четвъртък, 15 май 2008 г.

Стилян..

..израсна като затворено дете. Нямаше братя и сестри и се научи да не му липсва компания, запълваше времето си със занимания, за които един човек беше достатъчен. Баба му го научи да чете още съвсем малък, защото й писна да й върви след полата и да й се моли да му чете. От тогава насетне книгите се превърнаха в основния му приятел. Не че нямаше момчета с които да се мотае насам-натам, но на нито едно от тях не споделяше какво го тревожи. Мислеха го за саможив и често го изключваха от групови събирания, но на него и не му се водеха служебни разговори, така че дори беше благодарен че не се налага да си измисля извинения за отсъствията.

С майка му имаха дълбока и приятелска връзка. Често разговаряха по теми, които бяха някъде по средата на интересите им и откриваха, че единият може почти небрежно да заинтригува другия с информацията и знанията си. Въпреки крехкостта си, Лидия беше силна духом и синът й беше наследил умението й да разговаря с хората, заедно с неспособността да потисне досадата си, ако те не покриваха очакванията му. Второто беше и причината познатите му с всеки изминал ден да му се струват все по-скучни и ограничени, а той на тях – прекалено изискан.

Въпреки усещането за комфорт, което изпитваше когато беше сам, Стилян нееднократно и напоследък доста често, започна да изпада в състояния на неудовлетвореност, които се засилваха до степен на непоносимост, когато се случеше да усети нечие неодобрение. Не че мнението на околните го интересуваше чак толкова, но той считаше себе си за интелигентно и интересно човешко същество и дори и минималната негативна оценка му се струваше като огромна несправедливост.

Първата му мисъл когато се запозна с Катя бе, че тя доста му напомня за него самия – освен че литературните и музикалните им интереси съвпадаха, тя – също като него – се отличаваше от повечето хора със склонността си да се отказва от нещо, ако то не беше съвсем по вкуса й, а такъв тя очевидно имаше. Двамата проведоха обстойна дискусия на тема „Какво е перфекционизъм и има ли възможност да бъде постигнато съвършенството?” и още след десетата минута установиха, че разговорът им едва ли би могъл да бъде окачествен като спор, защото и двамата споделяха една и съща гледна точка – съвършеното не съществува, но стремежът то да бъде постигнато би трябвало да бъде основната движеща сила на човека.

След срещата им, Стилян заживя с новото чувство на споделеност и взаимност. Това че съществува друг човек, освен майка му, на когото с чиста съвест да може да постави такава висока оценка, го изпълваше с оптимизъм и даваше смисъл на всичко с което се занимаваше. Катя винаги знаеше как да го успокои или окуражи и той започна да се отпуска, да премахва стените, които беше градил толкова дълго и да се наслаждава как съществото му, освободено от напластените с години брони, диша без усилие и се движи в крачка със себеподобно.

Връзката им беше колкото сексуална, толкова и духовна. Всяка среща зареждаше Стилян неимоверно и той се чувстваше значим, уважаван и обичан. Искаше да я затвори някъде, където тя да бъде само негова и по цял ден да си говорят и да се докосват, друго от нея той не искаше или поне така си мислеше.

Всичко започна да се срива, когато един ден Катя си позволи да оспори приноса му в един проект, за който той беше загубил безобразно много, според самия него, време и усилия. Самият Стилян знаеше, че това не беше критика, а по-скоро само непредубедено мнение, но беше толкова афектиран, че когато тя се опита да му обясни позицията си се ядоса още повече, развика й се и побърза да си тръгне с чувство на наранено достойнство от това че е бил предаден от много близък човек. От тогава той поставяше под съмнение всичко, което тя казваше, струваше му се че думите й имат скрит смисъл, търсеше го и винаги го намираше, а на опитите й да обясни че няма нищо подобно се усмихваше знаещо и поклащаше глава.

Така изминаха около три месеца и един ден когато Стилян потърси Катя на служебния телефон, разбра че е напуснала работа. Мобилният й не отговаряше и той не успя да се свърже с нея нито на следващия, нито на по-следващия ден, защото не знаеше точния й адрес. Тогава той се замисли, че увлечен в собствената си чувствителност, не бе обърнал внимание на очевидното – и Катя беше човек, който се нуждаеше от внимание.

Изпълнен с угризения и разкъсван от чувство за огромна липса, Стилян се опита да се самонакаже като изгради образа на вината си и установи, че смята всичко което е казал или направил за обосновано и смислено. Сърцето му тъжеше за Катя и той започна да не се храни и да не спи, но въпреки това не знаеше за какво точно да се укори и все си представяше че ако тя беше направила това или онова по друг начин, сега още щяха да са заедно..

Няма коментари: