вторник, 23 септември 2008 г.

* * *

"I'll write. Every day."
"Yes."
"It's a sort of test, really. We'll see how much we miss each other."
"I know what it's like when people go away. It's agony for a week, then painful for a week, then you begin to forget, and then it seems as if it never happened, it happened to someone else, and you start shrugging. You say, dingo, it's life, that's the way things are. Stupid things like that. As if you haven't really lost something for ever."
"I shan't forget. I shan't ever forget."
"You will. And I will."
"We've got to go on living. However sad it is."
After a long while she said, "I don't think you know what sadness is."

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=olUILeCIqw4

събота, 20 септември 2008 г.

Playing God

С какво да оправдаем стремежа си да "възпитаваме" познати и приятели? С убеждението, че нашият поглед към живота е "правилният"? Съветите ни, особено когато не са поискани, не са ли демонстрация на чувство за някакъв вид превъзходство, често измамно? С какво право се бъркаме в живота на другите? Уж ценим различията и уникалността, а непрестанно искаме да прехвърляме мостове от нашата душевност до чуждата, да окупираме другата територия, да разрохкаме почвата и да посадим в нея семената на собствената си настройка, с очакването нашата "безценна" помощ да им отвори очите за "погрешното" им възприемане на света и хората и да ги направи точно като нас - ние, разбира се, знаем по-добре, усещаме по-дълбоко, живеем по-пълноценно. Има си хас някой да ни обвини в нарцисизъм - ние не сме влюбени в себе си, ние сме просто велики, най-естественото задължение на света е да е влюбен в нас, да ни следва, да се развива според нашите правила, да признае че от всички живи твари ние сме използвали възможностите на еволюцията най-пълно и сме най-близо до идеалния образ.

Освободете другите от себе си. Оставете ги да дишат със собствения си ритъм. Никой няма право да си играе на Бог. Всички сме на един и същи кораб, а капитаните които се самоизбират никой не уважава. Тоя пост те получават само след като покажат че са достойни за него и получат признание..

четвъртък, 18 септември 2008 г.

Тиесто

е добър. И слава Богу. Иначе щях да се чувствам точно както ми пишеше на билета – VIP, тоест very idiotic person. Клубната сцена в България.. Абе къде са тия клубове? Не е истина на какви места се провеждат концерти и партита. Просто НЕ Е. Фестивална е един малък кошмар. Много, много ми се ще най-накрая да й гръмнат тия дрънчащи прозорци, та някой да се сети да построи една хубава, нова, голяма зала. Пък нека пак да е на място, дето ти е нужен поне половин час, за да си хванеш такси. Дано да вземем най-накрая да се класираме за някоя олимпиада, та да видим и ние читави зали и стадиони.

VIP зоната организаторите на снощното мероприятие могат да си завипат на едно много уютно и скрито място, сами да се досетят кое е. Изобщо не ми се коментират липсващите й предимства пред останалата част от залата и това, че въобще не се възползвах от разликата в цената на билета, защото щеше да е по-лошия вариант. Като застане човек в най-голямата гмеж точно пред пулта, където въздухът опасно не достига, поне ще си спести гледката на безумно декорираната зала, от чийто таван висят подобни на медузи бели драперии и ще има възможност да изплакне око с усмихнатия почти през цялото време Тиесто. Човекът беше във видимо добро здраве и настроение, имаше желание за контакт с публиката, изглеждаше съвсем трезвен и недрогиран, напълно в контраст на натъпкания със стимуланти Свен Вет, когото едва извлачиха от пулта след края на сета.

Парадокси колкото си искаш. Продават Ред Бул, а не продават бира в кенове, тая която е по-удобна за носене и по-трудна за разливане. Ако не искат да се размотават стъклени бутилки наоколо и държат на наливната бира, да я сипват в по-твърди и по-високи пластмасови чаши. Или да сложат по едно пластмасово похлупаче с малък отвор на тия които използват в момента, защото като се развълнуват хората имат навика да си вдигат и чашите с бирата освен ръцете и тогава шансът да се прибереш смърдейки на бира е огромен. И не е само това. Ако покрай тебе се вдигнат 18 чифта ръце, се оказваш насред море от 36 подмишници, поне 30 от които имат аромат на.. катеричи задни части например. Хора, освен София в частност и България и света като цяло, поддържайте и вас самите чисти. Не е зле човек да се изкъпе и да използва някакъв вид обезмирисител преди да си облече дрешките. Иначе рискувате някой като мен да се строполи в несвяст до вас и бъдете сигурни че няма да е от възхищение. И като си изпиете минералните води, изкарайте им въздуха преди да ги пуснете на пода, долните крайници не ги продават в магазина, ще се спъне някой и ще се претрепе.

В заключение: със сигурност няма да си купя диск на Тиесто който да си слушам вкъщи, но затова пък много добре си потанцувах. Доста добре като се има предвид обстановката. Ако са верни слуховете, които чух вчера, party animals, ще се видим на Paul van Dyk.

понеделник, 15 септември 2008 г.

Майнхатън

Тоест Франкфурт. Финансовото сърце на Германия. От птичи поглед – добра работа с Лего. Първи етаж: червени покривчета, подредени в правилни геометрични форми, щедро оградени със зеленина. Втори етаж: рожбите на съвременната архитектура от бетон и стъкло, прорасли между църквите, над парковете с малки езерца и зайчета, който хрупат трева, необезпокоявани от човешкото присъствие.

Втората седмица на септември заварваме немците насред дегустация на вина в пешеходната зона. Предимно бели. С течностите много им се услаждат няколко вида вурстове, резени печено месо и нещо подобно на пица, но с дебелината на хрупкава палачинка. Има и рибешки истории, спагети, сандвичи, ядки и най-вкусния бретцел, който съм опитвала през живота си. Не си съставяйте представа за нещо като бирфест обаче. Няма силна музика, всъщност само уличните музиканти се грижат за музикалния фон – доста кадърни са, един час преди това чух страхотно изпълнение на част от Есента на Вивалди. Повечето от дегустиращите са млади мъже в костюми и добре облечени дами, виното си пият от стъклени чаши, никой не шляпа с джапанки, не крещи, земята не е зарината с боклуци, културна работа.

Обслужването навсякъде е на ниво, ама бива ли млад човек да работи в Хагендаас, които все пак са американска компания и да не знае една дума английски? Ами не бива, защото се налага да си пия капучиното поръсено с какао, вместо с канела. Lost in translation. Карай, пак е вкусно, нищо че не е на моето, а и момчето е толкова вежливо, че няма как да му се ядосаш. И продавачките са така. Не можах да видя нито една в обичайното състояние на българските, без значение дали продават пуканки или Армани, тоест начумерени и надути в магазина или с кафето и цигарата пред него.

Музикалните магазини. 3 пъти се препотих в един такъв, защото като виждаш оригиналните дискове на музика която харесваш и е много малко вероятно тия дискове да стигнат до България ако не си ги поръчаш, се чудиш кое да НЕ си вземеш, защото за всичко, естествено, не могат да ти стигнат парите. Разглеждаш си, адреналинът ти скача и си мърмориш сам на себе си „Ама това е ...!” или „А! Има и ...!” Накрая си прегръщаш скъпоценния товар и ухилен до ушите излизаш от магазина с физиономията на идиот, на когото току-що са обелили банан.

Подобна е ситуацията с книгите. Най-накрая имам собствен John Fowles в оригинал. “The Magus” се пробвах да я чета още в гимназията, не знам какво съм разбрала от нея по онова време, но си беше любов от пръв поглед. Двамата с Набоков винаги ще имат специално място в библиотеката ми. Малките книжарници за секънд-хенд са истинско бижу. Вече имам и „Хобитът” на Толкин и „Пим” на Е. А. По.

Мадона. За нея или добро или нищо. Знаех си, че е голяма работа тая жена, кефи ме как се занимава с каквото си иска – музика, филми, книги, важното е да й харесва. А и дай Боже всекиму да е в такава добра форма на 50. Стоях 7 чАса права заради нея, обаче не съжалявам. Страхотно шоу, всичко по сцената се движеше, светеше и танцуваше, особено тя. Да отидеш по-рано пред стадиона ти дава предимството да си близо до сцената. Като броим и двата метра празно място между продължението на сцената и първите редици, стояхме на около 4-5 метра от микрофона. Голям кеф си е да гледаш наистина на живо. Няма да крия, че докато чакахме да отворят вратите ми мина през ума каква тръпка щеше да е да чакам за концерт на Депеш, но здраве да има и това ще стане.

Зоологическата градина. Странно си е да гледаш животинки зад решетки или мрежи, все ми се струваше, че голяма част от тях изглеждат нещастни, но може и да си въобразявам. Хората се грижат за тях с много внимание обаче, веднага си личи. Не го видяхме кивито, беше се пъхнало в дупката (след кратко обсъждане решихме, че „дупка” идва от там, че животинките се дупят, докато се пъхат в нея). Най-много се зарадвах на обичайните заподозрени – тигрите, единият от които ми изкара акъла като се появи изневиделица зад стъклото на което си бях опряла носа, лемурите, които със сигурност са по-бързи от световния шампион по скуош, любимите ми сурикати – няма толкова смешно изглеждащ пазач и капибарите – тия са си вид прасенца за мене и като такива са ми безкрайно симпатични.

Най-вкусната салата с гъби, рукола и някакви червени кълнове я сервират на 5 минути от зоологическата в едно много приятно немско заведение, което удря в земята доста от претендиращите за италианска кухня ресторанти и то без да се кичи с подобни етикети. Вместо десерт обаче шок – един ван блъсна велосипедистка на 15на метра от масата ни. Евала за организацията, линейката пристигна след около 70 секунди, надявам се жената да не е пострадала сериозно.

В сряда вечерта немците се молят да не паднат от финландците и в последния момент успяват да изравнят. В доста от заведенията зяпат мача, в много други обаче хората си вечерят на свещи и хич не ги вълнува футболната съдба на Германия.

Какво отговарят немците на въпроса “Do you speak English?” – винаги едно и също: “A little bit.” В 9 от 10 случая обаче това “a little bit” се оказва наистина много “little”, но поне са учтиви и винаги са готови да помогнат. Vielen Dank за което.

В ранната вечер на петъка се отправяме към Batschkapp, клуб който се намира доста в тъча, за сметка на това си е просторен и в него има поне 100 прожектора. Underground сцената на Франкфурт. Петият рожден ден на Infacted Recordings е почетен от около 200 човека, които спокойно можеха да си сложат етикетче “I’m so goth I shit bats.” Като бели врани сме, буквално. Входа на клуба го намерихме просто като вървяхме след облечените в черна кожа и лак, щедро гримирани и обсипани с ципове, халки, вериги и верижки, пиърсинги, малки и големи бримки и обувки, които спокойно могат да изравнят собствениците им с най-високите баскетболисти, толкова високи са платформите и токовете им. Гвоздеят на програмата за мен си бяха State Of The Union, които за моя голяма изненада излязоха втори. Frozen Plazma също ми харесаха, останалите бяха малко хард за вкуса ми, но пък немците им се радваха много. Няма да е хич зле и ние да си имаме едно такова клубче, ама с какво ще го пълним не знам, след като от толкова голям град се бяха събрали такава бройка за 6-7 изпълнители.

Като цяло немският Манхатън ми хареса. Съвременен град с от всичко по малко. Подредено и чисто. Имам чувството, че в Германия и една шепа ориз да хвърлиш, зрънцата ще се подредят в правилна геометрична форма или поне ще притича някой от някъде, за да го направи. Надявам се следващата година отново да видя вратите на някой немски стадион, този път вече със сериозна доза адреналин и идиотската усмивка на човек, който е на крачка от вълнуващо преживяване.

четвъртък, 4 септември 2008 г.

For A Change

По голото й рамо имаше засъхнали червени капки и той ги облиза с удоволствие. Премести поглед към лицето й, тя го гледаше с широко отворени очи. Изстена тихо. Въжетата се бяха впили в китките й и там където започваше извивката, опънатата кожа беше започнала да поаленява.
На едното и коляно имаше синьо петно, беше се престарал. Нищо чудно, контролът му се удаваше трудно, макар че беше репетирал на ум цялата сцена поне десет пъти. Всеки малък детайл.
Червени капки имаше и по гърдите й. Погрижи се и за тях. Вкусът им беше различен върху тялото й. Смесваше се с едва доловимия аромат на лосиона, с който я беше намазал преди това.
Ножът, грижливо подбран, с тънка, инкрустирана дръжка, лежеше върху салфетка, бялото на която едва личеше.
Драсна клечка и запали още три свещи. Сянката му духна пламъка и остави сгърчената клечка да падне на пода.
Беше чудесно, че всичко това се случваше на рождения й ден. Сега я чувстваше още по-близка, наведе се и я целуна.
- Честит рожден ден – изскърца гърлото му. Опипом намери буркана с малиновото сладко и загреба от червената смес с пръсти. Размаза я по гладкия й корем.
Беше щастлив, че предложението да се позабавляват по-различно дойде от нея. В ума му вече се оформяше нова идея за утре вечерта.