна сила. Тя предпочиташе да гледа детето си сама, отколкото да не знае дали може да се довери на грижите на човека до себе си.

Седмицата в Мадрид измина като кошмарен сън. Таня спа лошо, не й се разхождаше да разглежда забележителности, не се радваше на хубавото време, не успя дори да обърне вниманието което искаше на приятелката си. Уморена от самата себе си, тя събра багажа и в един мрачен неделен следобед кацна в София.

Тихо изслуша новината с внимание, загледа се, вдигнал вежди, в линията, която покривите на къщите образуваха в далечината, прегърна я и каза че всичко ще е наред, а това още повече усили безпокойствието й, защото Таня беше убедена че той дори не осъзнава какво им предстои.

След нормално протеклата бременност, преместването им в нов, малък но уютен апартамент, подарък от родителите на Таня и нейната тиха лудост, причинена от страха от бъдещето, на 18ти юли Таня роди здраво момиченце, което нарекоха Евгения.

От момента, в който Тихо пое детето, в очите му се разгоря пламък, за чието съществуване Таня не бе и подозирала. Той заприлича на пружина, готова да се разгъне във всеки един момент ако детето се размърда или проплаче. Къпеше я, приспиваше я, пееше й, говореше й, живееше за нея. За детегледачка и дума не можеше да става.

Таня спря да кърми и се върна на работа. Тихо спря да търси за какво е роден и разбра че дъщеря му е осмислила живота му, както нищо досега. Той плуваше в това ново море, вечер заспиваше удовлетворен, сутрин се събуждаше от нетърпение да види Ева и мечтаеше за деня, в който Таня ще му съобщи че отново е бременна..

неделя, 4 май 2008 г.

2 х 1, не 2 в 1

- Не, следващия път ще го накарам да хвърля зарчетата с чашка - изсумтя той недоволно. Тя се усмихна разбиращо. Знаеше, че не обича да губи. И тя не обичаше, но не го показваше толкова явно, считаше го за признак на слабост.
- Не е нормално - продължаваше. - Искам 3 и 1 - каза с комично променен глас - и хвърля 3 и 1. Омръзна ми!
Тя търпеливо слушаше познатия речитатив и чоплеше ягодовия крем. Главата я болеше. Кихна отново и посегна за нова салфетка. Не беше подозирала, че хвърчащите полени могат да й докарат толкова сърбеж в носа.
- Дай още една бира! - обърна се той към сервитьорката.
Прииска й се точно в тоя момент да зареже бирата, да я прегърне и дори нежно да й изтрие сополивия нос, но естествено, нищо подобно не се случи, той с видимо удоволствие вдигна голямата халба и отпи.
- Сега ще ме приспи - отбеляза той и се облегна назад. - Тъкмо ще се прибера и ще си легна.
Тя го погледна и поклати глава в знак на съгласие. Колкото повече думи си спестяваше, толкова по-добре се разбираха. Случайно изтърваната реплика обикновено се превръщаше в повод за спор, а безсмислените им спорове я уморяваха. Разбърка студеното си кафе и се видя как отключва входната врата, качва се по стълбите, после другия ключ.. Въздъхна от досада.
- Какъв е проблема? - попита той, усетил въздишката й.
- Няма проблем - извади тя стандартната реплика и за по-убедително добави - Уморена съм и ме боли глава.
Той я погледна, скептично свил устни. Ако не беше уморена, я болеше глава, сега беше ударил джакпота - и двете наведнъж.
- Може ли сметката? - хвърли той спасителния пояс и двамата се вкопчиха в него.
Тя прибра цигарите си, той извади портфейла, станаха почти едновременно и след по-малко от пет минути всеки седеше зад волана на своята кола и пътуваше към уюта на собственото си лично пространство.

събота, 3 май 2008 г.

From "Hagakure: The Book of the Samurai"

There is something to be learned from a rainstorm. When meeting with a sudden shower, you try not to get wet and run quickly along the road. But, doing such things as passing under the eaves of houses, you still get wet. When you are resolved from the beginning, you will not be perplexed, though you still get the same soaking. This understanding extends to everything.
In the words of the ancients, one should make his decisions within the space of seven breaths..