понеделник, 31 март 2008 г.

Реторични въпроси

Разбрах, че хората показват тъмната си страна най-често, когато изпитват неудовлетвореност. Някой беше казал, че е по-добре да извадиш камъчето от обувката си, отколкото да свикнеш да накуцваш. Колко от нас обаче вадят камъчето, колко накуцват мъченически и колко започват да използват въображението си, за да накарат и другите да се чувстват неудобно в обувките си? Възможно ли е забиването на стрели в отсрещния да премахне собствената ти болка и доколко този процес е съзнателен? Струва ми се безумно ненужно да увличаш околните в спиралата на собствения си ад, с очакването това да притъпи болка или да запълни липса. Съчувствие, когато е искрено и поднесено с уважение, би помогнало, но изкривеното от обида или унижение лице срещу теб има ли силата да излекува собствената ти язва? Колко трябва да си възпитавал собственото си същество, за да се научиш да страдаш гразиозно, без да отвърнеш с ухапване на настъпването и доколко това те прави по-добър човек, а не безволево мекотело? Добродетел или порок са търпението и способността да приемаш, че нямаш това което искаш? И доколко всеки от нас е способен да погледне онзи който го има с безпристрастни очи и да признае достойнствата му преди недостатъците?

неделя, 30 март 2008 г.

Котката, която се мисли за птица..

.. живее във вътрешния двор. Когато не се търкаля в здравеца на съседите, обича да се качва на около 15 метра нагоре по дървото срещу терасата ми. Там, където някоя нормална птица би си направила гнездо, Котката-която-се-мисли-за-птица и която по-нататък за по-кратко ще наричам само Котката, се разполага съвсем небрежно, все едно не е сложила котешкия си задник върху стъблото на дърво, наравно с терасата на 4тия етаж, а е на някоя зелена полянка.
Когато я видях за първи път, видимо удобно разплескана върху най-горната част на ствола на дървото отсреща, зяпнах и помислих че ми се привижда. Беше около 3 следобед и Котката беше вдигнала дясна задна лапа и съсредоточено облизваше хълбока си. Не знам дали щях да я забележа ако беше сива или черна, но в тоя час на деня бялата й козина така искреше на следобедните лъчи, че нямаше как да я пропусна. Съвсем очевидно се чувстваше доста удобно на тая височина. Прииска ми се да я видя как се качва или слиза, но нямаше как да я изчакам да й омръзне горе и затова само грабнах фотоапарата и се опитах да документирам събитието. Така де, не ми се случва всеки ден да наблюдавам котка, там където обикновено кацат птици.
Зачудих се какво е накарало животинката да се изкатери чак до там. Дворът беше удобен за котки, имаше си стени за катерене, градинки за лежане и около десетина котки ежедневно се възползваха от тия удобства. Вярно, случваше се да се поступат, но обикновено се разбираха. За какъв точно вид аутсайдер става въпрос? Котката има влечение към адреналин, завижда на птиците или просто иска да бъде оригинална? Или в някой минал живот е била с пера и сега си припомня как е снасяла и мътила яйцата си горе на дървото? Няма да крия, доста поразмишлявах върху котешката ситуация. Видях я още 2 пъти на същото място и всеки път я хващах вече удобно разположена горе, не успях да проследя нито качването, нито слизането и дори единия път си изфантазирах че се появява и изчезва горе като котаракът от Алиса. На всичкото отгоре въпросното дърво не ми се струва точно най-удобното за катерене, най-ниските му клони започват на около 2-3 метра над земята и това само наля още малко масло в огъня на илюзията че е възможно Котката да се материализира насред клоните когато й се прииска.
Първите 2 пъти Котката очевидно се наслаждаваше на лъчите на следобедното слънце, но когато я видях на дървото в 8 една мъглива сутрин и теорията ми за слънчевите бани пропадна.
От тогава мина поне месец и гледката на бялата козина сред клоните започна да ми липсва. Все поглеждам натам когато се качвам или слизам по стълбите но уви, Котката-която-се-мисли-за-птица или заряза алпинизма или го практикува когато не гледам към двора. Все пак 3 си е магическо число, може би не е възможно едно чудо да се случи повече от 3 пъти, за да не се превърне в ежедневие с което да свикнеш..