събота, 14 юни 2008 г.

Жената..

.. седеше сама на най-безопасното място за самотници в заведение - масата в ъгъла, с гръб към стената и погледът й блуждаеше някъде навън. Не е възможно да разглежда хората, които минаваха пред големите прозорци на кафето, помислих си, главата й беше леко повдигната и мислите й сякаш се провираха между зелените клони на дърветата отсреща. Не изглеждаше нито напрегната, сякаш очаква идването на някого, нито спокойна и доволна от самотата си. Беше.. разпиляно отпусната. Когато отместих погледа си от нея, периферното ми зрение превърна фигурата й в неясен цветен силует и въпреки това, знанието че е още там, вперила очи в света навън или навътре в мислите си, ми носеше някакво странно успокоение, като същевременно възбуждаше любопитството ми.
За секунда ми мина мисълта да отида при нея и да я заговоря, за да получа поне част от отговорите на въпросите, които тя събуждаше, но не го направих, защото усетих че би го приела като грубо вмешателство на непознат. А може би не. Няма как да разбера, защото минути след това тя стана, приглади прическата си и сякаш не тръгна, а заплува към изхода. Проследих гърба й с поглед. Дори няма да я позная, ако я срещна отново, мина ми през ума. Изобщо не бях обърнала внимание на лицето й..
Бавно разбърках капучиното си, ужасена от откритието, че съм приела само като присъствие едно уникално човешко същество, което дори ме бе заинтригувало, без да обърна внимание на външните му характерни особености, които го отличават от останалите..

Няма коментари: