вторник, 4 февруари 2014 г.

Спасителят в мазето



   “Нищо лично”, промърмори той и пусна резачката. В крайна сметка, наистина му беше все едно чие гърло щеше да пререже, стига под него да имаше чифт цици. Беше убивал всякакви. Дори не го правеше за удоволствие. Изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, разбира се, но то беше само за кратко -  в онзи момент, когато ужасът в очите им потъмняваше от осъзнаването, че няма да се спасят и той е последното което виждат. Всичко останало вече беше рутина – подготовката, избора на жертва, обичайното шофиране до вкъщи, бутилката вино, чашата й, в която сипваше приспивателни, пренасянето в мазето, кожените каиши, с които се погрижваше да я обездвижи преди да се събуди и почистването след това. Считаше го за досадно и неизбежно – като хаоса, който създаваше баща му в кухнята, за да сготви.
   Отгледа го сам. Беше грижовен, макар и разхвърлян. Майка си не помнеше, защото умряла при раждането му. В къщата нямаше нищо нейно, дори снимка. Не говореха за нея, не ходеха на гроба й; баща му твърдеше че е погребана в друг град. На десетия си рожден ден, когато от градинското парти се промъкна в къщата за още торта, без да иска чу ядосаният си чичо да се кара с баща му и да нарича “оная” с думи, чието значение знаеше, но бяха забранени вкъщи. Според чичо му “оная” ги зарязала, когато той бил на 6 месеца и избягала с шофьор на камион. Поводът за гнева му беше: “10 години вече един ред не драсна тая никаквица, можеше поне днес да се обади, никога не се е интересувала от това дете!”. Баща му вяло се опитваше да му опонира, че може вече да не е между живите, но гласът му беше задавен и изреченията му увисваха недовършени. Той слушаше зашеметен от разкритието и в сърцето му се раждаше гняв към безсърдечната жена, която не бе искала да го опознае. Не каза нищо, но със събраните от рождения си ден пари купи синя рокля на бели цветя, наряза я на дълги ивици и после я изгори в задния двор. Представяше си, че изгаря и нея и болката от изоставянето му леко понамаля. Но не изчезна.
   Порасна саможив и озлобен. Опитваше се да прости и не можеше. Към майките на съучениците си изпитваше необясним яд, а към тях самите завист. Мразеше ги всички.
   На 15 преби кучето на съседката. Обичаше това куче. Беше умен и приветлив лабрадор. Обаче и тя го обичаше и плака за него с дни. Зачервените й очи го изпълваха с радост, че я е накарал да страда. Започна да обикаля съседните квартали и да храни и други кучета с месо, предварително поръсено с отрова. Винаги се връщаше, за да види дали кучето им липсва.
   Интересът, който предизвикваше у момичетата, не го ласкаеше, даже напротив – дразнеше го. Искаха да го имат, за да може после да го зарежат, както беше направила “оная”. Нямаше да им го позволи. Докосването им предизвикваше у него само погнуса. Започнаха да го мислят за обратен. Не му пукаше.
   Имаше фантазии, които винаги завършваха със смърт на жена. И еякулация. Вечер преди да заспи си представяше как продавачката в магазина умира от заразна болест в страшни мъки или инкасаторката я прегазва кола. Затваряше очи и гледаше в техните. Ужасът им от смъртта го възбуждаше. Веднъж мастурбира до болка, защото този път умря учителката по история. Преди да си легне беше гледал документален филм за хищници и някак съвсем логично видя в ума си как я разкъсват диви животни. Тя живя, докато се превърна в кървава дрипа и появилият се отнякъде огромен алигатор не отхапа главата й. В този момент разбра, че целостта им го дразнеше. Свързаните с тялото крайници, които обличаха в къси поли и предизвикателното показване на голи ръце и дълбоки деколтета. Изложба на плът за шофьори на камиони.
   Беше умен и точно обратното на баща си – подреден и организиран. Поставеше ли си цел, нищо не можеше да го разсее. Завърши училище втори по успех, въпреки че рядко поемаше самоинициатива и говореше малко. Лесно си взе изпитите за университета и също толкова лесно го завърши. Веднага го наеха в престижна адвокатска кантора и за няколко години стана старши съдружник.
   Купи си професионален фотоапарат, за няколко дни го разучи в детайли, допълни го с още няколко хай тек джаджи и започна да прекарва половината от свободното си време в парка. Поставяше го на статив и се правеше, че снима пейзажи. Всъщност снимаше жените отдалече, после изрязваше главите им и ги събираше. Започна да си купува списания с разголени красавици, залепяше главите върху полуголите им тела и после се забавляваше да маха крайниците им един по един. Ножицата не му беше достатъчна. Не беше напълно реалистично за вкуса му. Отрязваше ги с едно движение на нож за хартия.
   В редките вечери, в които излизаше, ходеше в стрип барове на другия край на града. Винаги слагаше перука и мустаци. Не че някой му обръщаше внимание. Мъжете точeха лиги по танцьорките, а те точеха лиги по парите им. Лицата нямаха значение. Притежателите им – също. Важна беше само покупко-продажбата на танцуващо месо и струйката удоволствие. Той никога не им даваше пари. Седеше сам в ъгъла и с присвити очи си представяше едрогърдестата блондинка с един крак или с шия, от която шурти кръв. Ето така всичко си идваше на мястото.
   След като баща му почина от запушване на кръвоносните съдове, вероятно от тоновете пържено, което беше погълнал в разхвърляната кухня, той продаде къщата, в която беше живяла и “оная” и купи нова в богаташки квартал. И тук, подобно на стрип клубовете, никой не се интересуваше от никого. Всички къщи имаха високи огради, съседите не се познаваха и не си пречеха. Той разполагаше с 80 кв.м. мазе, 100 кв.м. градина и просторен заден двор с басейн. Разполагаше и с време. Живееше и се хранеше здравословно, не беше боледувал от нищо сериозно, плащаше си данъците навреме и до стотинка, нямаше дори глоба за паркиране. Всяка сутрин тичаше по 5 км., нахлупил ниско плетена шапка, вечер плуваше половин час.
   Една вечер, докато гледаше извиващото се около пилона тяло, разбра че нищо не му пречи да спре да фантазира и да започне да го кара да се случва. Шумоизолира мазето си и се обзаведе с всичко необходимо.
   Останалото беше като дежа вю. Толкова пъти го беше преживявал на ум, че другото беше само механика и автоматизация на процеса. Започна с барове за самотници, защото там ходеха най-отчаяните. Толкова лесно се съгласяваха да го придружат до вкъщи, че чак не беше интересно. Интересното идваше после, когато ги навестеше в мазето, вече събудени, завързани и достатъчно уплашени. Забрави да залепи устата на първата и докато успее да го направи беше принуден да слуша жалното й хленчене, което почти го накара да започне с главата. След това никога не пропусна. Може би точно заради мрънкането й, с което искаше да го накара да й съчувства и да я пусне, започна да казва на всяка “Нищо лично.”, преди да започне с нея. Разбира се, че нямаше нищо лично. Не ги познаваше, не го интересуваше с какъв характер са, къде живеят, какво обичат, това което бяха нямаше значение. Всички те бяха потенциални избягали майки. За съжаление, може би някои от тях вече го бяха направили, нямаше как да знае. На тях той раздаваше възмездие. Останалите обаче спасяваше от самите тях, от евентуалната възможност да изоставят умишлено и по своя воля децата си. Заради някой шофьор на камион.

Няма коментари: