четвъртък, 22 април 2010 г.

A momentary lapse of reason

"Я чакай, чакай, как да ти обясня набързо бе?! Ти съвсем изкукурига!" - Мъжът със сивия пуловер почти се давеше в слушалката, която стискаше между бузата и рамото си, докато се опитваше да прибере папка с документи в тъмнокафявата си кожена чанта. Възмущението му се изливаше в некоординирани движения, последното от които закачи дръжката на порцелановата чаша с кафе и тя, с глухо изтропване, изля две трети от съдържанието си върху цигарите му, черен бележник и връзка ключове. Очите му се разшириха, устните му направиха обратното и в следващия миг парченца алуминий и пластмаса се разхвърчаха от това, което преди малко беше телефон. Беше упражнил едновремешния си захват от хандбала с все сила.
Кракът в елегантен ботуш, до който озъбено проблясваше основния корпус на нещастния апарат, презрително го побутна гнусливо и притежателката му едва чуто, но доста отчетливо отрони "Откачалка!". Останалите хора в кафето бяха застинали в стоп кадър, някъде в дъното се разплака малко дете и като трети ред в припева зад тезгяха издрънча табла.
Сивият пуловер замига ошашавено, все едно чак сега осъзна ролята си в сценката, наведе се без да свива колене, внимателно вдигна злополучната слушалка и зачервено смотолеви към никой конкретно "извинявам се.. стрес.. побъркаха ни..", после се стовари в коженото кресло, задиша учестено и безрезултатно заопипва джобовете си за салфетка. Услужлива сервитьорка развя късата си пола около масата и чевръсто започна да забърсва следите от кафето.
Прекъснатите разговори се възобновиха след още един-два укорителни, но съчувствени погледа, животът потече по старому, мъжът с пуловера зачопли останките на телефона с пръст, а мислите му бяха съвсем другаде. После изведнъж се изправи, сграбчи чантата в едната си ръка, а бележника и ключовете в другата и забърза към изхода. "Сметкатаа" - провикна се след него сервитьорката. "Оставете, аз ще платя" - усмихнато каза млад мъж от съседната маса. Аз обърнах страницата.

Няма коментари: