понеделник, 31 март 2008 г.

Реторични въпроси

Разбрах, че хората показват тъмната си страна най-често, когато изпитват неудовлетвореност. Някой беше казал, че е по-добре да извадиш камъчето от обувката си, отколкото да свикнеш да накуцваш. Колко от нас обаче вадят камъчето, колко накуцват мъченически и колко започват да използват въображението си, за да накарат и другите да се чувстват неудобно в обувките си? Възможно ли е забиването на стрели в отсрещния да премахне собствената ти болка и доколко този процес е съзнателен? Струва ми се безумно ненужно да увличаш околните в спиралата на собствения си ад, с очакването това да притъпи болка или да запълни липса. Съчувствие, когато е искрено и поднесено с уважение, би помогнало, но изкривеното от обида или унижение лице срещу теб има ли силата да излекува собствената ти язва? Колко трябва да си възпитавал собственото си същество, за да се научиш да страдаш гразиозно, без да отвърнеш с ухапване на настъпването и доколко това те прави по-добър човек, а не безволево мекотело? Добродетел или порок са търпението и способността да приемаш, че нямаш това което искаш? И доколко всеки от нас е способен да погледне онзи който го има с безпристрастни очи и да признае достойнствата му преди недостатъците?

2 коментара:

mr.profit каза...

:) Въпросите ни сближават, отговорите ни раздалечават.

YFM каза...

The distance is nothing; it is only the first step that is difficult :)