Chaos in order

* * *

2011-10-30T19:14:00.000+02:00

A few times in my life I've had moments of absolute clarity, when for a few brief seconds the silence drowns out the noise and I can feel rather than think, and things seem so sharp and the world seems so fresh. I can never make these moments last. I cling to them, but like everything, they fade. I have lived my life on these moments. They pull me back to the present, and I realize that everything is exactly the way it was meant to be.

* * *

2011-09-20T21:29:00.002+03:00

Narcissus, gazing at his image in the pool, wept.
A friend passing by saw him and asked,
"Narcissus, why do you weep?"
"Because my face has changed," Narcissus said.
"Do you cry because you grow older?"
"No. I see that I am no longer innocent. I have been gazing at
myself long and long, and so doing have worn my innocence."

"Do you have any advice for those of us just starting out?"

2011-07-21T17:13:00.002+03:00

Give up sitting dutifully at your desk. Leave your

house or apartment. Go out into the world.

It's all right to carry a notebook but a cheap
one is best, with pages the color of weak tea
and on the front a kitten or a space ship.

Avoid any enclosed space where more than
three people are wearing turtlenecks. Beware
any snow-covered chalet with deer tracks
across the muffled tennis courts.

Not surprisingly, libraries are a good place to write.
And the perfect place in a library is near an aisle
where a child a year or two old is playing as his
mother browses the ranks of the dead.

Often he will pull books from the bottom shelf.
The title, the author's name, the brooding photo
on the flap mean nothing. Red book on black, gray
book on brown, he builds a tower. And the higher
it gets, the wider he grins.

You who asked for advice, listen: When the tower
falls, be like that child. Laugh so loud everybody
in the world frowns and says, "Shhhh."

Then start again.

Ron Koertge

Мърша

2011-07-12T21:27:00.004+03:00

В прекрасна лятна утрин - спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут -
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила -
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападнаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки - черна каша - по дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е - набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж... Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това -
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва едва -

дойде сърдито куче и дебнеше ни - клето! -
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали...

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти - моя страст, мой ангел, ти - слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се - кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих - и образ, и чувства най-честити! -
разпадналата се любов.

Шарл Бодлер

White Pig

2011-06-28T14:22:00.001+03:00

A family decides to have a party.
It is a graduation or birthday.
The father buys a little white pig,
just enough for his wife and six kids
with something left over for someone special.
The father has no idea how to kill a pig
but he meets a man in a bar who says,
Don't worry, I have killed hundreds of pigs.
He is a young man with a big smile.
On the day of the party, the young man arrives
early in the morning. I have no knife,
he says. And he takes the bread knife
and begins sharpening it on a stone.
He sharpens the knife and drinks brandy.
The white pig trots through the house.
The children have tied a blue ribbon
around her neck and the baby's blue bonnet
on her head. The pig thinks she is very cute.
She lets the children feed her cookies and
ride on her back. The man with the smile keeps
sharpening and drinking, sharpening and drinking.
The morning is getting late. Why don't you
do something? says the father. The pig pokes
her head around the door, then scampers away.
The young man drinks more brandy. It is nearly noon.
Why don't you kill the pig? says the father.
He wants to get it over with. The young man
looks sullenly at the floor, looks sullenly
at the father and his neat little house.
He gets to his feet and sways back and forth.
You're drunk, says the father. The young man
raises the knife. Not too drunk to kill a pig,
he shouts. He stumbles out of the kitchen.
Where's that bitch of a pig? he shouts.
The pig is upstairs with the children.
I'm ready, says the young man, now I'm
really ready. He rushes up the stairs
and into the room where the pig is playing.
You whore! he shouts. He drives at the pig
and stabs her in the leg. The pig squeals.
Outside, shouts the father, you have to kill her
outside! The pig is terrified and rushes
around the room squealing and bleeding on the rug.
The blue bonnet slips down over one eye.
You slut! shouts the young man. He leaps
at the pig and stabs her in the shoulder.
The children are screaming. The parents are shouting.
The young man chases the pig through the whole house.
You whore, you slut, you little Jew of a pig!
Outside, outside! shouts the father. He knows
the rules, knows how a pig should be killed.
For the pig, it's a nightmare. The blue bonnet
has slipped down over both eyes and she can
hardly see. She squeals over and over. There is
no sound in the world like that one.
At last the young man traps the pig
in the laundry room. He leaps on her.
You black bitch of a pig! he shouts. He stabs
the pig over and over. The children
stand in the doorway crying. The father
is crying. His wife hides in the bedroom.
What a great party this has turned out to be.
Finally the pig is dead. The young man
holds her up by the hind legs. Again he is
smiling. This is one dead pig! he shouts.
He has probably stabbed her over two hundred times.
The pig looks like a piece of Swiss cheese.
The young man carries the pig to the kitchen
and begins to butcher her, then he helps
to cook the pig. All afternoon the house
is full of wonderful smells. The children
hide in their bedrooms. The mother and father
scrub and scrub to clean up the blood. At last
the pig is ready to be eaten. It is a party,
maybe a graduation or birthday.
The children refuse to come downstairs.
The mother and father don't feel hungry.
The young man sits at the table by himself.
He is served by a neighborhood girl hired
to wash the dishes. He eats and eats. Tasty,
he says, there's nothing so tasty as a young pig.
He drinks wine and laughs. He stuffs himself
on the sweet flesh of the little white pig.
Late at night he is still eating. The children
are in bed, the parents are in bed. The father
lies on his back and listens to the young man singing -
hunting songs, marching songs, songs of journeys
through dark places, songs of conquest and revenge.

Stephen Dobyns

* * *

2011-06-27T15:19:00.002+03:00

И с мене тъй ще стане. Ако теб -
дух, въздух - са способни да затрогнат
мъченията им, как аз - човекът,
възприемчив към болка като тях -
от тебе по-дълбоко да не бъда
разчувстван пред вида им? Да, макар
в живеца си засегнат да съм още
от злата им неправда спрямо мен,
ще взема аз на разума страната
срещу гнева си. Прошката е ценност,
по-рядка от разплатата. Понеже
разкаяни са, знам, оттук нататък
аз няма повече да ги наказвам
дори с едно навъсване. Пусни ги!
Магията ще счупя, ще им върна
разсъдъка и те, каквито бяха,
ще бъдат пак.

Просперо, "Бурята", Шекспир

* * *

2011-06-26T18:28:00.002+03:00

А по какво всъщност се познава благополучието? По това, че един успял човек е истинско удоволствие за сетивата ни, той е като издялан от един ствол, едновременно нежен, твърд, благоуханен! Приятно и вкусно му е единствено онова, което е поносимо за него, удоволствието свършва при прехвърляне границата на поносимото. Той измисля лекарства срещу болестите, възползва се от неприятните случаи, извличайки от тях полезното, онова, което не го убива, го прави по-силен. Той инстинктивно натрупва у себе си всичко, което вижда, чува и преживява - самият той е един селективен принцип - ненужните неща изхвърля. Той винаги е в своето общество и компания - все едно дали с книги, хора или природа: той изразява почитта си тогава, когато избира, когато допуска до себе си, когато се доверява. На всички дразнения той реагира бавно, с оная умереност, възпитана благодарение на дългата предпазливост и желаната гордост, той просто изпитва дразнението, но не му се противопоставя... Той не вярва нито на "нещастието", нито на "вината" - справя се със себе си и с другите, умее да забравя - достатъчно е силен, всичко да му се удава по най-добрия начин. Е, за щастие съм пълна противоположност на декадента, защото току-що описах себе си.

Ecce Homo - Как се става такъв, какъвто си, Фридрих Ницше

The Emperor of Ice-Cream

2011-03-29T18:37:00.003+03:00

Викни пушача на дебели пури,
та с мускулите яки да избива
във чайни чашки сластната извара.
Девиците да носят рокли леки,
тъй както са привикнали;
момците да им поднасят
цвете в късче вестник.
Привършва се нелепият театър.
Наш цар е сладоледеният император.

От скрина с липсващи кристални дръжки
ти извади чаршафа, върху който
три птички са бродирани отколе
лицето й със него да закриеш.
Ако стърчат нозете загрубели, то
знак е, че от студ изтръпва цяла.
И лампите ще духне мощен вятър.
Наш цар е сладоледеният император.

Wallace Stevens

* * *

2011-03-17T08:10:00.002+02:00

Може ли да обича хищникът? Не може. Но той не може и да мрази. Хищникът е винаги невинен, когато разкъсва топлата човешка плът, когато облизва с език кървавата си муцуна. Той се храни, както кравата пасе, както врабчето пие вода след дъжд от блесналата на слънцето локва.

Нощем с белите коне
Павел Вежинов

Сибелиус

2010-11-10T11:31:00.001+02:00

Цигулката плачеше. Очите ми просто събираха морска вода.

Комуникация

2010-10-14T13:49:00.002+03:00

Дърветата растяха нарядко и кръгът на слънцето проблясваше зад тях и между тях, ту остро и ослепително, ту приглушено, сякаш някой от другата страна се опитваше да изпрати съобщение със светлинни сигнали. Това, че не можех да го разчета не ме натъжаваше ни най-малко, в случая важното бе не да проумея, а че съм там, че съм част от отразяването на светлината.
Бяхме се катерили по извития гръб на асфалта около половин час и тъкмо прекосявахме най-високия участък. Малко преди това, още на равното, видях как кривият връх отляво заискри и противно на очакванията ми за плавен и постепенен изгрев, слънцето надникна иззад възвишението като топка, която някой от другата страна на Земята е ритнал.
Колата подскачаше по неравното шосе и ми напомняше за последния път когато се возих на виенско колело. Кабинката се подрусваше наляво-надясно или пък внезапно спряла на върха, за да качим още ентусиасти в най-долната, подскачаше на закачалката си като ужасЕн заек, хванат в капан.
Слънчевите лъчи жегваха недоспалите ми очи, разумното човече ме посъветва да си сложа слънчевите очила, а безразсъдното инатливо отбеляза, че малко слънце да пекне и веднага тичам да се скрия в черупката си като страхливо безгръбначно. Хванах се за последното мнение и първо глупаво се опитах да отворя още по-широко очи, а после - да ги затварям за оная част от секундата, когато светлината беше пронизваща и да ги отварям, когато ставаше приглушена. Мигах срещу слънчевата топка няколко минути, пътят слизаше надолу по хълбока на планината и аз започнах да осъзнавам, че не само съм разбрала слънчевото съобщение, а дори съм му изпратила и мое. Сякаш като потвърждение на безумната ми мисъл, дърветата свършиха и слънцето, междувременно изкатерило се вече доста високо в небето, изпъчено блесна несмущавано. Намигнах му съучастнически и извадих очилата.

On Every Street

2010-08-31T18:10:00.001+03:00

Only love can leave such a mark..

2010-08-05T20:55:00.001+03:00

* * *

2010-07-20T16:01:00.002+03:00

С тези мисли почуках на вратата на Азра, но намерих бележка, че Азра не може да ме приеме вкъщи, а да я потърся в библиотеката, на няколко къщи от тази. В бележката пишеше:
"Щастлив е онзи, който винаги е на крачка след първия. Защото на небето и на земята няма да обичаме, нито да мразим същите хора."
Така отидох в библиотеката. Влязох в ярко осветена зала. Народ - земята пъшка под него. Мъжете застанали в кръгове, застлани със сукно. Нашепват си един на друг покана за молитва в лявото ухо. а в дясното - самата молитва. И внимават да не докоснат случайно брадите си. А някакъв отпред говори. Влязох по средата на проповедта, но не ми бе трудно да следвам думите му. Впрочем не можех да разбера какво правят другите двама пред него, мъжете с бичовете. Мъжът отпред говореше:
- При бейското управление нито един човек за година време не можеше да спечели дори за хляб, но не заради мързела си. При царщината за една година всички поданици печелеха по три хляба дневно. Но не заради трудолюбието си. През бейското време за една година нито един човек в държавата не заплака. Ала това не значи, че всички бяха щастливи. През царщината за година време нито един човек не се засмя. Ала това не значи, че цяла година хората бяха нещастни. Такива бяха времената..
В залата вече отпиваха от водата, в която свещенослужителят бе вдъхнал божието име, и раздаваха питки, омесени със сълзи. От тълпата се отдели един суховат младеж, красиво облечен, а от лицето му на талази отдолу нагоре струеше светлина. На устните му бе застинала студена и тежка като катинар усмивка. В синкавото помещение над главите на присъстващите като медузи в южните морета плуваха фенери и биеха тъпани, нагрети предварително на огъня.
Момъкът приближи онези двамата с бичовете и хвърли зад себе си своята черна, красиво сресана сянка. Пуснаха го в средата и внезапно единият от двамата го удари с бича. Страховито и някак си внимателно преценявайки къде ще попадне ударът. В същия миг го последва и другият. Докато се редуваха с бичовете, като че ли особено внимаваха за дишането си. Единият, при това много усърдно, след всеки удар полираше ноктите си в стената. Или примижаваха и двамата, сякаш пресмятаха съсредоточено къде да падне следващия удар, или пък мереха с педя бича и земята под себе си. А бичуваният с всеки удар бе принуждаван да прави все нови и нови движения, които мъжете с бичовете изтръгваха от него като свирачи от танцуващ.
И тогава изведнъж в залата избухна ръкопляскане. В първия миг не схванах защо пляскат, но след още няколко удара дори и на мен, непосветения, всичко ми стана ясно. Сянката на младежа се беше отлепила отчасти от него и с всеки следващ удар благодарение на умението на онези, които го биеха, и на неговите движения, все повече и все по-видимо се отделяше от него и най-накрая след една извивка на тялото, която демонстрираше колко голяма е усвоената от него бързина, сянката се откъсна от него, търкулна се по стъпалата, а младежът като окрилен, се изправи и гордо напусна залата, сподирян от одобрителни възгласи.

Милорад Павич
Пейзаж, рисуван с чай

* * *

2010-07-20T01:43:00.001+03:00

When you..

2010-07-13T00:09:00.000+03:00

.. and we'll burn..

2010-06-23T12:20:00.001+03:00

* * *

2010-06-22T20:36:00.002+03:00

И когато Сътворителят забил последния гвоздей в покрива на небето и отделил света от външната бъркотия, освободили се от грижи мислите му и потекли гладко. След покрива на небето Сътворителят нагласил светилата, та да раздели цветовете един от друг, да даде блясък на камъка таусен и да определи цена на сянката, но погледнал земята и видял, че е гола и безвидна и че няма на нея цвят. Замислил се тогава за гори и треви, за скали и мъхове, за вода чиста и вода горчива от сол, и така станало. После се замислил за риби в дълбините, за зверове в горите, за пчели в хралупите, за червеи и пъстри гадини в недрата, и така станало. Още веднъж погледнал Сътворителят земята и разбрал, че си е сътворил изкушение и съблазън. И се възпламенил тогава, и излял меда си в земята, без да знае какво ще стане. А земята, като приела меда на Сътворителя, родила двама братя и единият се казвал Палдобар, което значи Бел-княз, а другия Модрубар, което значи Мрак-княз, те станали, които Сътворителят създал с половин воля. И понеже били двама, та всеки от двамата получил от половин волята му половината, а от цялата му воля по четвърт, и още по четвъртинка имало в тях воля от земята и по две четвъртинки тяхна си. Но Бел-княз се родил първи и затова четвъртинката му воля от Сътворителя била по-голяма.
Щом излезли от земната утроба, братята се погледнали един друг и Палдобар направил снега, лъка и стрелите и огъня, събрал добитъка в стада, а главите на гвоздеите в небето нарекъл звезди; Модрубар пък направил скакалците, мухите и всичките кръвопийци, а пък едното си ухо изкривил така, че да не чува реч, ами кривото ехо. И пак се погледнали братята един друг и се отвърнали един от друг. А били двамата такива: Бел-княз заповядвал на камъка, на огъня, на вятъра, на дъгата и на горната вода, знаел имената на нещата, имал облик и виждал, когато гледал, но също и през клепачите си. Мрак-княз, напротив, имал нюх силен и силен усет, заповядвал на пушека, на прахта и на долната вода, знаел ехото на имената, та да извращава нещата, и нямал облик, но можел да стане каквото си поиска, дори да се превърне във вятъра на Бел-княз. Освен това в духа на Модрубар била черната луна и му служел крокодилът, а в духа на Палдобар било слънцето, служел му лъвът и погледът му разпознавал брат му във всеки облик, само не и при черна луна. Такива били двамата.
И почнал Бел-княз да прави неща за радост, и каквото и да направел, Мрак-княз веднага го развалял поради любовта си към злото. Направил Палдобар дъжда, а Модрубар подслушал името му, изкривил го с ехото и завалял гнил сок, който дал началото на блатата и жабите. Направил Палдобар гъбите, та да живеят в гората, а Модрубар с измама ги склонил към злото и едни гъби се напълнили с отрова, а други излезли от земята с червеи. Направил Палдобар сънищата, за да вижда и при черна луна, но Модрубар довел в тях сянката и ги населил с ужас, та взорът на Палдобар при черна луна да се лута и да познае страха, а пътя да не вижда. И тогава се разгневил Бел-княз и си рекъл: "Да затворя Мрак-княз с камък в скалата, но той ще се превърне в долна вода и ще прояде камъка". И не го затворил. Помислил си: "Да изгоря Мрак-княз с огън, но пушекът му е роб, ще го скрие от пламъка и нищо няма да му стане". И не го изгорил. Помислил си: "Да поразя Мрак-княз с лък и стрела, но знае той името на лъка и стрелата няма да го прониже". И не го поразил. И изковал тогава Бел-княз меч от желязо, но скрил името на меча и не го казал. И видял Модрубар меча на Бел-княз и разбрал, че няма сила срещу него, понеже ехото на името му не било влязло в скверното ухо на Мрак-княз. И Модрубар побягнал от Палдобар, но не можел да избяга. Палдобар пък не можел да го настигне, понеже братята били равни по сила, и когато го настигал, то Мрак-княз призовавал черната луна и мракът го скривал.
Видял Сътворителят, че няма съгласие между братята, и познал тъгата. И поделил света: Палдобар получил половината, а Модрубар другата половина, но и като били така разделени, пак не намерили търпение за другия в сърцата си и имало разпри и земята се тресяла. Разбрал Сътворителят, че не може да помири братята, понеже не владее цялата им воля, а не искал да ги съди със сила, понеже и двамата му били удивителни. И им рекъл:
- Направете и двамата по човек и го научете на онова, що знаете.
И Бел-княз направил човек от глина, омесена с горна вода, и жена му направил от тялото му, а Мрак-княз направил човек от глина, омесена с долна вода, и жена му направил от тялото му. И Сътворителят им вдъхнал живот.
Палдобар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел и му заръчал:
- Не назовавай онова, що ти е скъпо.
И Модрубар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел, и го заклел:
- Бой се от неща без недостатък.
Рекъл тогава Сътворителят на братята:
- Този свят е ваш, но вие не можете да живеете заедно, понеже искате да покорите другия, а не можете. Хората ви да решат вместо вас и чийто народ победи, него ще призова и ще царува, а другият ще погине.
И извадил Сътворителят един гвоздей от покрива на небето и изхвърлил двамата братя през дупката. Но преди да сложи гвоздея на мястото му, пуснал в света от външното безредие младото време, та оттогава хората да станат смъртни и да могат да се убиват. И пожелал Сътворителят така да е дотогава, докато не се върне призован единият брат, а другият не изчезне. Така почнало времето. Така се почнали и хората и времето им на земята..

Павел Крусанов
Ухапването на ангела

Though it all looks different now, I know it's still the same..

2010-05-21T13:42:00.000+03:00

We have just one world, but we live in different ones..

2010-04-26T13:37:00.002+03:00

A momentary lapse of reason

2010-04-22T22:24:00.005+03:00

"Я чакай, чакай, как да ти обясня набързо бе?! Ти съвсем изкукурига!" - Мъжът със сивия пуловер почти се давеше в слушалката, която стискаше между бузата и рамото си, докато се опитваше да прибере папка с документи в тъмнокафявата си кожена чанта. Възмущението му се изливаше в некоординирани движения, последното от които закачи дръжката на порцелановата чаша с кафе и тя, с глухо изтропване, изля две трети от съдържанието си върху цигарите му, черен бележник и връзка ключове. Очите му се разшириха, устните му направиха обратното и в следващия миг парченца алуминий и пластмаса се разхвърчаха от това, което преди малко беше телефон. Беше упражнил едновремешния си захват от хандбала с все сила.
Кракът в елегантен ботуш, до който озъбено проблясваше основния корпус на нещастния апарат, презрително го побутна гнусливо и притежателката му едва чуто, но доста отчетливо отрони "Откачалка!". Останалите хора в кафето бяха застинали в стоп кадър, някъде в дъното се разплака малко дете и като трети ред в припева зад тезгяха издрънча табла.
Сивият пуловер замига ошашавено, все едно чак сега осъзна ролята си в сценката, наведе се без да свива колене, внимателно вдигна злополучната слушалка и зачервено смотолеви към никой конкретно "извинявам се.. стрес.. побъркаха ни..", после се стовари в коженото кресло, задиша учестено и безрезултатно заопипва джобовете си за салфетка. Услужлива сервитьорка развя късата си пола около масата и чевръсто започна да забърсва следите от кафето.
Прекъснатите разговори се възобновиха след още един-два укорителни, но съчувствени погледа, животът потече по старому, мъжът с пуловера зачопли останките на телефона с пръст, а мислите му бяха съвсем другаде. После изведнъж се изправи, сграбчи чантата в едната си ръка, а бележника и ключовете в другата и забърза към изхода. "Сметкатаа" - провикна се след него сервитьорката. "Оставете, аз ще платя" - усмихнато каза млад мъж от съседната маса. Аз обърнах страницата.

* * *

2010-04-17T19:01:00.000+03:00

Memories are all we end up with..

Lost in Translation

2010-04-06T09:15:00.004+03:00

Тишината е звук, който не чувам. Ти не мълчиш когато ми говориш, но аз понякога не те чувам. Не те чувам, защото не те слушам или ти ми говориш на език, който не разбирам? Каква част се губи в превода? Когато използваш майчиния ни език за да изразиш себе си, вече веднъж правиш превод; после аз взимам фразата на български и я превеждам на своя собствен език, който също използва българския за изразно средство, но както и твоя собствен език прави - интерпретира, тълкува субективно, пречупва през собствените възприятия. Какво си искал да кажеш и какво съм разбрала, след като от трите езика, които използваме за комуникация, само единият е общ и за двама ни? Собствените ни, условно наречени езици, имат различна представа дори за уж общовалидни понятия като "виолетово" например, какво остава за собствено изградени понятия като "правилно", "щастие", "красиво"? Дори когато "се разбираме" е възможно само да си мислим че е така. Прав е онзи, който е казал, че езикът е средство за комуникация, което използваме когато всички останали се провалят.

Now that's a love song! ;)

2010-02-12T15:38:00.000+02:00

PSB - Rent

2010-02-11T16:21:00.002+02:00

* * *

2010-02-09T17:58:00.002+02:00

"Okay," I said, respecting and appreciating the offer, also knowing I would do no such thing. I don't call people for help. It's not because of the way I was raised, at least I don't think so; it's the way I was made. Johanna once said that if I was drowning at Dark Score Lake, where we have a summer home, I would die silently fifty feet out from the public beach rather than yell for help. It's not a question of love or affection. I can give those and I can take them. I feel pain like anyone else. I need to touch and be touched. But if someone asks me, "Are you all right?" I can't answer no. I can't say help me.

"Bag of Bones"
Stephen King

* * *

2010-01-15T11:35:00.002+02:00

Уморих се от планове, начертани с неподострен молив.

Atlas Air

2010-01-11T18:26:00.003+02:00

* * *

2010-01-10T12:49:00.002+02:00

Animals are beasts, men are monsters..

For An Angel

2010-01-04T13:00:00.001+02:00

LOVe

2010-01-02T17:01:00.002+02:00

- 1 -

Наблюдавам я от две седмици. Няма как да не я забележиш, отличава се от себеподобните си като пуканка в купчина трохи. Очите й са дълбоки и сини, а рижото й прилича на керемида, огряна от следобедното слънце. Грациозна е. Пристъпва, сякаш не ходи по земята. Все още не знам къде живее, виждам я в парка почти всеки ден, обикновено към 15 - 15.30ч. Аз съм там още от сутринта и когато тя се появи, всичко останало избледнява. Много ми се иска да я заговоря, макар че знам, че няма да разбере езика ми. Мама непрекъснато ми повтаря да се пазя от такива като нея, защото са опасни, но чувствата ми стават все по-силни и когато събера достатъчно смелост, ще й кажа, че тя е единствената за мен. Нищо че сме толкова различни. Тя също ме е забелязала. Мисля че проявява интерес към цялото ми семейство, но съм убеден, че на мен отделя най-голямата част от вниманието си. Още малко. Още малко и ще съм готов за нея.

- 2 -

Още един глупак. Различават се само външно и то не особено много. Иначе са съвсем еднакви като капките на проклетия дъжд, който все успява да ме изненада и да ми развали прическата. Този, обаче, е един от най-тъпите които съм срещала. Повече от седмица ме зяпа, все едно за пръв път ме вижда. Такива като него ги ям за закуска, нито ще е първия, нито последния. Тия дни по празниците не ми се ще да си развалям маникюра с излишни движения, но и на него ще му дойде времето.

-3-

Ей, братле, за много години! Как посрещнахте Новата? Да, и при нас същото - подух се от ядене и пиене. Ха, няма да повярваш какво ми се случи тая сутрин на път за работа. Пресичам парка и тъкмо си мисля колко много ме мързи да оправям сметки цял ден, когато точно до фонтана, под големия кестен, забелязвам че връзката на обувката ми се е развързала. Навеждам се и на 50 метра от мен се развива следния филм - на пътеката е застанала голяма рижава котка, само връхчето на опашката й се поклаща насам-натам, а точно срещу нея, по права линия, се е запътил тъмносив гълъб. Тия птици винаги съм ги имал за тъпи, но това вече напълно ме смая. Та гълъбът застава на десет санта от лапите на котката, накланя глава и я гледа все едно за пръв път вижда рижа котка. Така се беше унесъл, че май изобщо не разбра какво му се случи в следващата минута, когато котката мързеливо се протегна, затисна го с лапа и му прегриза гърлото. Откачена работа! И къде казваш ходихте почивните дни?

MFXmas!

2009-12-25T16:13:00.001+02:00

..again..

2009-10-22T12:12:00.001+03:00

Archive - Again
by rockandthecity

... makes the whole world blind

2009-10-03T02:01:00.000+03:00

Синовете на Карамустафа

2009-09-08T09:11:00.002+03:00

Още по времето, когато в училищата в Гърция се изучавали различни способи за мамене, Света Гора била управлявана от някой си Карамустафа бей, разбойник и насилник, който обичал да казва, че в седмицата един ден е на Бога, а останалите шест са негови. Имал кон, за който се носели слухове, че в неделя се моли пред църквата, а в огнището му винаги горял огън, който наричал "София" и с него плашел и палел когато си поискал и когото искал да вразуми. От време на време пращал хабер в Света гора, че ще опожари "Хилендар", един от най-големите манастири на Атон, който откъм суша бил и най-лесно достъпен. Преди поход и грабеж къпели белите хрътки на бея със синка за дрехи, а господарят им знаел как да сече с канията като със сабя. Вместо с ръка имал обичай да души хората с дългата си мазна плитка. Знаело се, че отдавна се е обърнал на див звяр, в чиято сянка не търси заслон дори вятърът, че някъде в Африка бил срещнал една от онези маймуни, които могат да се видят само веднъж в живота и които от време на време ходят до оня свят. Протегнал ръка към маймуната, дал на животното да го ухапе и оттогава всяка сутрин карал ходжата да му чете написаното, което оставили маймунските зъби върху плътта му.
- Този живот ни е даден назаем - повтарял Карамустафа, слушал как хрътките му нощем се смеят насън и често плачел, гризейки от мъка сабята си, че няма наследници. Един ден дошли калугери от Света гора, от "Хилендар" да си платят данъка и той ги попитал истина ли е, че в техния манастир расте лоза още от царско време и че в нейните зърна, едри колкото биволски очи, помагат при безплодие. Щом получил утвърдителен отговор, беят изпратил с тях хрътката си да я назобят с грозде, защото при него дори и кучетата не се плодели..
Монасите отвели кучката със себе си, но я държали на кораба, защото нищо, което няма брада, не може да стъпи на Света гора. Върнали я след деветдесет дни и тя окучила седем кученца. Това било знак беят да се покае, да облече власеница и да се запъти към границата на Света гора, понесъл сабята си забодена в пън, а зъбите си намазани с чернилка. След него под малко покривало яздела кадъната, с празна детска люлка. Монасите ги посрещнали и настанили на границата на хилендарския метох, който е и северната граница на Света гора. Всяка сутрин носели на кадъната грозде от лозата, която расте под гроба на Неманя край зида на хилендарския храм "Въведение", където едрите зърна боядисват каменните плочи в синьо.
- Сдобия ли се със син - обещавал беят на монасите, - ще ви пренесе през морето огън в устата си, та да запали с него свещ, и ще ви го дам да служи цял живот в манастира.
Когато надеждите се сбъднали и утробата на кадъната се развързала, беят се сдобил не с едно, а с две деца наведнъж. Сега се налагало да заплати двукратно обещанието си! Не един, а двама сина дължал на монасите. Оттогава изтекла много вода, влачеща орехи и ябълки в морето, на бея му се народили още деца и той отново се превърнал в оня стар кръвник, който отмервал крачките си със сабята.
Първородните му синове растели и хората приказвали, че далеч ще стигнат. Но зад безпримерната им храброст, която бързо прераснала в легенда, всъщност се криела болест. Едното от момчетата отрано забелязало, че не усеща болка и че ударът с бич привлича вниманието му със свистенето си, а не с раната. Брат му открил истината по друг начин. Някъде към петнадесетата му година на улицата в Солун го срещнала и го погледнала крадешком в огледалцето си една девойка. Като се разминавали, тя го шибнала с косите си и черните й кичури порязали лицето му. Ала той не усетил болка. Само видял кръвта си по косите на девойката. Така двамата братя разбрали какво им е. Била им отказана благодатта на болката. Единственото, от което започнали да се страхуват, било, че ще ги убият в някоя схватка, без дори да забележат. В първата битка, в която ги повел Карамустафа, синовете му изклали толкова народ, че три пъти трябвало да сменят конете под себе си. След битката се затворили в шатрата, около която се носели радостните възгласи на ордата, и започнали да оглеждат телата си за рани, които без болката не можели да усетят, а трябвало да пипнат, за да ги открият. В тези страшни глухи минути между атаката и търсенето на рани братята се настървили така, че станали по-страшни и от баща си, и никой дори насън не можел да си представи, че Карамустафа след седемнадесет години, когато синовете му навършили пълнолетие, ще осъмне една сутрин отново пред манастира с двамата си първородни синове и ще ги даде на монасите, както бил обещал.
- Кой ли е принудил бея да стори това? - питали се по войнишките лагери.
- Кой ли ще посмее да пусне двамата бейски синове в манастира? - питали се и монасите в килиите, - я си им отворил и си ги пуснал вътре, все едно че са влезли рисове подире ти!
- Има си начин - обадил се един от игумените в манастира, - знае се как:
На единия даваш ключа и парите, а на другия кръста и книгата. Единия слагаш за иконом, нека търгува, нека управлява манастирското имущество, нека кесията е у него и се разпорежда с добитъка, със земята и водата. Не му давай обаче кръст в ръката и го дръж далеч от всякакви почести и похвали; дръж го в дъното на трапезата, нека името му стои под капата, а езикът - зад зъбите, нека ти е в ръцете, та да можеш лесно да го отстраниш..
А другия сложи начело на трапезата, с кръста и книгата, дай му слава, направи го сред най-прочутите тълкуватели на светите книги, сочи го с пръст като пример на другите, като човек с най-чисти помисли.. Ала не му давай ключа и кесията в ръцете, не му давай никаква власт, нека всичко, което има, да е у теб. И нека той и брат му да са като реката, която би текла, ако имаше корито, и коритото, което би било река, ако имаше вода. Дорде се надборват, ние ще сме спокойни. Ала съюзят ли се, венчаят ли ключа с кръста, разберат ли че са от едно име, тогава ще трябва да връзваме магарета за корабите, че да ни се намира в морето осолено месо. Защото тук не ще оцелеем..
Тъй съветвал старецът, но когато в уречения ден пред манастирската порта се появили двамата синове на бея с юзди на врата и с огън от морето в устата си, всички се разколебали. Момците влезли тържествено в манастира: след тях вървели двама слуги, понесли на сребърен поднос плитките на господарите си, сплетени в едно. Тогава игуменът размислил. Обърнал се към госта с мъдро предложение, от което останали доволни и Бог, и беят:
- Не ние сме ти дали синовете - рекъл монахът на Карамустафа, - затуй не можем ние да ти ги вземем. Нека ти ги вземе оня, който ти ги е дал - Всевишният..
Момците отхапали върховете на току-що запалените свещи, отнесли огъня в устите си назад през морето и не станали монаси..
Разправят, че загинали край река Прут в кървава свада помежду си. Единият бил хазнедар - ковчежник в турската войска, а другият - дервиш, и казват, че бил ненадминат тълкувател на Корана.

Милорад Павич
"Пейзаж, рисуван с чай"

Mistake

2009-08-31T16:30:00.001+03:00

Mistake (Animated version) from Moby on Vimeo.

* * *

2009-07-22T15:00:00.001+03:00

"За да наречеш един човек приятел, трябва да знаеш във всеки един момент какво можеш да очакваш от него - не за друго, ами ако реши да се претрепе да го спреш."

(един мъдър човек)

La Maison En Petits Cubes

2009-07-16T17:57:00.001+03:00

http://shortsbay.com/film/la-maison-en-petites-cubes

* * *

2009-06-11T23:15:00.001+03:00

Това, което не можеш да промениш, променя теб..

Teardrop

2009-03-31T21:15:00.000+03:00

Love, love is a verb
Love is a doing word
Fearless on my breath
Gentle impulsion
Shakes me makes me lighter
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Nine night of matter
Black flowers blossom
Fearless on my breath
Black flowers blossom
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Water is my eye
Most faithful mirror
Fearless on my breath
Teardrop on the fire of a confession
Fearless on my breath
Most faithful mirror
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Stumbling a little
Stumbling a little

http://www.youtube.com/watch?v=yftOy8kz7aE

Coffee To Go

2009-03-19T14:18:00.003+02:00

Джули нарича малките ми умопомрачения профилактични. Казва, че ако дълго време караш по магистрала, е добре да спираш по пътя за кафе, иначе има опасност да заспиш на волана. Обяснявам й, че ако пътуваш с приятна компания кафето е само физически стимул, защото кой ще се сети за кофеин когато се залива от смях или нечии пръсти са обвили дланта му, обаче тя си държи на своето. Прагматичен човек е, обича дните й да си имат изпълним и полезен сценарий.
Веднъж ми подари седем червени рози за рождения ден. Знае че ги обичам, каза ми "Радвай им се докато съм тук". На тръгване издърпа седемте стръка от вазата, хвана ги с кожените си ръкавици и ги счупи на две, после още на две. От пръстите й заваля червено кадифе. Изхвърли разголените цветя в близкото кошче и на изумения ми поглед отвърна с "Не искам да ги гледаш как умират".
Джули не разбира, че бих заменила шофирането по широката магистрала с изтощително вървене, ако знам че няма да ми се допие кафе.

Moonlight

2009-03-02T22:12:00.002+02:00

As a pale phantom with a lamp
Ascends some ruined haunted stair,
So glides the moon along the damp
Mysterious chambers of the air.

Now hidden in cloud, and now revealed,
As if this phantom, full of pain,
Were by the crumbling walls concealed,
And at the windows seen again.

Until at last, serene and proud
In all the splendour of her light,
She walks the terraces of cloud,
Supreme as Empress of the Night.

I look, but recognize no more
Objects familiar to my view;
The very pathway to my door
Is an enchanted avenue.

All things are changed. One mass of shade,
The elm-trees drop their curtains down;
By palace, park, and colonnade
I walk as in a foreign town.

The very ground beneath my feet
Is clothed with a diviner air;
White marble paves the silent street
And glimmers in the empty square.

Illusion! Underneath there lies
The common life of everyday;
Only the spirit glorifies
With its own tints the sober grey.

In vain we look, in vain uplift
Our eyes to heaven, if we are blind;
We see but what we have the gift
Of seeing; what we bring we find.

by Henry Wadsworth Longfellow

http://www.youtube.com/watch?v=E10K73GvCKU

Класика в жанра

2009-02-24T20:33:00.002+02:00

Как да накараш овцете от най-тъпата порода "очевидна туристическа" да не щракат със сапунерките си по време на концерт класическа музика? Най-напред учтиво ги молиш черно на бяло и на същото място им напомняш, че яденето също е забранено. Правиш го, защото им знаеш характерните черти на породата. Това второто го спазват, понеже времето е след вечеря и гладни няма. Първото обаче - сложна работа.
Преди да започне концерта, се изтрепват да се снимат един друг на столовете в залата, сигурно за да покажат вкъщи, че си изглеждат умно и преди духовната храна, после на фона на Щраус, Моцарт и Бетовен се започва: а) търсят ме на мобилния, който забравих да изключа; б) я да видим какво си нося в чантата с ципа; в) искам да ти споделя впечатленията си на момента; г) мисля, че много помагам на симпатичната цигуларка и талантливия тенор със светкавицата. Идилия!
Интересно ми беше, че всъщност не младите хора бяха проблема, а предимно хора на средна възраст, на които отдавна трябва да им е ясно, че въпросът не е само да знаеш че по време на Радецки марш се пляска, а и да помълчиш и да забравиш за фотоапарата си поне за час и половина..

Птица в клетка

2009-02-05T12:48:00.004+02:00

Тя беше заключена. И раздвоена.
Изживя голямата си любов преди да се омъжи. Беше от ония изпепеляващите, разтърси я из основи, превърна я в сомнамбул, в човек който се луташе между това, което очакваха от нея и това, което тя самата искаше неистово. Той беше женен, с дете, но не живееше с жена си, физически бяха разделени отдавна, а онова което духовно ги свързваше си беше отишло много преди това.
Връзката им продължи около година. Тя нямаше сили да се откъсне от човека, за когото майка й я чакаше да се омъжи, с него се виждаха все по-рядко и срещите им бяха все по-хладни. Това, че живееха в различни градове ги отдалечаваше още повече и тя пропадаше в страстите си, отваряше се за чувства, които не беше изпитвала дотогава, презираше се за това което правеше и това, което не правеше и беше почти на ръба на лудостта, когато той й каза, че заминава извън страната. Каза още, че тя ще може да отиде при него след около година, че я обича безумно, че иска само нея, че животът му е тя и какво ли още не и все пак замина. Написа й писмо, в което обвиняваше повече нея, отколкото себе си. Това писмо, което можеше да ти скъса сърцето, тя пазеше и препрочиташе години след това.
Тя се омъжи след един месец. На сватбата си беше като хипнотизирана. Ходеше, говореше и се усмихваше в бялата си рокля, приемаше поздравления и танцуваше с приятелките си, но духът и не беше там.
Бракът им започна стандартно. Съпругът й, израснал в матриархата на семейството си, естествено поставяше майка си преди нея. Наложи й се да свикне с второто място, плачеше когато беше сама и не намираше смелост да се противопостави нито на него, нито на властната му майка, която изговаряше около хиляда думи в минута, пръскаше слюнки и неоспорими възгледи на метри около себе си и когато не говореше за скъпоценния си син, говореше за пари.
После дойде детето. Тя го прие като избавление, посвети му се изцяло и покрай него напълно успяваше да забрави за собствените си желания. Светът й се завъртя около памперсите и малкото му телце, болестите и усмивките му, кошмарите и първите му стъпки. Когато детето тръгна на градина, тя изведнъж се озова с време за себе си и ужасена установи, че след като мине през фризьорския салон и зъболекаря, изчисти къщата и сготви, няма с какво друго да се занимава. Започна работа и не след дълго се наложи да тръгне по лекари, които неосновано я информираха за най-лошото, а после небрежно я успокоиха че са сбъркали. След времето, прекарано по болници и безсънните нощи, разбра че животът не е даденост, че всичко е преходно и може да свърши изведнъж, затъна във фобии, светът се стесни и тя спря да излиза от вкъщи. Напусна стресиращата си работа, не искаше нито да вижда хора, нито те да виждат нея. Непрекъснатите пристъпи на паника я изтощаваха. Посети един добър психоаналитик и с негова помощ и няколко вида хапчета успя да си стъпи на краката.
Един ден реши да се възползва от възможностите на комуникацията по интернет и по чиста случайност или поръчка на Вселената, първият човек на когото попадна, се оказа от този тип, до когото тя нямаше допир в живота си. Умен, забавен и възпитан, с чувство за хумор, което можеше да я ядоса ако го употребяваше иронично или да я разсмее до сълзи. Беше чужденец с няколко брака и няколко деца. Не му липсваха нито пари, нито опит и в разговорите им, които се превърнаха в единствения й слънчев лъч, тя разбра че той също не търси просто физическата страна на нещата, а партньор, който да сподели не само леглото, а и ума му.
Отношението му към нея беше такова, каквото тя не би могла и да сънува в брака си. Дали защото съпругът й отдавна не беше момчето, в което тя се влюби едно време, дали защото детето порасна и започна само да върши доста от нещата, с които тя беше ангажирана преди, дали защото първият човек, с когото тя се заговори в интернет беше като от приказките или защото всичко това се случи почти наведнъж тя не разбра, но светът изведнъж стана по-хубав и се оказа, че зад стените на тристайния, добре обзаведен апартамент има и нещо друго и тя си позволи да мечтае за пръв път от години. Мечтаеше за топлина от друго човешко същество, което я разбира и не я приема само като жена, а и като човек, за щастие и спокойствие и други подобни "егоистични" удоволствия, с чиято липса тя бе принудена да се примирява през десетте години брак.
Съпругът й, който я обичаше по своему, но за жалост не можеше да изрази любовта си по начин който й допада също не издържа и тя почти случайно откри, че той има връзка, за която твърдеше че е платонична. Проведоха изяснителен разговор, решиха да се опитат да започнат отначало и не след дълго се оказа, че нищо не може да се промени в настройките им един към друг. Нейната любов към него отдавна беше увяхнала, а неговата, наранена от липсващата взаимност, се превръщаше в обичайните гневни изблици за съвсем дребни неща.
Тя не смееше да напусне съпруга си заради детето. Те двамата бяха много близки, малкият хем беше копие на големия, хем беше взел от нея по-задълбоченото отношение към света и тя нямаше сили да му представи нов човек и да му каже, че от утре ще вижда по-често него, отколкото баща си, а да го остави при него беше изключено, животът й нямаше да има смисъл ако не беше с детето си всеки ден.
Чувствата й напираха, разумът й ги държеше заключени в тристайния, а съцето й я теглеше все към другия. Редките откраднати моменти заедно я зареждаха със сила да понесе промеждутъците между тях, с щастие и с много тъга, че винаги имаха край. Беше изключително приятно някой да я обича по нейния начин и тежко, че връзката им, реално лесно осъществима й се струваше почти невъзможна, заради цената, която детето трябваше да плати за нея.
И тя чакаше. Чакаше недоволството в нея да вземе връх, да я мобилизира, да й даде сила да направи първата крачка към новия си живот. Ужасена, че може да повтори грешката си от преди години и да се остави на течението, което да я понесе към живот без любовта на живота й, тя се събуждаше всяка сутрин с малко повече увереност в себе си, но все още не напълно готова за Голямата Промяна.
А времето си течеше, детето растеше и се привързваше все повече към баща си, този същият, който не можеше да я направи щастлива и тя, отдавна изстинала към желанията на съпруга си, го правеше нещастен кога без да иска, кога нарочно, като полуосъзнато отмъщение за нейното собствено нещастие и в тяхното тричленно, привидно нормално семейство, единственият доволен човек беше детето, а тя заключена и раздвоена между неговото щастие и своето, продължаваше да размишлява до кога двама, преструващи се на щастливи родители, могат да продължат да осигуряват щастието на детето си и какво ще им остане и на двамата после, когато то вече няма да има нужда от тях..

* * *

2009-01-24T15:20:00.002+02:00

There are two types of things we usually ignore - those that are not important to us and those that we wish weren't. Wishing never works..

Прогнозата за времето днес

2009-01-19T09:17:00.004+02:00

Парченца синьо небе, облаци, остатъци от сняг, по-смелите птичета се обаждат, студено, с обещание за затопляне, не много сигурно, чести промени на температурите, всичко може да се очаква, вземете си връхна дреха и имайте готовност за парти :)

http://uk.youtube.com/watch?v=blypORq3HMc

* * *

2009-01-15T17:41:00.002+02:00

Слънцето припичаше, пред очите му плуваха червени петна, въздухът трептеше в дъното и от това трептене му се струваше, че кълбото танцува на едно място като буй над вълна. Мина покрай кофата, като суеверно повдигаше краката си по-високо и внимаваше да не настъпи някое черно мастилено петно, а после, като затъваше в рохкавата пръст, се помъкна напряко през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Целият беше облян в пот, задъхваше се от горещината и в същото време го побиваха ледени тръпки, тресеше го яко, сякаш беше махмурлия, а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше на ум едно и също като молитва: "Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш.. намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо! .. Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!"

Аркадий и Борис Стругацки, Пикник край пътя

Светлина през зимата

2009-01-06T16:34:00.006+02:00

Докато милиони хора по света се приготвяха да отпразнуват раждането на Божия син (в малкото китно селце Звъниче, семейството на Айдин Осман сърбаше затоплената на бумтящата печка леща) в едно смолянско село двегодишното дете на обущаря изгаряше от треска.
От 18 часа валеше сняг на едри парцали, пътищата бяха затрупани, снегорините не смогваха да разчистят (но това не плашеше коравите родопски жители, защото бяха свикнали на суровата зима) и Айдин и жена му нямаха никаква надежда, че ще намерят помощ отвън за дъщеричката си.
Исик не беше подвила крак от сутринта, когато дланта й се допря до горещото челце на малката Сирин. (Отзивчивата млада лекарка, която живееше през три къщи, веднага наметна шала си и закрачи заедно с Айдин по труднопроходимите пътеки към болното дете.) Барис, селският лекар, лежеше с гипс на крака, съседките му притичваха да пометат, да примъкнат дърва за печката или да му донесат нещо за ядене. Взря се в угриженото лице на Айдин и попита:
- Кой е тоя път?
- Малката - едва отрони Айдин и стисна очи. Сирин дойде на тоя свят с големи мъки, не беше чудно че много й трепереха, а сега и тая треска дето я беше омаломощила. - Температура има, не пада, даже напротив, какво да правим, градът е далече, кой ще дойде по тия пътища.. - Въздъхна и избърса чело с опакото на лявата си ръка.
Докторът го погледна съчувствено и с усилие се протегна за патерицата.
- Давайте й от тия през 4 часа, - подаде му шишенце с таблетки - утре пак ела ако не е добре. Другите илачи ги знаете. Дано тоя антибиотик помогне.
Накацалите по склона къщи едва успяваха да сигнализират с по някоя светлина че са там през гъстата пелена от сняг. (Айдин стискаше пластмасовото шишенце в джоба си и в тревожното му съзнание се прокрадна надежда, че ето това лекарство вече ще помогне.) Хапчетата тракаха о пластмасовата си опаковка в джоба му, Айдин крачеше в преспите и мислите му бяха все там, при топлото малко телце у дома.
Жена му го посрещна с още по-дълбока отвесна бразда между черните вежди, краката й се преплитаха от умора, детето бълнуваше.
Айдин й подаде лекарството и докато тя се завтече към Сирин, разръчка огъня и добави още дърва.
На вратата се потропа. Спогледаха се. Не им беше до гости. (На вратата стоеше непознат старец с бяла брада и тояжка.) На прага стоеше голобрад младеж и пристъпваше от крак на крак да изтупа снега.
- Добра вечер, байно. Може ли да вляза, замръкнах във ваше село, никой не познавам, вашата къща най-близо ми се видя.
- Добра да е - каза Айдин - ама не е, детето ни е болно.
- Лошо - кимна момчето - аз поназнайвам това-онова, ще я погледна. Да се стопля само ако може.
Айдин кимна, затвори вратата след госта и го загледа под вежди. Момчето потърка ръце над печката, в косата му, малко по-дълга, отколкото Айдин беше свикнал да е мъжката коса, блестяха капки разтопен сняг.
- Светлин се казвам - подаде вече постоплената си ръка момчето на домакина и после повтори тихо името му, явно за първи път го чуваше. Исик обаче погледна право в очите и рече:
- Ще излезе, че сме адаши с вас - и се усмихна.
На Исик не й беше нито до усмивки, нито до запознанства, обърна се към леглото на детето и сигурно веднага щеше да забрави, че в къщата има и друг човек, ако той не я беше изпреварил да седне на стола до главата на малката пръв. Погледа червените й бузки известно време, после потърси очите на Айдин и след едва доловимото му кимване сложи ръка на челото й. И толкова. Стояха така - домакините с тревожно отворени очи и свити устни и госта - и тримата като за снимка. Само отблясъците от огъня и детето помръдваха в стаята. И снегът, който продължаваше да вали зад стъклото.

Явно лекарството беше подействало, защото на сутринта детето беше по-добре. Температурата му спадна и майка му дори успя да го нахрани. Снегът беше спрял дълго преди да изпратят госта и когато Айдин излезе да вземе дърва за печката дълго се чуди, защото от вратата към пътя стъпки нямаше.

Revelation

2009-01-02T20:35:00.002+02:00

Мисля, че станах по-добър човек. Или поне се чувствам по-добра от миналата година по това време. Започвам не само да изживявам момента, а и да го ценя. Нещо като в емблематичните коледни филми, в които героите изведнъж осъзнават, че всичко е преходно и всеки миг е неповторим като окраската на тигър, прилича си с останалите само привидно и ако не си добър с другите сега, точно сега, ако не им покажеш че ги цениш и обичаш, може да нямаш друга възможност.
Обичайте се! И не само това, показвайте си, че се обичате. Няма по-голяма щедрост от това, да стоплиш сърцето на някого..

Малката кибритопродавачка

2008-12-25T18:24:00.002+02:00

Беше толкова студено, че чак болеше от студ. Валеше сняг и мръкваше. Последната вечер на годината, новогодишната вечер.
Малко бедно момиче вървеше през мрака и студа по улицата, гологлаво и босоного. То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка й – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единия чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То й рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.
Сега момиченцето вървеше с босите си крачета, станали синьо-червени от студа. То беше сложило кибритени клечки в старата си престилка и държеше няколко от тях в ръка. През целия ден никой не купи нищо от него. Никой не му даде дори един грош. Бедното детенце вървеше гладно и измръзнало и се оглеждаше уплашено. Снежинките падаха по дългата му руса коса, красиво накъдрила се на тила му. Но не това го занимаваше сега. От всички прозорци проблясваха светлинки и мирис на печена гъска изпълваше улицата! Настъпваше Новогодишната нощ. Ето за какво си мислеше момиченцето.
То се сви в ъгъла между две къщи, едната от които бе по-издадена напред. Детето скри крачета под себе си, но му ставаше все по-студено и започваше да трепери все повече. Не смееше да се прибере вкъщи, защото не бе продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито грош и баща му щеше да го бие. А и у дома също беше студено. Над главите им беше само покривът и вятърът свиреше през него, въпреки че най-големите пролуки бяха затулени със слама и парцали. Ръчичките на малката бяха вече почти замръзнали. Ах! Една кибритена клечица би я постоплила! Само да се престраши да измъкне една от снопчето, да драсне с нея по стената и да стопли пръстчетата си! И тя извади една клечка. Драс! Как лумна, как се разгоря клечката! Детето сви ръката си около топлото ясно пламъче, също като че ли държеше свещичка. Това беше вълшебна светлинка! На малкото момиче му се стори, че седи до голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова вратичка. Благословеният огън гореше и топлеше така хубаво! О, не! Какво се случи? Малката вече протягаше и крачетата си, за да се сгреят и те, когато пламъкът угасна. Печката изчезна и в ръката й остана само крайчето на изгорялата клечка.
Детето драсна нова клечка. Тя се разгоря, засвети и там, където отблясъците докоснаха стената, тя стана прозрачна като воал. Момиченцето видя стаята и масата, покрита с ослепително бяла покривка, с подредени върху є изящни порцеланови съдове и с вкусно ухаеща печена гъска, напълнена със сливи и ябълки! Най-хубавото беше, че гъската изскочи от тавата, с ножа и вилицата в гърба, и се завтече по пода право към бедното девойче. В този момент клечката угасна и пред очите на детето остана само дебелата, студена стена.
То запали нова клечица. Видя се седнало под великолепна коледна елха. Тя беше още по-голяма и по-бляскава от елхата, която бе видяло през стъклената врата на богатия търговец миналата Коледа. По зелените клонки горяха хиляди свещички и отгоре я гледаха пъстри картинки, като онези, дето украсяват витрините на магазините. Малкото момиченце протегна нагоре и двете си ръце и... кибритената клечка угасна. Многобройните елхови свещички се издигаха все по-високо и по-високо. То видя, че това бяха всъщност ясните звезди. Една звезда падна и остави дълга огнена линия след себе си.
– Някой умира сега! – каза си малката.
Старата й баба – единствената, която я бе обичала, но която бе умряла, казваше:
– Когато падне звезда, една душа се възнася към Бога.
Момичето отново драсна една клечка о стената. Наоколо всичко блесна и в светлината се яви баба й, така ясна, сияйна, мила и благословена.
– Бабо! – извика детето. – О, вземи ме със себе си! Знам, че ще си отидеш, когато кибритената клечка угасне, също както си отидоха топлата печка, хубавата печена гъска и чудното коледно дърво!
То трескаво запали цялото останало снопче клечки, защото искаше непременно да задържи баба си. И клечките пламнаха с такъв блясък, че стана по-светло отколкото през деня. Никога преди баба му не му се беше виждала толкова красива и голяма. Тя взе малкото момиче в ръцете си и двете полетяха високо, високо, светли и щастливи. И вече нямаше студ, нямаше глад, нямаше страх – те бяха при Бог!
А в ъгъла до къщата седеше момиченцето в студеното утро с червени бузки, с усмивка на уста – мъртво, замръзнало през последната вечер на старата година. Първият ден от новата година се издигна над трупа на детето, седнало с кибритените клечки, една връзка от които беше почти догоряла. „Искало е да се стопли”, казваха. Никой не знаеше каква красота беше видяло, сред какво сияние то, заедно със старата си баба, встъпи в радостите на новата година.

Ханс Кристиан Андерсен

* * *

2008-12-22T09:14:00.005+02:00

Бях толкова стеснителен, че неизвестно как, но винаги успявах да извърша грешката, която най-много се стараех да избегна. В нескопосаните си опити да отговоря на боята на заобикалящата ме среда можех да бъда сравнен единствено с хамелеон-далтонист. За мен, както и за околните, щеше да е по-лесно да понасят моята стеснителност, ако беше от обичайния лепкаво-младежки вид: множество млади хора минават през този етап и никой не им обръща внимание. Но при мен тя се прояви като нещо болезнено и тайно, което нямаше нищо общо с мъките на пубертета. Знае се, че едно от най-шаблонните мъчения, измислени от човека, е това да лишиш затворника от сън. Повечето хора прекарват деня си с една или друга част от ума си щастливо приспана: прегладнелият, който си дъвче пържолата, се интересува само от храната, а не, да речем, от онзи сън преди седем години, когато му се явили ангели с цилиндри на главите; докато при мен всички капаци, щори и врати на ума стоят едновременно отворени по всяко време на деня. Повечето мозъци си имат своята неделя, докато моят ми отказва и половин почивен ден. Това състояние на вечна будност беше изключително болезнено само по себе си, но също и в преките резултати, които пораждаше. Всяко най-обикновено действие, което се налагаше да извърша през деня, придобиваше толкова сложен и страшен вид, провокираше такова гъмжило от асоциативни идеи в ума ми, а и тези асоциации бяха така подвеждащи и неясни, така съвършено ненужни от практическа гледна точка, че аз или гледах как да изклинча от възложената ми задача, или напълно я изпортвах от едната ми изнервеност. Когато една сутрин отидох да се срещна с редактора на списание, който, поне така си мислех, беше склонен да публикува някои от моите написани в Кеймбридж стихотворения, първо се оказа, че той заеква някак особено, после пред очите ми се сляха отсрещните покриви и комини под формата на странна комбинация от ъгли, допълнително разкривени от дефект в стъклото на прозореца - това, както и особената миризма на мухъл в стаята (изглежда от розите, които гниеха в кошчето за боклук?) подгони мислите ми толкова надалеч и с толкова неуловими цели, че вместо да кажа онова, което си бях наумил, аз най-неочаквано започнах да разказвам на този човек, когото виждах за пръв път, за литературните планове на общ наш приятел, който - за това се сетих, когато беше вече късно - ме беше помолил да ги пазя в тайна..
.. Тъй като добре познавах странните скиталчески прищевки на ума си, боях се от срещи с хора, от това че мога да нараня чувствата им или да се изложа пред тях. Но същото това мое качество или дефект, което толкова ме тормозеше и притесняваше, когато се налагаше да се изправя пред онова, което наричаме практическата страна на живота (въпреки че, между нас казано, книговодството и счетоводството изглеждат еднакво сюрреалистични на звездна светлина) се превръщаше в инструмент на изтънчено удоволствие, когато се отдавах на самотата си..

Владимир Набоков, Истинският живот на Себастиан Найт

Черти на любовта

2008-12-19T10:05:00.007+02:00

Да поговорим за любовта, но да започнем с това да не говорим за "любовни връзки". Любовните връзки са горе-долу случайни историйки, случващи се между мъже и жени. В тях се намесват безброй фактори, които усложняват и объркват развоя им до такава степен, че - в повечето случаи - в "любовната връзка" има всичко, освен онова, което действително заслужава да се нарече любов. От голям интерес е един психологически анализ на "любовните връзки" с тяхната стъписваща казуистика; но не бихме се разбрали добре, ако преди това не изследваме онова, което собствено и в чист вид е любовта. Освен това би било омаловажаване на темата, ако сведем изучаването на любовта до това, което мъжете и жените изпитват едни към други. Темата е много по-широка, а Данте вярваше, че любовта движи слънцето и останалите звезди.
Без да стигаме до такова астрономическо разширяване на еротизма, уместно е да разгледаме феномена любов в неговата цялост. Не само мъжът обича жената, а жената - мъжа, ние обичаме и изкуството или науката, майката обича детето, а религиозният - Бога. Огромното разнообразие и разстоянието между тези обекти, където любовта има място, ще ни накарат да бъдем внимателни и да не смятаме за присъщи на любовта качества и състояния, които произтичат по-скоро от различните обекти, които могат да бъдат обичани.
От два века насам много се говори за любовни връзки, а не за любов. Докато всички епохи, още от доброто време на Гърция, са имали големи теории за чувствата, на последните две столетия такава липсва. Античният свят се ориентира първо в тази на Платон; след това - в доктрината на стоицизма. Средновековието изучи тази на Св. Тома (Аквински) и арабската; XVII век с усърдие изучаваше теорията на страстите на Декарт и Спиноза. Защото не е имало голям философ в миналото, който да не се е смятал длъжен да създаде своя. Ние не притежаваме нито един опит от класа за систематизиране на чувствата. Само напоследък трудовете на Пфендер (1881-1942, немски испанист, автор на "История на испанската литература през Златния век" и др.) и Шелер (Макс Шелер, 1874-1928, немски философ и социолог, един от теоретиците на "философия на живота") отново задвижват въпроса. Междувременно душата ни е ставала все по-сложна, а нашето възприятие - по-изтънчено.
Оттук и фактът, че не ни е достатъчно да се подслоним в тези древни теории на чувствата. Така идеята за любовта, която ни дава Свети Тома, резюмирайки гръцката традиция, е очевидно погрешна. За него любовта и омразата са две форми на желанието, на апетитите или сластолюбието. Любовта е желанието за нещо добро като такова - concupiscibile circa bonum (стремеж към доброто); омразата, едно негативно желание - отблъскване на лошото като такова - concupiscibile circa malum (стремеж към злото). Това издава едно объркване между апетитите или желанията и чувствата, от каквото е страдало цялото минало на психологията до XVIII век; объркване, което отново срещаме през Ренесанса, макар и пренесено в порядъка на естетиката. Така Лоренцо Великолепния казва, че l'amore e un appetito di belleza (любовта е глад за красота).
А това е една от най-важните разлики, които е необходимо да направим, за да не допуснем специфичното, същностното за любовта да изтече между пръстите ни. Няма нищо по-плодоносно във вътрешния ни живот от любовното чувство; до такава степен, че то е станало символ на всяко плодородие. Така от любовта в субекта се раждат много неща: желания, мисли, искания, действия, но всичко това, което се ражда от любовта така, както плодът от семето, не е самата любов; то по-скоро предполага съществуването й. Ясно е, че в някакъв смисъл и под някаква форма ние също така желаем онова, което обичаме; но и обратно - явно желаем много неща, които не обичаме, към които сме безразлични в сантиментален план. Да желаеш едно хубаво вино, не означава да го обичаш; наркоманът желае дрогата, като в същото време я мрази поради вредното й действие.
Но има друга причина, по-строга и деликатна, за да разграничаваме любовта и желанието. В крайна сметка желанието към нещо е стремеж към притежаването на това нещо; където притежаване означава обектът по един или друг начин да влезе в нашата орбита и да стане част от нас. По тази причина веднъж постигнато, желанието автоматично умира; задоволявайки се, то загива. Обратно, любовта е една вечна незадоволеност. Желанието има пасивен характер и, строго погледнато, това, което искам, когато желая, е обектът да дойде при мен. Аз съм център на гравитацията, където очаквам нещата да паднат. Обратно, в любовта, както ще видим, всичко е действеност. И вместо да се състои в това обектът да дойде при мен, аз съм този, който отива при обекта и съм в него. В любовта човек излиза извън себе си - може би това е най-големият опит, който Природата прави, та всеки да излезе от себе си към друго нещо. Не то към мен, а аз гравитирам към него.
Свети Августин (Августин Блажени Аврелий, 354-430, християнски теолог и писател), един от мъжете, разсъждавали най-дълбоко върху любовта - може би най-гигантският еротичен темперамент, съществувал някога - понякога успява да се освободи от това разбиране, което от любовта прави желание или похот. В лиричен изблик той казва: "Amor meus, pondus meum; illo feror quocumque feror" ("Моята любов е моята тежест; накъдето и да отивам, към нея вървя"). Любовта е гравитиране към онова, което обичаме.
Спиноза се опита да поправи тази грешка и заобикаляйки желанието, търси емоционалната основа на любовното чувство и на омразата; според него, сигурно е любов радостта, обединена с познаване на причината за нея; омраза - обратно - тъгата, обединена с познанието за онова, което я поражда. Да обичаш нещо или някого би означавало просто да си радостен и заедно с това да си даваш сметка, че радостта ти идва от това нещо или този някой. Тук отново откриваме любовта, бъркана с възможните й последствия. Кой се съмнява, че влюбеният може да получи радост от любимия? Но не по-малко вярно е, че понякога любовта е тъжна, тъжна като смъртта, върховно и смъртоносно мъчение. Нещо повече - истинската любов възприема по-добре себе си и, така да се каже, се самоизмерва и преценява именно по болката и страданието, на които е способна. Влюбената жена предпочита мъката, която любимият мъж й причинява, пред болезненото безразличие. В писмата на Мариана Алкофорадо, една португалска монахиня, могат да се прочетат фрази като следните, адресирани към неверния й прелъстител: "От дъното на сърцето си Ви благодаря за отчаянието, което ми причинихте, и презирам спокойствието, в което живеех, преди да Ви познавам". "Ясно виждам какъв би могъл да бъде лекът за всичките ми скърби и веднага бих се освободила от тях, ако престана да Ви обичам. Но що за лек! Не, предпочитам да страдам, пред това да Ви забравя. Ах! Нима това зависи от мен? Не мога да се упреквам за това, че само за миг пожелах да не Ви обичам, а, в края на краищата, Вие повече от мен сте достоен за състрадание и по-добре е да изстрадам всичко, което страдам, отколкото да се наслаждавам на вялите удоволствия, които Ви доставят Вашите любими от Франция." Първото писмо завършва така: "Сбогом, винаги ме обичайте и ме карайте да изстрадвам дори още по-големи болки". А два века по-късно мадмоазел дьо Леспинас: "Обичам Ви така, както трябва да се обича - отчаяно."
Спиноза не е догледал добре: да обичаш не е радост. Този, който обича родината, вероятно умира за нея, а мъченикът загива от любов. Обратно, съществува омраза, която се наслаждава на самата себе си, която радостно се опиянява от бедата, постигнала омразния човек.
Тъй като тези знаменити дефиниции не ни задоволяват, по-добре да се опитаме да опишем любовта, отбелязвайки основните й белези, както прави ентомологът с някое насекомо, уловено в гъсталака. Надявам се читателите да обичат или да са обичали нещо или някого и да могат да уловят своето чувство за прозрачните му крилца, и да го задържат неподвижно пред вътрешния си поглед. Аз ще изброявам най-общите, най-абстрактните черти на тази тръпнеща пчела, познаваща и меда, и ужилването. Читателите ще отсъдят дали моите формулировки съвпадат или не с това, което виждат вътре в себе си.
Наистина, по начина си на възникване любовта прилича на желанието, защото нейният обект - вещ или човек - я провокира. Душата се чувства възбудена, нежно поразена в една точка от някакъв дразнител, идващ от обекта към нея. Но любовта започва чак след тази възбуда, по-скоро - това подбуждане. През отвора, оставен от подбуждащата стрела на обекта, пониква любовта и активно се насочва към него - движи се в посока, обратна на подбудата и на всяко желание. Върви от влюбения към любимия - от мен към другия - в центробежна посока. Тази черта - да е в движение психически, на път към обекта, да е в непрекъснато вътрешно движение от своето същество към това на ближния - това е същественото и за любовта, и за омразата. По-късно ще видим по какво се различават двете. Без съмнение, не става дума физически да се движим към това, което обичаме, да се домогваме до приближаване и външно съсъществуване. Всички тези външни действия, разбира се, се раждат от любовта като неин ефект, но не ни интересуват за дефинирането й и трябва да ги елиминираме напълно от опита, който правим сега. Всички мои думи трябва да се отнасят към любовта в нейния психически запазен периметър на нещо, ставащо в душата.
Не можем да стигнем до Бога, който обичаме, с физическите си крака и въпреки това да го обичаме, означава да вървим към него. В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта. И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича.
Защото - сигурно сте обърнали внимание - актът на мислене и този на волята са моментни. Вероятно подготовката ни отнема повече или по-малко време, но реализацията им не трае дълго - случва се за миг, те са моментни актове. Ако разбирам една фраза, това става във времето, не се обича в серия от внезапни моменти, в точки, които се запалват и угасват като искрите на генератор, а любимото се обича непрекъснато. Това определя един нов белег на чувството, което анализираме: любовта е изтичане, поток от душевна материя, флуид, който - като извор - блика непрекъснато. Бихме могли да кажем, търсейки метафорични изрази, които да се откроят в интуицията и да назоват качеството, което имам предвид сега, та бихме могли да кажем, че любовта не е изстрел, а постоянно излъчване, едно психично лъчение от влюбения към любимия. Не е един единствен удар, а поток.
Пфендер с голяма проницателност настояваше върху този излъчващ и постоянен аспект на любовта и на омразата.
Вече набелязахме три черти, или характеристики, и трите общи за любовта и омразата - те са центробежни; представляват едно виртуално движение към обекта; и са продължителни и излъчващи.
А сега можем да анализираме радикалната разлика между любов и омраза.
Двете имат една и съща посока, тъй като са центробежни и в тях човекът върви към обекта; но вътре в тази обща посока те имат различен смисъл, противоположно намерение. В омразата се върви към обекта, но против него; смисълът му е негативен. В любовта също се върви към обекта, но се върви в негова полза.
Друго съображение, което изниква мимоходом, като обща характеристика на тези две чувства, която е по-важна от различията им, е следното: на мисълта и на обичта им липсва това, което можем да наречем психична температура. Обратно, любовта и омразата, сравнени с измислянето на някоя теоретична теорема, притежават горещина, топли са и освен това техният плам има най-нюансирани степени. Всяка любов преминава през етапи с различна температура и говоримата реч проницателно говори за любов, която изстива, а влюбеният се оплаква от хладината или от студенината на любимата. Такава глава за сантименталната температура епизодично би ни отвеждала до забавни за психологическо наблюдение състояния. В нея биха се появили аспекти от световната история, непознати - както смятам - досега на морала и изкуството. Бихме говорили за различната температура на великите исторически нации - студа на Гърция и Китай от XVIII век; средновековната жега на романтична Европа и т. н.; бихме говорили за влиянието върху човешките отношения на различната температура на човешките души - първото, което чувстват в другия двама, които се срещат, е степента на сантименталните калории; и, накрая, за качеството, което в художествените стилове, особено литературните, заслужава да се нарече температура. Но би било невъзможно дори отгоре-отгоре да засегнем този обширен въпрос.
Каква е тази температура на любовта и на омразата се разбира по-добре, ако я разгледаме от страна на обектите им. Какво прави любовта около своя обект? Дали се намира близо или далече, дали това е жената или детето, изкуството или науката, родината или Бога, любовта се труди усърдно около това, което обича.Желанието се наслаждава на желаното, получава от него удоволствие, но не и дар; то не дарява, не дава нищо от себе си. Любовта и омразата действат постоянно; първата обгръща обекта в една благоприятна среда и - отблизо или отдалеч - тя е милувка, гальовност, подкрепа, накратко - ласкавост. Омразата го обгръща с не по-малко жар в една враждебна атмосфера, вреди му, суши го като горещ пустинен вятър, разрушава го във въображението си, разяжда го. Не е необходимо, повтарям, това да се случва наистина; имам предвид намерението, което има омразата, онова нереално правене на нещата, съставляващи самото чувство. Така че ще кажем, че любовта струи в една гореща подкрепа на любимото, а омразата изпуска разяждаща жлъч.
Това коренно противоположно намерение на двете действия се проявява под друга форма - в любовта ние се чувстваме свързани с обекта. Какво означава това единение? Само по себе си то не е физически съюз, нито дори близост. Може би нашият приятел - да не забравяме приятелството, когато говорим общо за любовта - живее далеч и не знаем нищо за него. Несъмнено с него се намираме в едно символично съжителство - душата ни като че ли се разширява баснословно, преодолява разстоянията и, където и да е, ние се чувстваме в една същностна свързаност с него. Нещо подобно на онова, което изразяваме, казвайки в труден час на някого: "Разчитайте на мен, с Вас съм"; т. е. неговата кауза е моя, аз се сливам с неговата личност и същност.
Обратно, омразата - въпреки че постоянно върви към омразното неи - ни разделя от обекта в същия символичен смисъл; държи ни на радикална дистанция, отваря една бездна. Любовта е сърце до сърце - съгласие; омразата е разногласие, метафизично несъгласие - по никакъв начин заедно с това, което се мрази.
Сега да видим в какво се състои тази действеност, нещо като трудолюбие, каквато, разбира се, предположихме в омразата и в любовта, за разлика от пасивните чувства като радостта и тъгата. Ненапразно се казва: радостен съм или тъжен съм. Действително това са състояния, а не стремеж, действие. Тъжният, когато е тъжен, не прави нищо за това, нито веселият, когато е весел. Любовта, напротив, чрез въображаемото си разширяване стига до обекта и се заема с един невидим, но божествен и възможно най-действен труд: заема се да утвърждава обекта. Помислете си какво е да обичаш изкуството или родината - то е като да не се съмняваш нито за миг в правото им на съществуване, като да признаваш и потвърждаваш всеки миг, че са достойни за съществуване. И не както го прави някой съдия, който се произнася студено, признавайки някакво право, а по такъв начин, че благоприятната присъда същевременно е и намеса, изпълнение. Обратно, мразим, когато като че ли въображаемо убиваме това, което мразим, унищожавайки го в помислите си, отнемайки му правото да диша. Да мразиш някого, означава да изпитваш раздразнение от самото му съществуване. Би се задоволил само с окончателното му изчезване.

юли 1926, Хосе Ортега-и-Гасет

Jojo In The Stars

2008-12-10T22:14:00.003+02:00

http://www.youtube.com/watch?v=irm6E_UbaZA&feature=dir

Другаде

2008-12-10T14:51:00.002+02:00

От малка растеше като саможиво дете. Уж беше отворена за света, обаче светът като че ли не го забелязваше. Майка й я учеше да забелязва доброто в хората и да не го пренебрегва и Сиана така правеше, само че не винаги го афишираше и „добрите хора” все се чувстваха пренебрегнати и недооценени покрай нея. Детето разбираше, че вуйчо й има вълшебни пръсти и като омагьосано слушаше музиката в тъмния ъгъл на другата стая, но нито един път не отиде като сестра си до пианото. Искаше й се и нея стройният, висок вуйчо Дими да погали по главата след като последните звуци затихваха, но нещо й пречеше да изрази възхищението си по тоя открит начин, макар че го обожаваше. Считаха, че не харесва пианото, защото винаги излизаше от стаята, когато някой го използваше. Един път заспа на „Момичето с ленените коси”. Бузите й хладенееха от двете солени пътечки, Сиана си представяше как върви през гъста, тъмнозелена гора, слънцето едва се провираше между клоните над главата й, после гората стана истинска и когато се събуди навън вече беше тъмно, пианото беше замлъкнало, а от кухнята се носеше потракване на съдове.
Постепенно престана да говори. Всъщност говореше много, но на ум. От тихо и кротко дете се превърна в почти незабележимо присъствие. Вътрешно беше като попивателна, всеки ден откриваше стотици нови неща – мокрия охлюв в градината и блестящата следа, която оставяше след себе си, тънките бръчици, които се образуваха около очите на майка й, когато баща й се зададеше по чакълестата пътечка, празната страница в началото на всяка книга, странния знак на кората на голямата ябълка, която не всяка година даваше плодове. Четеше много. Хората в книгите не я подканяха да говори, съществуваха в и около нея, но не като сенки, а като плътни, цветни образи. В сенки все повече се превръщаха хората, чиито шумове пълнеха ушите й. Момиченцето живееше в реалния свят, той беше всичко онова, което можеш да докоснеш, помиришеш и чуеш, той беше първообразът на всички ония светове от книгите и Сиана не спираше да се удивлява на многообразието му, не бягаше от него, но нещо пречеше на вербалната им комуникация.
Майка й би се тревожила повече, ако детето не се справяше добре в училище, но ситуацията не беше такава. Сиана беше винаги от първите по успех, просто не обичаше да говори. Постигна негласно споразумение с учителите си, можеха да я изпитват всеки час ако искат, но писмено. Пишеше с молив, внимателно оформяше буквичките си на предпоследния чин, там където около 10 и половина сутринта слънцето изтегляше едно светло петно. Прехапала език от усилието да изрази себе си, леко накланяше глава наляво и вдигаше поглед от разчертаните листове хартия само за да го зарее някъде нагоре и напред, в нещо, което съществуваше само за нея.
Съучениците й не я тормозеха, защото можеше да слуша. Всеки знаеше че може да наговориш на Сиана всичко, което е в главата ти, всичките ти страхове и опасения, надежди и мечти, и не само че тя никога няма да те прекъсне, а и няма да каже на никого и често се възползваха. Мислеха, че тя е най-добрият възможен слушател. А момиченцето слушаше визуално. Всичко което излизаше от устата им се превръщаше в картини, подобни на тия от книгите, хората придобиваха вид и характер, радваха се, плачеха, заминаваха, понякога се завръщаха, имаше животни които умираха, такива които тичаха по улиците или спяха в панерите си. Реалният свят ставаше все по-разнолик, пластовете му можеха да се пресичат, разминават, палитрата се насищаше с все повече цветове.
Един ден Сиана не се събуди. Казаха че от съня си е преминала в състояние на кома и никой не можеше да обясни защо. Беше на 12 години. Закараха я в болницата, отделиха я в бяла светла стая, напъхаха тръбички по нея и я оставиха. Майка й плака почти до изтощение, по-голямата й сестра се зае с къщата, баща й спря да пътува толкова, за да може да бъде по-близо до семейството си, а вуйчо Дими изтръгваше от пианото толкова тъжни звуци, че понякога върху клавишите падаше светла капка и мокреше пръстите му.
Сиана прекара в кома 3 месеца и 15 дни. Когато отвори очи не знаеше коя е и къде се намира, но говореше. Разказваше странни неща за хора с различен цвят на кожата, животни за които никой не беше чувал и места, които никой не беше виждал. Започна да свири на пиано и да открива света наново. Новата Сиана беше замечтана, но усмихната, спеше по 12 часа в денонощие и на сутринта разказваше такива причудливи истории на които никой не вярваше, но всички слушаха с интерес. Започна да учи чужди езици, усвояваше ги със завидна лекота и след по-малко от година можеше да чете книги на още 3 езика. За периода си в болницата не говореше, но понякога както си беше права, затваряше очи, опипом намираше най-близкото удобно място, лягаше и реалността преставаше да съществува. Не реагираше на звуци и допир, все едно от комата бяха останали малки късчета. Околните свикнаха с тия нейни чудатости и започнаха да ги приемат като нещо неизбежно, в края на краищата когато се събудеше си беше съвсем нормална, нали.
Сиана живя 85 години, написа 138 книги с истории на различни езици и в последните си години започна да спи по 20 часа на денонощие. Най-малката й внучка не обича да говори, винаги излиза от стаята когато някой свири на пиано и чете почти непрекъснато.

http://audio.neogen.bg/user/ang2007/733i9em74xqv05st4yu6zkbjc8m8yl36/

Friends Like These

2008-12-09T13:18:00.006+02:00

За човека, който успя да ме усмихне и просълзи едновременно с една мила виртуална целувка по челото:

http://www.youtube.com/watch?v=_TY9Ns7ATFM

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath

And we do sometimes

Който търси, намира

2008-12-02T13:40:00.006+02:00

На Котарака в чизми му се накриви шапката. Знаеше, че не всичко което хвърчи се яде, и понякога обичаше да гони дивото, дори и да има питомно под ръка, защото предпочиташе гаргите рошави. Често не му идваше каквото му се щеше на ум, затова имаше крака, при това обути в чифт нови ботуши, а и апетитът му идваше с яденето, та не се страхуваше да хваща бика за рогата ако се наложи. Днес обаче се надяваше да намери на баницата мекото без много зор.
И тъй, гладна мечка хоро не играе, та запаса той на голия си тумбак чифт пищови и понеже не обичаше вятърът да го вее на бял кон, тръгна пеш. Тия пищови му отиваха като на свинче звънче, но той и без това не ги ползваше, знаеше че без мокри гащи раци не се ловят. Не че беше тръгнал на лов за раци, но не се боеше да си оцапа лапите, а и работата му отдавна беше пораснала, а врата надебелял, защото сам си я вършеше. Не беше от ония котараци дето умираха и пак за мишките мислеха, знаеше и две и двеста, понякога заспиваше с пълен търбух, а понякога като гладната кокошка само ги сънуваше. Майка му, старата котка, беше веща и знаеше как се вари леща, та го беше научила на няколко хитрини и за негов късмет второто се случваше само от дъжд на вятър.
По пътя си срещна Жабока, който беше вдигнал крак да подковат и него и си помисли „От всяко дърво свирка не става, ама Жабока няма как да знае, по цял ден седи и лапа мухите.” На всичкото отгоре Жабокът му предложи да станат сговорна дружина и да отидат да повдигнат планината, но Котаракът не беше от вчера и беше наясно, че орташката кобила псета я яли, затова продължи сам.
Покритото мляко котки не го лочат, но онова на перваза на съседския прозорец беше оставено непокрито и понеже Котаракът не обичаше очите му да са пълни, а ръцете празни, се метна като лъв, запъна се до паницата като магаре на мост и след като облиза и последната капка, се изниза като мокра връв. Млякото леко киселееше, но на харизан кон зъбите не се гледат, а и такъв лесен обяд щеше да намери пак като си види ушите, затова опекъл си работата той си плю на петите и пет минути по-късно спеше под голямата круша и сънуваше ангорската котка от съседния двор.

Break The Spell

2008-11-24T17:32:00.002+02:00

Една светлокестенява къдрица. Това беше всичко, което му остана от нея. И болезнените спомени. Разкъсваха мислите му като глутница кучета. Особено в оня тягостен час-час и половина, когато неспособен да заспи се въртеше до изнемога под завивките и се опитваше да намери пролука спокойствие, за да потъне в сънищата си, където можеше да я извика, да я докосне и да я има.
Къдрицата отряза в 1.13 през нощта. Електронният часовник от неговата страна беше облещил големите си червени цифри срещу него и 1:13 му приличаше на безсмислен код или математическа задача. Чуваше равномерното й дишане от дясната му страна. Тихо изтегли чекмеджето на нощното шкафче, опипом намери ножичката, обърна се към нея и внимателно отряза завихреното крайче коса.
Два месеца по-късно се разделиха с шумен скандал. Той събра всичко, което би могло да му напомни за нея, напъха го в черен найлонов плик и го изхвърли на другия край на града.
Къдрицата намери случайно. Беше я сложил между гланцираните страници на списание и беше забравил за нея. Повъртя я между пръстите си. Имаше красива коса, която той обичаше да докосва. Прииска му се да беше отрязал повече. Тая къдрица само го дразнеше, не му носеше същото удоволствие. Изведнъж му просветна. Отдели един косъм и го пусна на пода, после още един и така докато в ръцете му не остана нищо. След 10 минути неугледната купчинка косми, която вече не би докоснал с ръка изчезна в прахосмукачката.
Същата нощ заспа бързо, сънува бившите си баскетболни съотборници и се събуди със задоволството на човек, отбелязал решаващ кош в последните секунди на мача.

Чуденка

2008-11-19T21:19:00.003+02:00

Чудно е как едно и също нещо може да ми изглежда съвсем различно след известно време. Чудно ли казах?! Изобщо не е за чудене всъщност, обаче е чудно. „Чудно” като от „чудо”. Не е ли чудесно, че това което ми е свивало сърцето, сега ме кара да се усмихвам? Учудващо! Сърцето ми ли си е намерило бронята или ножовете са се притъпили? Аа, знам какво е! Пораснала съм. Хаха, оксиморон. Пораснало дете. Стават и чудеса на тоя свят :)

Nobody, Not Even The Rain, Has Such Small Hands

2008-11-17T09:50:00.006+02:00

somewhere i have never travelled,gladly beyond
any experience,your eyes have their silence:
in your most frail gesture are things which enclose me,
or which i cannot touch because they are too near

your slightest look easily will unclose me
though i have closed myself as fingers,
you open always petal by petal myself as Spring opens
(touching skilfully,mysteriously) her first rose

or if your wish be to close me,i and
my life will shut very beautifully, suddenly,
as when the heart of this flower imagines
the snow carefully everywhere descending;

nothing which we are to perceive in this world equals
the power of your intense fragility: whose texture
compels me with the color of its countries,
rendering death and forever with each breathing

(i do not know what it is about you that closes
and opens; only something in me understands
the voice of your eyes is deeper than all roses)
nobody,not even the rain, has such small hands

E.E. Cummings

http://www.youtube.com/watch?v=EvQhOtxVWZg

The Prince And The Magician

2008-11-07T09:04:00.004+02:00

Once upon a time there was a young prince, who believed in all things but three. He did not believe in princesses, he did not believe in islands, he did not believe in God. His father, the king, told him that such things did not exist. As there were no princesses or islands in his father’s domains, and no sign of God, the young prince believed his father.
But then, one day, the prince ran away from his palace. He came to the next land. There, to his astonishment, from every coast he saw islands, and on these islands, strange and troubling creatures whom he dared not name. As he was searching for a boat, a man in full evening dress approached him along the shore.
“Are those real islands?” asked the young prince.
“Of course they are real islands,“ said the man in evening dress.
“And those strange and troubling creatures?”
“They are all genuine and authentic princesses.”
“Then God also must exist!” cried the prince.
“I am God,“ replied the man in full evening dress, with a bow.
The young prince returned home as quickly as he could.
“So you are back,“ said his father, the king.
“I have seen islands, I have seen princesses, I have seen God,“ said the prince reproachfully.
The king was unmoved.
“Neither real islands, nor real princesses, nor a real God, exist.”
“I saw them!”
“Tell me how God was dressed.”
“God was in full evening dress.”
“Were the sleeves of his coat rolled back?”
The prince remembered that they had been. The king smiled.
That is the uniform of a magician. You have been deceived.”
At this, the prince returned to the next land, and went to the same shore, where once again he came upon the man in the full evening dress.
“My father the king has told me who you are,” said the young prince indignantly. “You deceived me last time, but not again. Now I know that those are not real islands and real princesses, because you are a magician.”
The man on the shore smiled.
“It is you who are deceived, my boy. In your father’s kingdom there are many islands and many princesses. But you are under your father’s spell, so you cannot see them.”
The prince returned pensively home. When he saw his father, he looked him in the eyes.
“Father, is it true that you are not a real king, but only a magician?”
The king smiled, and rolled back his sleeves.
“Yes, my son, I am only a magician.”
“Then the man on the shore was God.”
“The man on the shore was another magician.”
“I must know the real truth, the truth beyond magic.”
“There is no truth beyond magic,” said the king.
The prince was full of sadness.
He said, “I will kill myself.”
The king by magic caused death to appear. Death stood in the door and beckoned to the prince. The prince shuddered. He remembered the beautiful but unreal islands and the unreal but beautiful princesses.
“Very well,” he said. “I can bear it.”
“You see, my son,” said the king, “you too now begin to be a magician.”

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=CUWl9QPg1Yc

Me against (the world) Me

2008-11-05T12:05:00.003+02:00

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да показва на хората, че нищо не разбират. Козината на котката, мека и лъскава, и доволното й мъркане го караха да се чувства способен да накара друго живо същество да се чувства добре. Различието с другите го беше маркирал отдавна. Останалите се изразяваха примитивно, на някакъв свой си, недодялан език и нищо от това което подреждаха в звукови откъси не го трогваше. Имаше и чудесни образци разбира се, но до техните мисли той стигаше само чрез буквите, които бяха оставили след себе си. Не му се беше случвало нечий поток от звуци да го зашемети и да го обърне навътре към съществото му. Звуковият израз на почти съвършеното за него беше музиката и той й обръщаше не малко внимание. Светът го обграждаше с хора, които не можеха да го достигнат напълно и след известно наблюдение той се опитваше да ги „светне” по тоя или оня въпрос. Някои поддаваха, приемаха да бъдат обучавани и признаваха безпомощността си. Тях той отчиташе като „грешки”, които с удоволствие поправяше. Но тия, които си мислеха че няма какво да научат от него, тия напомпани с безкрайно самочувствие същества, тях той презираше дълбоко.

Колкото и да издигаше в култ духовното, един ден Многознайко се влюби. Нахлуването на физическото разклати временно принципите му, той се опита да канализира хормоните и да ги пропусне през тръбата на платоничното. Не успя. Преглътна с усилие неизброимите недостатъци на обекта на чувствата си и се опита да й прикачи статус на нещо повече от „грешка” и „напомпана със самочувствие”. Започна да мисли за нея като за свързващото звено между него и другите. Опита се дори да принизи себе си и да падне до нивото й, за да осъществят комуникация. С достойнство и много страдания, разбира се.

След дълга и болезнена борба той се предаде, отново неразбран и неоценен. Постави й ултиматум, който тя не прие, грабна голямата гума и започна да я изтрива от живота си. Фината материя поддаде и се прокъса на места.

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да убеждава себе си, че може да се победи..

Промени във времето

2008-10-28T13:28:00.003+02:00

Любовта му към нея беше блага, равна и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – и цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тая любов като равномерно падащи снежинки; не очакваше снеговалежът нито да се усили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени и вятърът да се усили, беше готова да преживее дори виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и мързелива.
Един ден, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе без да се събуе, седна на стола до прозореца, по ципа на якето му пробяга светлина от рекламата навън и тихо каза:
- Имам син.
Току-що насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено туп-туп застана отгоре на купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, направи две крачки, приглади косата си и сякаш той току-що беше казал „Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.”, го попита:
- Да затопля ли картофите или вече си ял?
- Имам син – повтори той. На 8 години. Майка му умира, няма роднини, гледала го е сама. Детето е при приятелка, но не може да остане там дълго време.
Тя се отпусна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.
- Как се казва?
- Камен.
Помълчаха, после тя припряно стана и продължи да мие чиниите.
Същата вечер не си продумаха повече. На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Около нея се гонеха деца и майките им прекъсваха описанието на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: „Не сядай там.”, „Извади си пръста от носа.”, „Илиане, глух ли си?”
Чуваше ги като в просъница.
Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски и се опитваше да отгатне възрастта им.
Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо се полюшват две големи бели панделки. Двете в парка. Тя със синя рокличка на бели маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.
Снимки с баща си нямаше. Не го помнеше, майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха и тя отново потъна в мислите си.
Той се прибра през нощта. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.
На сутринта стана преди него, сложи кафеварката и когато той излезе от банята, го хвана за китката, погледна го в очите и каза:
- Да го вземем. Детето.
Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после я прегърна и тя го видя да плаче за пръв път.
На другата сутрин кухнята миришеше на палачинки, до огледалото в антрето се мъдреха чифт детски бели маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката в магазина и от къде да вземе нови дрешки на детето.
Любовта му към нея прерастна в болезнена благодарност, Поглеждаше я като куче стопанина си и понякога я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина приемаше тая обич и я връщаше десетократно, раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата. Вечер играеха на „Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.

Not only.. but also

2008-10-11T22:37:00.002+03:00

Има неща, които започва да ти се иска да не са се случвали. Спомняш си ги в детайли, но с времето предпочиташ да не им забърсваш праха, обвиват се в паяжини и всяка нова нишка е добре дошла, защото те отделя от тях с още един микрон от милиметъра. Нареждаш ги най-отдолу в съзнанието си, като стари прашни снимки. Късчета усмивки и разочарования, които като дефектни огледала отразяват само част от истината за миналото. Понякога ти се приисква да можеш пренебрежително да ги изсипеш в голяма метална кутия и да ги запалиш, а докато пламъците облизват тая или оная дата, като най-безчувствения непукист на света да си запалиш цигарата от овъгляваща се, навита на руло снимка. Друг път си благодарен, че тоя ритуал е невъзможен. С какво щяхме да се различаваме от компютрите, ако можехме да управляваме и подреждаме паметта си като хард диск?

Има неща, които се надяваш да не се случат. Страхуваш се от тях, забраняваш си да мислиш за тях, молиш се да ги избегнеш и все пак, понякога ти се случват, точно на теб, и винаги те заварват неподготвен. Затваряш очи и скачаш в пропастта или скачаш в пропастта с широко отворени очи. Дестинацията е една и съща, пътуването е различно.

Има и такива неща, за които си благодарен на Вселената. Има минути, които осмислят години. Има години, които дават смисъл на целия ти живот. Има хора, които могат да те убият и съживят само с една дума. Има и думи, които не бива да бъдат изричани, ако не вярваш в тях толкова много, че да можеш да ги напишеш с кръвта си..

Catch 22

2008-10-06T12:51:00.002+03:00

Дъждът искаше да е сняг. Завиждаше му. Не можеше като него да преобрази дърво, улица или цял град. Успокояваше се, че той пък можеше да ги измие. Само че ако после нямаше слънце за да светнат, всичко изглеждаше омърлушено. Като завалеше и всички тичаха да се скрият. Искаше му се и него да го чакат с такъв трепет децата, допрели нослета до стъклото. Беше му омръзнала гледката на хиляди чадъри. Сякаш го дразнеха, имитирайки гъбите, които единствени му се радваха..

Снегът искаше да е безсмъртен. Беше му жал за снежинките, които се топяха. Милиардите ледени образувания, неповторими, крехки, уникално красиви. Като започваха хората да му зацапват безупречно бялото палто и го разплакваха. Потичаше на кални локви, изпаряваше се и все едно никога не го беше имало..

Горе на Олимп, безсмъртните умираха от скука..

* * *

2008-10-02T22:29:00.003+03:00

Sometimes a kind of glory lights up the mind of a man. It happens to nearly everyone. You can feel it growing or preparing like a fuse burning toward dynamite. It is a feeling in the stomach, a delight of the nerves, of the forearms. The skin tastes the air, and every deep-drawn breath is sweet. Its beginning has the pleasure of a great stretching yawn; it flashes in the brain and the whole world glows outside your eyes. A man may have lived all of his life in the gray, and the land and trees of him dark and somber. The events, even the important ones, may have trooped by faceless and pale. And then - the glory – so that a cricket song sweetens his ears, the smell of the earth rises chanting to his nose, and dappling light under a tree blesses his eyes. Then a man pours outward, a torrent of him, and yet he is not diminished. And I guess a man’s importance in the world can be measured by the quality and number of his glories. It is a lonely thing but it relates us to the world. It is the mother of all creativeness, and it sets each man separate from all other men.
I don’t know how it will be in the years to come. There are monstrous changes taking place in the world, forces shaping a future whose face we do not know. Some of these forces seem evil to us, perhaps not in themselves but because their tendency is to eliminate other things we hold good. It is true that two men can lift a bigger stone than one man. A group can build automobiles quicker and better than one man, and bread from a huge factory is cheaper and more uniform. When our food and clothing and housing all are born in the complication of mass production, mass method is bound to get into our thinking and to eliminate all other thinking. In our time mass or collective production has entered our economics, our politics, and even our religion, so that some nations have substituted the idea collective for the idea God. This in my time is the danger. There is great tension in the world, tension toward a breaking point, and men are unhappy and confused.
At such a time it seems natural and good to me to ask myself these questions. What do I believe in? What must I fight for and what must I fight against?
Our species is the only creative species, and it has only one creative instrument, the individual mind and spirit of a man. Nothing was ever created by two men. There are no good collaborations, whether in music, in art, in poetry, in mathematics, in philosophy. Once the miracle of creation has taken place, the group can build and extend it, but the group never invents anything. The preciousness lies in the lonely mind of a man.
And now the forces marshaled around the concept of the group have declared a war of experimentation on that preciousness, the mind of man. By disparagement, by starvation, by repressions, forced direction, and the stunning hammerblows of conditioning, the free, roving mind is being pursued, roped, blunted, drugged. It is a sad suicidal course our species seems to have taken.
And this I believe: that the free, exploring mind of the individual human is the most valuable thing in the world. And this I would fight for: the freedom of the mind to take any direction it wishes, undirected. And this I must fight against: any idea, religion, or government which limits or destroys the individual. This is what I am and what I am about. I can understand why a system built on a pattern must try to destroy the free mind, for that is one thing which can by inspection destroy such a system. Surely I can understand this, and I hate it and I will fight against it to preserve the one thing that separates us from the uncreative beasts. If the glory can be killed, we are lost.

John Steinbeck, East Of Eden

http://www.youtube.com/watch?v=Ch3hppFG3UQ

* * *

2008-09-23T11:58:00.005+03:00

"I'll write. Every day."
"Yes."
"It's a sort of test, really. We'll see how much we miss each other."
"I know what it's like when people go away. It's agony for a week, then painful for a week, then you begin to forget, and then it seems as if it never happened, it happened to someone else, and you start shrugging. You say, dingo, it's life, that's the way things are. Stupid things like that. As if you haven't really lost something for ever."
"I shan't forget. I shan't ever forget."
"You will. And I will."
"We've got to go on living. However sad it is."
After a long while she said, "I don't think you know what sadness is."

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=olUILeCIqw4

Playing God

2008-09-20T12:13:00.002+03:00

С какво да оправдаем стремежа си да "възпитаваме" познати и приятели? С убеждението, че нашият поглед към живота е "правилният"? Съветите ни, особено когато не са поискани, не са ли демонстрация на чувство за някакъв вид превъзходство, често измамно? С какво право се бъркаме в живота на другите? Уж ценим различията и уникалността, а непрестанно искаме да прехвърляме мостове от нашата душевност до чуждата, да окупираме другата територия, да разрохкаме почвата и да посадим в нея семената на собствената си настройка, с очакването нашата "безценна" помощ да им отвори очите за "погрешното" им възприемане на света и хората и да ги направи точно като нас - ние, разбира се, знаем по-добре, усещаме по-дълбоко, живеем по-пълноценно. Има си хас някой да ни обвини в нарцисизъм - ние не сме влюбени в себе си, ние сме просто велики, най-естественото задължение на света е да е влюбен в нас, да ни следва, да се развива според нашите правила, да признае че от всички живи твари ние сме използвали възможностите на еволюцията най-пълно и сме най-близо до идеалния образ.

Освободете другите от себе си. Оставете ги да дишат със собствения си ритъм. Никой няма право да си играе на Бог. Всички сме на един и същи кораб, а капитаните които се самоизбират никой не уважава. Тоя пост те получават само след като покажат че са достойни за него и получат признание..

Тиесто

2008-09-18T12:36:00.001+03:00

е добър. И слава Богу. Иначе щях да се чувствам точно както ми пишеше на билета – VIP, тоест very idiotic person. Клубната сцена в България.. Абе къде са тия клубове? Не е истина на какви места се провеждат концерти и партита. Просто НЕ Е. Фестивална е един малък кошмар. Много, много ми се ще най-накрая да й гръмнат тия дрънчащи прозорци, та някой да се сети да построи една хубава, нова, голяма зала. Пък нека пак да е на място, дето ти е нужен поне половин час, за да си хванеш такси. Дано да вземем най-накрая да се класираме за някоя олимпиада, та да видим и ние читави зали и стадиони.

VIP зоната организаторите на снощното мероприятие могат да си завипат на едно много уютно и скрито място, сами да се досетят кое е. Изобщо не ми се коментират липсващите й предимства пред останалата част от залата и това, че въобще не се възползвах от разликата в цената на билета, защото щеше да е по-лошия вариант. Като застане човек в най-голямата гмеж точно пред пулта, където въздухът опасно не достига, поне ще си спести гледката на безумно декорираната зала, от чийто таван висят подобни на медузи бели драперии и ще има възможност да изплакне око с усмихнатия почти през цялото време Тиесто. Човекът беше във видимо добро здраве и настроение, имаше желание за контакт с публиката, изглеждаше съвсем трезвен и недрогиран, напълно в контраст на натъпкания със стимуланти Свен Вет, когото едва извлачиха от пулта след края на сета.

Парадокси колкото си искаш. Продават Ред Бул, а не продават бира в кенове, тая която е по-удобна за носене и по-трудна за разливане. Ако не искат да се размотават стъклени бутилки наоколо и държат на наливната бира, да я сипват в по-твърди и по-високи пластмасови чаши. Или да сложат по едно пластмасово похлупаче с малък отвор на тия които използват в момента, защото като се развълнуват хората имат навика да си вдигат и чашите с бирата освен ръцете и тогава шансът да се прибереш смърдейки на бира е огромен. И не е само това. Ако покрай тебе се вдигнат 18 чифта ръце, се оказваш насред море от 36 подмишници, поне 30 от които имат аромат на.. катеричи задни части например. Хора, освен София в частност и България и света като цяло, поддържайте и вас самите чисти. Не е зле човек да се изкъпе и да използва някакъв вид обезмирисител преди да си облече дрешките. Иначе рискувате някой като мен да се строполи в несвяст до вас и бъдете сигурни че няма да е от възхищение. И като си изпиете минералните води, изкарайте им въздуха преди да ги пуснете на пода, долните крайници не ги продават в магазина, ще се спъне някой и ще се претрепе.

В заключение: със сигурност няма да си купя диск на Тиесто който да си слушам вкъщи, но затова пък много добре си потанцувах. Доста добре като се има предвид обстановката. Ако са верни слуховете, които чух вчера, party animals, ще се видим на Paul van Dyk.

Майнхатън

2008-09-15T11:16:00.004+03:00

Тоест Франкфурт. Финансовото сърце на Германия. От птичи поглед – добра работа с Лего. Първи етаж: червени покривчета, подредени в правилни геометрични форми, щедро оградени със зеленина. Втори етаж: рожбите на съвременната архитектура от бетон и стъкло, прорасли между църквите, над парковете с малки езерца и зайчета, който хрупат трева, необезпокоявани от човешкото присъствие.

Втората седмица на септември заварваме немците насред дегустация на вина в пешеходната зона. Предимно бели. С течностите много им се услаждат няколко вида вурстове, резени печено месо и нещо подобно на пица, но с дебелината на хрупкава палачинка. Има и рибешки истории, спагети, сандвичи, ядки и най-вкусния бретцел, който съм опитвала през живота си. Не си съставяйте представа за нещо като бирфест обаче. Няма силна музика, всъщност само уличните музиканти се грижат за музикалния фон – доста кадърни са, един час преди това чух страхотно изпълнение на част от Есента на Вивалди. Повечето от дегустиращите са млади мъже в костюми и добре облечени дами, виното си пият от стъклени чаши, никой не шляпа с джапанки, не крещи, земята не е зарината с боклуци, културна работа.

Обслужването навсякъде е на ниво, ама бива ли млад човек да работи в Хагендаас, които все пак са американска компания и да не знае една дума английски? Ами не бива, защото се налага да си пия капучиното поръсено с какао, вместо с канела. Lost in translation. Карай, пак е вкусно, нищо че не е на моето, а и момчето е толкова вежливо, че няма как да му се ядосаш. И продавачките са така. Не можах да видя нито една в обичайното състояние на българските, без значение дали продават пуканки или Армани, тоест начумерени и надути в магазина или с кафето и цигарата пред него.

Музикалните магазини. 3 пъти се препотих в един такъв, защото като виждаш оригиналните дискове на музика която харесваш и е много малко вероятно тия дискове да стигнат до България ако не си ги поръчаш, се чудиш кое да НЕ си вземеш, защото за всичко, естествено, не могат да ти стигнат парите. Разглеждаш си, адреналинът ти скача и си мърмориш сам на себе си „Ама това е ...!” или „А! Има и ...!” Накрая си прегръщаш скъпоценния товар и ухилен до ушите излизаш от магазина с физиономията на идиот, на когото току-що са обелили банан.

Подобна е ситуацията с книгите. Най-накрая имам собствен John Fowles в оригинал. “The Magus” се пробвах да я чета още в гимназията, не знам какво съм разбрала от нея по онова време, но си беше любов от пръв поглед. Двамата с Набоков винаги ще имат специално място в библиотеката ми. Малките книжарници за секънд-хенд са истинско бижу. Вече имам и „Хобитът” на Толкин и „Пим” на Е. А. По.

Мадона. За нея или добро или нищо. Знаех си, че е голяма работа тая жена, кефи ме как се занимава с каквото си иска – музика, филми, книги, важното е да й харесва. А и дай Боже всекиму да е в такава добра форма на 50. Стоях 7 чАса права заради нея, обаче не съжалявам. Страхотно шоу, всичко по сцената се движеше, светеше и танцуваше, особено тя. Да отидеш по-рано пред стадиона ти дава предимството да си близо до сцената. Като броим и двата метра празно място между продължението на сцената и първите редици, стояхме на около 4-5 метра от микрофона. Голям кеф си е да гледаш наистина на живо. Няма да крия, че докато чакахме да отворят вратите ми мина през ума каква тръпка щеше да е да чакам за концерт на Депеш, но здраве да има и това ще стане.

Зоологическата градина. Странно си е да гледаш животинки зад решетки или мрежи, все ми се струваше, че голяма част от тях изглеждат нещастни, но може и да си въобразявам. Хората се грижат за тях с много внимание обаче, веднага си личи. Не го видяхме кивито, беше се пъхнало в дупката (след кратко обсъждане решихме, че „дупка” идва от там, че животинките се дупят, докато се пъхат в нея). Най-много се зарадвах на обичайните заподозрени – тигрите, единият от които ми изкара акъла като се появи изневиделица зад стъклото на което си бях опряла носа, лемурите, които със сигурност са по-бързи от световния шампион по скуош, любимите ми сурикати – няма толкова смешно изглеждащ пазач и капибарите – тия са си вид прасенца за мене и като такива са ми безкрайно симпатични.

Най-вкусната салата с гъби, рукола и някакви червени кълнове я сервират на 5 минути от зоологическата в едно много приятно немско заведение, което удря в земята доста от претендиращите за италианска кухня ресторанти и то без да се кичи с подобни етикети. Вместо десерт обаче шок – един ван блъсна велосипедистка на 15на метра от масата ни. Евала за организацията, линейката пристигна след около 70 секунди, надявам се жената да не е пострадала сериозно.

В сряда вечерта немците се молят да не паднат от финландците и в последния момент успяват да изравнят. В доста от заведенията зяпат мача, в много други обаче хората си вечерят на свещи и хич не ги вълнува футболната съдба на Германия.

Какво отговарят немците на въпроса “Do you speak English?” – винаги едно и също: “A little bit.” В 9 от 10 случая обаче това “a little bit” се оказва наистина много “little”, но поне са учтиви и винаги са готови да помогнат. Vielen Dank за което.

В ранната вечер на петъка се отправяме към Batschkapp, клуб който се намира доста в тъча, за сметка на това си е просторен и в него има поне 100 прожектора. Underground сцената на Франкфурт. Петият рожден ден на Infacted Recordings е почетен от около 200 човека, които спокойно можеха да си сложат етикетче “I’m so goth I shit bats.” Като бели врани сме, буквално. Входа на клуба го намерихме просто като вървяхме след облечените в черна кожа и лак, щедро гримирани и обсипани с ципове, халки, вериги и верижки, пиърсинги, малки и големи бримки и обувки, които спокойно могат да изравнят собствениците им с най-високите баскетболисти, толкова високи са платформите и токовете им. Гвоздеят на програмата за мен си бяха State Of The Union, които за моя голяма изненада излязоха втори. Frozen Plazma също ми харесаха, останалите бяха малко хард за вкуса ми, но пък немците им се радваха много. Няма да е хич зле и ние да си имаме едно такова клубче, ама с какво ще го пълним не знам, след като от толкова голям град се бяха събрали такава бройка за 6-7 изпълнители.

Като цяло немският Манхатън ми хареса. Съвременен град с от всичко по малко. Подредено и чисто. Имам чувството, че в Германия и една шепа ориз да хвърлиш, зрънцата ще се подредят в правилна геометрична форма или поне ще притича някой от някъде, за да го направи. Надявам се следващата година отново да видя вратите на някой немски стадион, този път вече със сериозна доза адреналин и идиотската усмивка на човек, който е на крачка от вълнуващо преживяване.

For A Change

2008-09-04T08:59:00.001+03:00

По голото й рамо имаше засъхнали червени капки и той ги облиза с удоволствие. Премести поглед към лицето й, тя го гледаше с широко отворени очи. Изстена тихо. Въжетата се бяха впили в китките й и там където започваше извивката, опънатата кожа беше започнала да поаленява.
На едното и коляно имаше синьо петно, беше се престарал. Нищо чудно, контролът му се удаваше трудно, макар че беше репетирал на ум цялата сцена поне десет пъти. Всеки малък детайл.
Червени капки имаше и по гърдите й. Погрижи се и за тях. Вкусът им беше различен върху тялото й. Смесваше се с едва доловимия аромат на лосиона, с който я беше намазал преди това.
Ножът, грижливо подбран, с тънка, инкрустирана дръжка, лежеше върху салфетка, бялото на която едва личеше.
Драсна клечка и запали още три свещи. Сянката му духна пламъка и остави сгърчената клечка да падне на пода.
Беше чудесно, че всичко това се случваше на рождения й ден. Сега я чувстваше още по-близка, наведе се и я целуна.
- Честит рожден ден – изскърца гърлото му. Опипом намери буркана с малиновото сладко и загреба от червената смес с пръсти. Размаза я по гладкия й корем.
Беше щастлив, че предложението да се позабавляват по-различно дойде от нея. В ума му вече се оформяше нова идея за утре вечерта.

Дъщерята на Нептун

2008-08-31T21:34:00.000+03:00

На четвъртата им нощ в комплекса той видя русалка. Прибираха се цялата компания от „Натали”, второто от ляво на дясно заведение на плажа, онова с кръглия бар и барманката с големите цици и дълбокото деколте, когато той изостана от Дидо и Марти и увисналите на вратовете им Лина и Мая и заравяйки пръстите на краката си в пясъка на всяка стъпка, се опита да си припомни вечерта.
Щяха уж да вечерят в „Последен пристан”, но освен салатите на двете девойки, на масата се оказаха няколко порции пържени картофи и около каса бира, после в „Натали” изпиха 5-6 кани Grasshopper, любимия му коктейл, и към три и половина сутринта решиха да се прибират. Двете двойки очевидно имаха романтични планове поне за следващия час и той ги остави свободно да се мляскат по пътя. Не че те се притесняваха, само че на него му идваха в повече тия любовни излияния.
Беше изминал почти половината път по плажната ивица, когато я видя. Седеше, потопила опашката си във водата, а дългата й руса коса падаше доста под раменете й и почти скриваше заоблените й извивки. Той спря и я загледа. Около нея имаше някакво сияние, не, не беше от лунната пътека, сякаш идваше от гърдите й или от странния медальон върху тях. Не беше гола, но тия два триъгълника по-скоро очертаваха формите й, отколкото ги скриваха. И беше красива тая русалка, имаше големи и сини, извити като бадеми очи и бели, изваяни ръце. Играеше си с опашката, чиито люспи проблясваха приглушено, а той стоеше и я зяпаше като пълен идиот с отворена уста. Тя не даваше знак че се страхува от него, седеше на пясъка, цялата море и лунна светлина и закачливо му се усмихваше. Той не повярва на късмета си, но окуражен от алкохола се приближи с леко залитане, протегна ръка и отметна дългите къдрици от едното й рамо. Не каза нищо, едва ли щеше да го разбере, какъв език говореха русалките се зачуди, а и не искаше да я изплаши с несвързаното си бръщолевене. Всъщност май нямаше нужда да говорят, разбираха се прекрасно. Ама какво имат русалките между.. чакай, те нямаха крака! Умът му забоксува, после тя протегна ръце и го притегли към себе си и те станаха едно цяло, там на пясъка. Опашката й ту я имаше, ту я нямаше, вълните ги галеха, кожата й беше хладна, но целувките й го пареха като медузи. Светът продължаваше да се върти, но нищо освен нея и мирисът й на море не го интересуваше..
Как се прибра в хотела нямаше спомен. На сутринта отвори очи в леглото си, тялото му беше като разглобено, а в главата му дрънчаха камбани. Преглътна с усилие, идеше му да се гръмне. Бързият студен душ успя да го досъбуди, набързо навлече фланелка и къси панталони и тръгна да търси останалите.
Намери ги в обичайната поза за 11 сутринта – изтегнати върху меките възглавници на ратановите столове в кафето на хотела. Пред тях имаше чинии с недоядени сандвичи и чаши студено кафе. Тръшна се върху стола, който Дидо придърпа за него и се опита да си събере мислите.
- Как мина с девойката снощи, бро? – ухили се Дидо.
Загледа го недоумяващо.
- Русата на плажа, видяхме, че бързо се запознахте – добави Марти и му смигна.
- Беше танцьорката от „Нептун” – поясни винаги осведомената Мая. – Май че е дъщеря на собственика. Облича се като русалка и танцува, докато оня с брадата свири на йоника.
Той отвори уста да каже нещо, после махна с ръка, отпъждайки завинаги илюзията за проблясващи люспи и къдрици ухаещи на море и извика сервитьорката за двойно кафе. Без захар.

Неблагодарен свят

2008-08-25T22:49:00.001+03:00

Повръщаше му се от децата пред блока. Идеше му да им извие тънките вратлета едно по едно. Тия пискуни нямаха ли си майки, все се намираше по някое да му вгорчи живота, беше му писнало от тях. Влачеха навсякъде малките си колела с ярки цветове, кофички, лопатки, топки, оставяха хартийки и картички с картинки по цялата площадка. Веднъж в тъмното така се спъна в една забравена кукла, че си изкълчи глезена и после два дни накуцваше. Нито децата, нито семействата им имаха елементарно възпитание. Мъкнеха ги с тях даже в кварталното заведение, където сядаше да обърне няколко питиета. Не че те бяха единствените, които го дразнеха. Ако около него не мрънкаха или не се гонеха пищящи деца, имаше групи младежи, които се смееха високо и телефоните им цвърчаха с невъобразими звуци. Накъде отиваше тоя свят, никъде нямаше спокойствие! Не му се мислеше за претъпканите автобуси, с които отиваше на работа, там все го настъпваха, бутаха, блъскаха, дърпаха. Ако можеше, щеше да направи така че всички хора да изчезнат. Както изчезна жена му преди десет години, събра си проклетите парцалки и замина на майната си. Там трябваше да е, защото от тогава нито я беше чувал, нито виждал. Нямаха деца, два месеца след нея се затри и кучето. Вярно че той забравяше да го храни, ама и то беше един досадник, непрекъснато му разбъркваше обувките или го събуждаше с тоя негов дрезгав лай, та не му беше мъчно като се загуби, нищо че живя пет години при тях. Оставаше и да жали за някакъв си пес.

Ето и тия линейки с тъпите им пронизителни сирени и те му бъркаха в здравето. Като ги чуеше после или го болеше глава или получаваше съцебиене, или всичко му тръгваше накриво. И тоя просяк, дето всеки ден киснеше от другата страна на улицата го нервираше с мръсните си дрипи, ломотеше нещо неразбираемо и протягаше ръка. Ще не ще, трябваше да мине покрай него като пресече и пак щеше..

Линейката така го помете от платното, че изречението му остана незавършено.

A Momentary Lapse Of Reason

2008-08-20T09:43:00.001+03:00

В душата й се отваряше мрачна пропаст, пълна с преплитащи се спирали, по които пропадаше все по-надолу в тъмното. Сърцето й се свиваше, задушено от жилави пръсти с огромни, остри нокти, които стискаха с все сила, между тях бликваше кръв и то се обливаше в тая яркочервена кръв и туптеше все по-задъхано. Болеше, болката беше толкова поглъщаща, че блокираше сетивата й, оставяше я без дъх, под тъмните й очила неконтролируемо бликваха сълзи. Морето неумолимо заливаше брега отново и отново, а тя пропадаше все по-надолу по спиралата, без надежда за връщане, въпреки волята си, въпреки неангажиращата музика, въпреки привидно нехайната релаксираща обстановка. Сърцето й се обля още веднъж в кръв, която стана черна от тъга, и после замря.

Контрастът с яркото слънце беше толкова голям, че тя се сепна, уплаши се от себе си и за себе си, опита се да се надскочи, да преодолее слабостта, да надвие спазъма, вгледа се в синьото на вълните, вдигна очи към по-светлото синьо на пространството над хоризонта, чу смеха на човека с очилата, толкова ведър че я засрами, после още веднъж погледна на себе си отстрани, видя унижението да се чувстваш сам сред близки хора, отрече го и се усмихна през сълзи, запали цигара и стана едно с бялата пяна на вълните, разходи се в себе си, хареса това което видя и разбра че се обича почти толкова, колкото обичаше целия останал свят и многообразието му във всички цветове на дъгата..

High Hopes

2008-08-18T16:16:00.002+03:00

Beyond the horizon of the place we lived when we were young
In a world of magnets and miracles
Our thoughts strayed constantly and without boundary
The ringing of the division bell had begun
Along the long road and on down the causeway
Do they still meet there by the cut
There was a ragged band that followed in our footsteps
Running before time took our dreams away
Leaving the myriad small creatures trying to tie us to the ground
To a life consumed by slow decay

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder

Looking beyond the embers of bridges glowing behind us
To a glimpse of how green it was on the other side
Steps taken forwards but sleepwalking back again
Dragged by the force of some inner tide
At a higher altitude with flag unfurled
We reached the dizzy heights of that dreamed of world

****

Encumbered forever by desire and ambition
There's a hunger still unsatisfied
Our weary eyes still stray to the horizon
Though down this road we've been so many times

The grass was greener
The light was brighter
The taste was sweeter
The nights of wonder
With friends surrounded
The dawn mist glowing
The water flowing
The endless river

Forever and ever

http://www.youtube.com/watch?v=mUxKgtFHDo8

Сянката

2008-08-15T01:44:00.001+03:00

Това на стената беше НЕГОВАТА сянка и въпреки проклетата обездвиженост, в която той се намираше вече трети месец, това безформие кипеше от живот; превръщаше се в хиляди фантазми; разтегляше се до безкрайност или се свиваше в точка, по-малка от зеницата му; после се изливаше в дъга или се раздробяваше на ромбоидни късчета, които се разбягваха в ъглите.

Мъка, голяма мъка беше да гледа движението отстрани, без да може да мръдне поне пръст. Чувстваше се като вързан за стълб покрай лентите на магистрала – колите профучават, различни са, понякога успява да зърне и лицата на хората в тях, всички отиват нанякъде, а той може само да крещи докато прегракне.

Когато крещеше му биеха успокоителни. Вече привикваше към действието им, май си личеше и скоро щяха да увеличат дозата. В полусънно състояние сянката му заемаше предимно човешки форми, най-често седеше, подпряла глава с ръка. Какво ли не би дал да може да седне. Защо клечките за зъби ги правят само в една и съща форма, защо няма пречупени под прав ъгъл, нямаше ли да са по-удобни, деветдесетте градуса така го привличаха сега, искам да съм различна клечка поне за малко..

Имало едно време - част 4

2008-08-11T09:49:00.004+03:00

- Е добре, - помислил си старият крал - женитбата не е като кихането, може да почака. Защо да принуждавам детето да върви срещу себе си, нека изчакаме, тя сама ще усети кога е готова. Междувременно аз мога да направя това, което зависи от мен, ще организирам голямо празненство за осемнадесетия й рожден ден, поне да ги запозная и каквото има да става, да става.
Речено, сторено. Разнесла се мълвата, че след по-малко от два месеца в кралския дворец ще има голям и пищен бал и отвсякъде заприиждали танцьорки, змиеукротители, огнегълтачи, фокусници, шутове, актьори - всички с надеждата да покажат на какво са способни и да получат богато възнаграждение от щедрия крал.
В двореца закипяло трескаво оживление. Предмети се пренасяли от една зала в друга, почиствали се до блясък, пренареждали се; рамките на свалените картини внимателно се забърсвали със специално приготвена отвара; прислужници се катерели по високи стълби, за да почистят изящните, висящи от тавана свещници; градинарите копаели, засаждали, плевели и оформяли цветните лехи; конярите решели гривите на жребците с удвоена грижа, а готвачите прелиствали старите книги и до късна вечер обсъждали подправки и гозби.
Ентусиазмът не бил обхванал единствено Бела. Забързаното ежедневие на целия кралски двор, суетенето вътре-вън и неспирното жужене на гласовете нито пречело на девойката, нито запалвало в нея искрата на очакването. Дните й все така преминавали в разходки през гората до езерото и в спокойно съзерцание на ленивите му води.

(to be continued)

Имало едно време - част 3

2008-08-04T18:24:00.003+03:00

Женитбата била последното нещо, което минавало през ума на Бела, а да се омъжи за човек, когото никога не била виждала й изглеждало толкова безсмислено и далечно, че тя изобщо не взела под внимание нито предложението, нито красивата златна кутия и съдържанието й. Доловил незаинтересувания й поглед, кралят побързал да благодари на Казимир за щедрия подарък и огромното внимание, което им оказвал Риас с предложението си, и обещал принца да получи отговор възможно най-скоро.
Веднага след като пратеникът си заминал, кралят повикал Бела при себе си и без да се бави я попитал:
- До кога мислиш да продължаваш да се държиш като обикновено момиче, Бела? Скиташ по цял ден на онова езеро. Принцесите имат задължения и да се омъжат за достоен принц е едно от тях. Чувал съм хубави неща за Риас и смятам че той може да те направи щастлива. Майка ти би се радвала да те види омъжена за подходящ човек. Обещай ми поне да помислиш върху предложението му.
Бела извила глава и погледнала баща си право в очите.
- Защо искаш да се омъжа за човек, когото не познавам, татко? Та аз не мога да си представя дори цвета на очите му, не знам дали обича лунната светлина колкото мен и дали може да вижда сенките и чудните форми на облаците, а ти искаш да прекарам живота си с него.
Старият крал въздъхнал. Сякаш отдавна загубената му съпруга говорела с думите на Бела. Същата замечтаност и същото вълшебно синьо на очите й го бяха накарали да загуби ума си по нея преди години.
- Ех, дъще.. Кога ще пораснеш? – замислено поклатил глава той.
- Надявам се никога, татко – засмяла се девойката и погалила ръката на баща си, а той въпреки желанието си да остане сериозен се усмихнал и я целунал по челото.

(to be continued)

"Зелените дюни"

2008-07-24T15:47:00.000+03:00

Вятърът значително се усили и V-образното шарено хвърчило, което вчера беше застинало във въздуха като многоцветен обект за наблюдение, сега се стрелкаше във всички посоки и напомняше на обезумяла лястовица, кръжаща панически над застрашеното си гнездо.

Чувството за тревожност което дремеше у Дария се размърда и тя усети онова преобръщане в стомаха, от което краката забравяха за коленете си и се превръщаха в изтръпнали, неспособни да й служат подпори. Тя спря, олюлявайки се и се опита да нормализира сърдечния си ритъм, който като глухо барабанене отекваше в ушите й. Отвори уста да поеме въздух, но гърлото й, сухо и схванато, пречеше на кислорода да изпълни дробовете й. В този момент ставите й изпълниха предназначението си, сгънаха се и тя послушно седна на земята, а мозъкът регистрира острите камъчета, които се впиха в кожата й с около минута закъснение. Дори не беше усетила кога мекият пясък под краката й се бе сменил с чакълестата настилка между сгушените в горичката къщички.

Двете седмици от годината, през които светът изчезваше или поне всичко обичайно около нея отстъпваше място на зеленото, синьото и сипкавия пясък, бяха за Дария сън, който се отключваше, когато стовареше багажа си пред бунгалото и изуеше обувките си, не по-рано, и отшумяваше със звука на затворения багажник, пълен с пясък, сакове и найлонови торби. Тя никога не сънува наистина това място, мислите й отказваха да я върнат в него през останалите 350 дни. Дори когато се обаждаше на енергичната леля Дена, за да запази бунгалото за лятната си почивка, въображението й не започваше да зацапва ежедневния пейзаж с щрихи в добре познатите й цветове, а паметта й не подаваше спомени за отминали лета.

Времето в „Зелените дюни” беше като хипнотичен сеанс. Нещо изщракваше в ума на иначе организираната и жизнена млада жена и тя се унасяше в сън без спомени, отпускаше се и забравяше откъде е дошла и накъде отива за известно време, съществуваше в някаква друга реалност, добре позната и в същото време неизменно, макар и ненатрапчиво променяща облика си.

Преди шест години, когато Мина от групата й в университета спомена, че ще прекара част от лятото на място, за което не бе и чувала, и я покани да дойде да я види когато и е удобно, първата й мисъл бе да откаже, и това и направи. Мина беше припряна и доста импулсивна, почти обратното на пасивната и инертна Дария, имаше остър и хаплив език и не прощаваше волности на никого, скачаше да защитава напълно непознати ако подушеше несправедливо отношение и това натоварваше и уморяваше. Дария не можеше да си представи да прекара и един цял ден само с Мина, но когато все пак отиде при нея, уж от скука, а всъщност от внезапно породило се любопитство, с изненада разбра че под борбената й външност се крие свито и прикривайки с усилие уязвимостта си момиче.

Откритието я зашемети и постави под съмнение представата й за всички, които познаваше. Свикнала да приема едно към едно думите и реакциите на хората, Дария не можеше да повярва, че човек може да хаби енергията си, за да изгражда напълно противоположен на вътрешното си състояние образ. В нея самата всичко се преливаше, нямаше върхове и спадове, нито крайности, животът й течеше като спокойна река без бързеи и наличието на такива силни, като че ли самоизключващи се емоции у някого й се струваше невероятно.

Дария остана с Мина не няколко часа, както първоначално бе планувала, а две седмици. Още на следващия ден шофира няколко часа до вкъщи и толкова обратно, за да вземе багажа си и дните им се затъркаляха в такова лениво безветрие, че чувството беше ново дори за свикналата да се носи по течението Дария.

Какво точно я накара да постъпи така, тя не можа да си обясни, макар че по целия път до апартамента си и обратно, се занимаваше именно с търсене на отговора на този въпрос. Мислите й скачаха от червено-бялата бариера, зад която започваше един съвсем нов свят на небързащи за никъде хора, до излязлата да я посрещне боса Мина, с наръфана ябълка в едната ръка и с такова умиротворено изражение на лицето, че Дария едва я позна.

В комплекса имаше някаква притегателна сила, от тогава Дария не пропусна нито една година. Когато за първи път стъпи в него, баните бяха общи и топлата вода не стигаше за всички, пътеките между боядисаните в зелено и светлосиньо къщички още не съществуваха, но морето беше все така на един хвърлей, вечер се изсипваха същото удивително множество звезди и спокойствието, което сякаш извираше от древните дълбини на земята я залюляваше като в люлка, пълнеше крайниците й с течна нега и тя излизаше извън себе си, над върховете на високите дървета, над звездите и пееше без думи и мелодия.

(to be continued)

Lock

2008-07-23T12:13:00.004+03:00

- Обичам те – каза той, а пръстите му разсеяно галеха косата й. Погледът му се спря на нежната извивка на рамото й. Кожата й беше матова, но сякаш искреше със своя собствена светлина. Той обичаше да седи до нея и да изучава тялото й. Не че не можеше да възпроизведе всяка негова гънка; беше прекарал изумително дълго време например, взирайки се в трапчинките й – напомняха му за горски езера, пълни с уханна плът. Малко по-нагоре, носът й почти правилен, но все пак леко вирнат нагоре, дръзко хвърляше сянка върху лявата й буза. Той докосна с върха на показалеца си горната й устна и усети как нещо се раздвижи в слабините му. Тя не помръдна. Нямаше нужда да го прави. Беше му достатъчно само да я погледа. Сетивата му жадно я попиваха.

Болката в главата му се засилваше. Той с мъка откъсна поглед от нея и направи усилие да се изправи. Залитна леко, но накрая все пак успя да стабилизира стъпките си; отвори шкафчето в банята, изсипа две тъмносини овални хапчета в ръката си и бавно ги задъвка. Докторът му беше казал да ги пие с много вода. Какво разбираха тия лекари, мамка му. Беше сменил трима и нито един не успя да премахне пулсиращата болка в главата му.

Спомни си как Тина с почти детско учудване беше ахнала, когато й каза че всеки път когато се погледне в огледало Те я снимат, а запечатания й образ се архивира, за да бъде използван в откачените Им изследвания. В къщата му нямаше огледала. Не само по тази причина. Струваше му се, че го наблюдават. Приличаха му на големите очи на дебнещи циклопи. Бяха пълни със сенките на хората, които бяха заставали пред тях.

Сенките бяха другото нещо, от което бе казал на Тина да се пази. Тя така и не го разбра. И си плати за това, разбира се. Той стисна юмруци. Защо никой не се вслушваше в думите му? Не само душите, а и мозъците им бяха изгнили.

Някъде отдалеч чу сирената. Воят й беше все така пронизителен, макар че идваше най-малко от километър на изток. Представи си оранжевите им униформи и дългите прътове, на които закачаха мрежите. Всъщност изглеждаше така, все едно мрежите са закачили хора на прътовете, толкова самостоятелен живот имаха. Веднъж настроени на определени мозъчни излъчвания, нямаше нещо което да им попречи да се докопат до плячката. Един от Групата в продължение на години се опитваше да измисли устройство, което да ги заблуди – той самия свърши в Клетките; хванаха го докато се опитваше да изпробва РЕМа. Горкият Вин, беше толкова сигурен че най-накрая е успял, че реши сам да тича пред лока. Точно този беше от старите локове, дори не беше оборудван с последните мрежи, а Виновия РЕМ не можа да се справи и с тях.. Тъжна картинка беше Вин, той като че ли не разбра какво му се случва, толкова бързо сребристосивите нокти на мрежата се затвориха около него.

Нел беше единственият, който можеше да излъже лок. Или поне друг такъв той не познаваше. Нямаше никакви мозъчни изменения, толкова пъти се бе подлагал на скенери, че им загуби бройката още след първата година. Ако имаше нещо различно, Те вече щяха да са го разглобили на атоми, след щателни изследвания. Нямаше да има дори късмета да види Клетките. Вероятно щяха да го приберат в секретното крило на Центъра, зад големите оловносиви врати. Никой не познаваше върнал се от там, а поне двама прибираха всеки ден.

Когато се върна в спалнята, Алия спеше. В притихналия сумрак един слънчев лъч се опитваше да разреже стола на две. Прашинките в него се гонеха като полудели. Нел обичаше следобедите. Тихите мързеливи следобеди бяха като котето, което Тина намери в старата гора – когато още имаше гора, помисли си той с горчивина. Малката пухкава топка беше толкова мръсна, че когато Тина го изкъпа не можа да повярва колко искрящо бяла беше козината му. Беше учудващо пасивно това коте, нямаше желание да се закача, да се катери; спеше почти непрекъснато, често захлупило розовото си носле с лапа. Ако беше живо, щеше да е достойно за Новия свят, каза си Нел. Някъде, в седмиците преди да влезе в живота им, беше загубило способността си да бъде другарче за игра, поемаше живота докато спеше. Кой знае какво беше минало през котешката му главица...

За хората, за тях трябва да ни е жал, въздъхна Нел. Бяха ли останали всъщност такива, за които да тъгуваме? Той загуби Тина още когато тя се поддаде на Сенките. Наивната му 15-годишна сестра си мислеше, че там можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш и когато разбра че се е заблуждавала, вече беше твърде късно.

Не беше чудно че в Сенките влизаха предимно деца. С какво друго да се хранят тия чудовища, освен с детски мозъци, необременени от всичката помия, с която ни заливат непрекъснато, намръщи се Нел. Той самия беше влизал там, ей така, от чисто любопитство. Успя да се спре навреме, въпреки еуфорията от първото пътуване. Заблудата че въздухът е кристално чист, толкова наситено чист че прерязва дробовете ти; допирът на росата до босите ти крака, теменуженосиньото небе отгоре...Тръпки го побиха. Малко хора устояваха на изкушението да се върнат отново там. Ако не беше Алия, отдавна да се е превърнал в Сянка. Дори и сега, когато болката от загубата на Тина късаше сърцето му, в мислите му от време на време се прокрадваше носталгия по зелената поляна и онова усещане, което той дълго време безуспешно се опитваше да определи, и чак след месеци успя да припознае като изпълващо цялото му същество чувство за свобода.

Машини за сбъднати мечти. С какво са готови да се разделят хората, за да постигнат това за което мечтаят, замисли се Нел. В случая им отнемаха свободата да бъдат това което са, като я заменяха с фалшивото усещане за щастие. Много се подвеждаха. Бяха готови да преминат през тежкия период на възстановяване, само и само да усетят задоволството от това че могат да се отърсят от копнежа поне за малко. Желанието да бъдеш, да имаш или да можеш, изгаряше мозъците им повече от тока, който минаваше през тях. Как проклетите машинки знаеха точно какво иска всеки, хората не знаеха, нито някой го интересуваше, важното беше че за половин час намираха рая, потапяха се в него и после животът им изглеждаше една степен по-поносим. И тройно по-грозен, изсумтя Нел. Такъв поне му се стори на него на излизане от Сенките.

(to be continued)

"Шест! Шест!"..

2008-07-21T09:44:00.002+03:00

.. викаше мъжът с ловджийската шапка и патерицата на телефона, който държеше до ухото си. Веднага след това го прибра в джоба на сакото, което носеше въпреки жегата, стана от пейката, намести раницата на гърба си и тръгна. 20 секунди по-късно се сепна, спомнил си нещо изключително важно, върна се и галантно целуна ръка на две дами.
На няколко метра от тях, на люлките, едно дете крещеше нещо на френски всеки път когато люлката се издигаше, а на масата на наглеждащите ги наперени баби, една жена със синя рокля и ореол от къдрава, червеникаво кафява коса, обясняваше че всички деца обичат Киндер.
Разбърках мохитото си и се загледах в един гълъб, който крачеше толкова гордо, все едно беше първа резерва на караула пред Бъкингамския дворец. В следващия момент, сякаш за да ми развали илюзията подхвръкна, подплашен от двойка, която несъобразително вървеше точно срещу него.
Бабите повлякоха внучетата си нанякъде и градинката опустя. Има ли нещо по-самотно от люлки без деца?

.. in my shoes

2008-07-17T23:36:00.004+03:00

Виждаше я веднъж седмично, на латино танците, които посещаваше с брат си. Нямаше големи очаквания за този курс, но когато я забеляза още първия ден, разбра че Шефът е направил доста сполучлив избор като предпочете салсата пред италианския език.
Тя беше най-ненатрапчиво елегантното творение, което беше виждал, извивките й бяха толкова хармонични, че всеки път когато се завърташе покрай него, ритъмът преставаше да го води и той неизменно търпеше критиките на брат си, заради обърканите стъпки.
Рядко се случваше да застанат много близо един до друг, обикновено я виждаше в профил, но и секунда му беше достатъчна, за да забележи добре поддържаната й кожа и златистия оттенък на шевовете й.
Дните до поредната им среща минаваха в унесеност и той не спираше да мечтае за деня, когато ще танцуват заедно. Представяше си как допира й ще го наелектризира и двамата ще се понесат извън границите на залата, навън към напоените със солен океански въздух брегове на далечни острови, където салсата не спираше.
Опитваше се да разбере дали брат му харесва сестра й. Четиримата щяха да бъдат две чудесни двойки. Биха могли да отидат на ресторант, на кино, жалко че няма как да поспортуват заедно, все пак той беше само една официална обувка..

"Имам..

2008-07-16T21:46:00.002+03:00

.. много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит."

Х. Мураками, "Норвежка гора"

Егото..

2008-07-09T11:01:00.002+03:00

.. не е плевел, който не се нуждае от грижи за да избуява, макар че също като плевелите задушава и подтиска доста други страни от същността ни.
Егото е хищно цвете, което трябва да се подхранва, за да съществува и расте. Храни се с одобрение, с подчинение, със съгласие. Расте върху почвата на собствената ни представа за значимост, която в повечето случаи е илюзорна, защото се крепи върху чужди думи и реакции, а те често пъти не са искрени и умело преследват целта на притежателя си. Ако са - е възможно да са резултат от недостатъчно трезва преценка или да са повлияни от някой друг, сляпо следван като пример източник. И в двата случая, изграждането на самоуважение върху основите на чуждо мнение крие риска от загуба на реална представа за собствена стойност и размиване на индивидуалността. Крачката от консумиращ обожание до превръщане в храна на собственото си его е удивително лесна, изведнъж да загубиш тухличките, от които го изграждаш - също. Мнението на хората е с рязко променлив характер, тъй като е склонно да зависи от тенденции, дружески кръг и желание за вписване в мнозинството.
Да уважаваш себе си заради това, което мислят другите за теб е като да ходиш по въже - в голяма степен зависиш от вятъра. Аз не бих прекарала живота си в страх вятърът да не се усили или да смени посоката си. В моето море корабите се задвижват от двигатели с вътрешно горене, а вятърът е добре дошъл, стига да не се взима на сериозно :)

You'll never be lonely if you like the person you're alone with

2008-07-06T23:04:00.007+03:00

В неделния юлски следобед, София прилича на куче, което временно се е отървало от досадните бълхи в козината си и се е изтегнало доволно под слънчевите лъчи. Филмът се върти на бавни обороти, даже върволицата от сватбени коли окичени с балони не бърза за никъде, усетили че лятното изкривяване във времето ще ги отведе до където са тръгнали и без обичайната припряност и суетене. Ако в тая застиналост мине кола, която се движи с висока скорост, като нищо ще остави след себе си размазана следа върху картината.
Безкрайно уважавам хората, които се чувстват комфортно сами със себе си. Не посягат към мобилния в джоба си, за да запълнят времето, през което се преместват от точка А до точка Б; не се стараят да изглеждат заети с ровене в чантата си или джобовете си, ако погледът ти случайно се спре на тях; не се опитват да изглеждат целеустремено вървящи или съсредоточено разглеждащи, за да не ги заподозреш в самотност; не фиксират часовника си с нетърпелив поглед, който казва "чакам някого, не си мислете че съм сам/а".
Сетивата ни приемат света най-пълно, когато не са ангажирани с нечие чуждо присъствие, не сте ли забелязали? Не апелирам към отчуждаване, нито към самоцелно отделяне от социума, общуването е приятна необходимост, но ми се струва, че собственото, личното, най-интимното единение със заобикалящото ни е жестоко пренебрегвано, заради широко разпространеното схващане, че изживяването е по-стойностно ако е споделено. Обръщаме ли достатъчно внимание на риска общият дух да повлияе на индивидуалното ни възприятие и не се ли оставяме прекалено лесно да бъдем моделирани от представата на някой друг за честотите, на които е "необходимо" да се настроим, за да заемем достойно мястото си в света. В стремежа си да оправдаем очакванията на другите за нас и да се впишем в картината, се превръщаме в още една тухла в стената, загладили различията, прегърнали нормата, усилено кимащи след всяко ново правило, което измества центъра на собствената ни тежест, в името на това да не бъдем отхвърлени и обявени за аутсайдери. Колко му е да поизмениш възгледите си, за да бъдеш приет в големия организъм с отворени обятия. Малко тук, малко там, едно-две кръцвания няма да се отразят на цялостния дизайн, ден след ден от уникален артикул се превръщаме в прет-а-порте, готова за носене обвивка, еднакви по размер, с малко разлика в цвета, като "жълтите" павета, по които бавно се развива кълбото на лятна София..

Най-горният пласт

2008-07-02T11:47:00.002+03:00

Нивото, на което не задаваш въпроси. Приемаш фактите такива каквито са и се опитваш да свикнеш с тях. Приемаш, че не те интересува защо се е стигнало до там. Убеждаваш се че не те интересува по-точно, защото за всичко си има причина, нищо не е случайно и това много добре го знаеш. Пренебрегваш чувствителните сензори от по-долните пластове. Показваш на другите, нерядко съвсем убедително, че не усещаш сигналите им. Искаш да изглеждаш неуязвим, затрупваш вътрешното с тонове горни пластове, понякога дори самият ти забравяш че съществува, защото с времето си го приспал. Няма как да го убиеш обаче. В нас дремят мигащи сензори, като от вътрешността на космически кораб и всеки незачетен импулс отнема по нещо от истинското ни аз. Не сме себе си, за да се предпазим, видоизменяме се в стремежа си да не показваме слабост или заинтересованост, за да не се наложи да понасяме рикошетите им. Мимикрията е самозащита и признание за слабост, истинската сила е не да отблъскваш стрелите с дебела слонска кожа, а да си позволиш да заплачеш когато те прободат, особено пред някой друг..

Кадри_Автентични_оТ Пловдив

2008-06-30T10:59:00.005+03:00

Опашката в 8.30 пред сградата на пловдивския КАТ е като част от нискобюджетен холивудски екшън. Статистите са много, търпеливо чакат да си кажат двете реплики, завързват мимолетни запознанства помежду си, обединени от общата загуба на време. Отсреща, обезглавен стълб за осветление напомня на изгоряла до половината кибритена клечка. Великолепните увиснали мустаци на мъж в сигнално жълта жилетка ме подсещат, че на друга снимачна площадка явно правят римейк на "Време разделно". Повечето от статистите очевидно признават безусловното предимство на джапанките и леките летни сандалки, има ги във всякакъв вид и форма. Миризмите също. Добре че все още е сутрин, по обед ароматите ще са еволюирали в нещо много близко до биологично оръжие - вдишваш и умираш в мъчителни конвулсии. Мъж в униформа, с походка на Рамбо, е надянал съсредоточено-отговорна физиономия, тип "Добре че сме ние да се грижим за спокойствието ви". Поглеждам "спокойните" граждани около мен, примирено преместват тежестта си от единия на другия крак и изобщо не ми изглеждат доволни от закрилата му. "За какво е опашката?", пита неразбрал. "Затвориха солариума", ми се ще да му отвърна, "и тук е доста удобно да зачервиш врат, заповядайте при нас". Моят, белият, вече започва да усеща UV лъчите, скоро ще заприличам на добре препържена поничка.
Зад гърба ми е първата линия на римския, извинете ромския квартал. Приятни къщички. Трудолюбивите им обитатели сигурно вече изкарват прехраната си по улиците, за разлика от нас. Ние, чакащите, имаме удоволствието да си спомним за черноморието ни и по-точно какво е усещането след един час без шапка и чадър на плажа. Аз съм от привилегированите, само придружител съм, мога да се разходя до края на опашката без да се боя че ще си изпусна реда. Правя го. Един от последните обобщава ситуацията по телефона: "А, не ме чакайте, тука ще откарам най-малко до обяд".
На връщане имам щастието да мина зад първата линия симпатични къщички на ромския квартал. Това, което виждам, поразително прилича на кадри от военен репортаж.
Мила родино..

Истината..

2008-06-26T12:05:00.002+03:00

Колкото и да я определяме като "нещо относително" и "различна за всеки" има ясен и болезнен контур.
Истината не е гола, макар че те кара да се чувстваш такъв, когато я обличаш с думи.
Истината е бял, ефирен ангел, защото те прави свободен, макар че те изправя срещу всичките ти мрачни чудовища.
Истината е смелост да загубиш всичко което имаш, освен себе си, въпреки себе си, намирайки себе си.
Търся се..

Съботно

2008-06-22T03:58:00.002+03:00

Във въздуха витае спокойствие, ако това е думата, с която да назовеш това, което остава, ако всички са заети с нещо точно определено, никой не се лута безцелно и животът убедително тече по разклоненията си, като кръв, задвижваща огромен организъм. Ситуацията ми напомня за мравуняк, в който всяка мравка подсъзнателно знае ролята си и тича насам-натам, за да я изпълни. Само че, в този случай хората седят, само очите и ръцете им се стрелкат насам-натам, а устните им се движат. Никой не рее поглед, от тях извира енергия, сякаш съботната сутрин е заредила батериите им и те, измили от себе си делничното напрежение, кипят от желание да изразят себе си. Не, почакайте, на съседната маса говорят за работа, чертаят линии, пишат цифри, обсъждат дали наклона да е наляво или надясно. Дамата с късите панталони компетентно обяснява, а мъжът срещу нея, който заема пространство за двама, е обгърнал подмишниците си и кима, сипейки въпрос след въпрос. От тонколоните се лее музика като от стар детективски филм и ме кара да очаквам Филип Марлоу всеки момент да влезе и да повдигне галантно крайчеца на шапката си. Хладно е като в оазис, виждам как навън струйка пот се стича по слепоочието на преминаващ човек, който бърка в джоба си, вади кърпа и трие лицето си. В какво убеждава събеседничките си мъжът със синята блуза не знам, но жестикулира все по-настойчиво, ръцете и пръстите му танцуват непрекъснато, той чертае въображаеми линии във въздуха, около тялото си, разперва ръце, скръства ги като за молитва, после размахва пръст, прилича на черен пастор от неделна служба, къде са негърките в дълги роби, които да пляскат с ръце, полюшвайки пълни тазове в подкрепа на думите му.. Ставам за нова порция салфетки и се разминавам с Ивайло Христов. Има същата многострадална физиономия като по телевизията, поглежда ме право в очите, навеждам поглед, иска ми се да го заговоря и да му кажа колко голям почитател съм му, вместо това се връщам на масата и забивам поглед в бележника си. Чудя се какво минава през главата му и как бих реагирала, ако стане и започне някой монолог, от който да ме заболи корема от смях. Като че ли не му давам право да бъде обикновен човек, веднага се опитвам да го вкарам във вече изградения образ в главата ми. До него сяда девойка. Той й говори. Гласът му.. Краищата на устата ми започват да се разтягат. Не чувам какво говори, само отделни думи, но тембърът на гласа му ме кара, като кучето на Павлов, да се усмихвам. А той е сериозен, споменава думите "ужасно", "проблем", "общество". Не го виждам, хубавата дълга, тъмноруса коса на девойката го скрива. Радиотеатър. Пиесата е драматична. Тя мълчи. И аз бих мълчала, не бих го прекъсвала. Става ми топло, въпреки хладината, която се засилва. Отново се сещам за мравките и се питам, дали някоя от тях изпълнява ролята на наблюдател, като мен..

Learning to Fly..

2008-06-20T10:24:00.002+03:00

.. before you die.

Един от любимите клипове на Моби. С благодарности на Дю.

http://youtube.com/watch?v=sdUUx5FdySs

Middle of the Riddle

2008-06-16T16:36:00.002+03:00

At the edge of the moon there's a lonely man
And he blows on his horn as strong as he can
And the girl at the bar wipes the breath of winter away with a smile of her face
And a little black dog barks along with a loon
Is this my appointment or did I come too soon
Got a strange invitation for tea time 'twas given by somebody I can't recall
It's the middle of the riddle, it's not very serious
It's nothing but a big surprise
And the president's horse is a rabbit of course that is living in a big boy's mind
Living in a big boy's mind
And I skate on a knife on a wire
That is strung from this song to a distant shore and then I say
Intuition is just another phase of chance
While we're crawling through the old pyramid's floors
(little pharaohs)
And the little black dog, here it comes again
It's a true companion in a foreign land
On a quest for the valley of boojums and birthdays and phonecalls I cannot recall
All of man shan't talk to the one at the helm
And the man at the helm shall talk to no one, shall talk to no one at all
(rule 42)
And a horse is a rabbit of course
(yes, indeed)
Yes, a horse is a rabbit of course

http://youtube.com/watch?v=PDboV5PNefg

Без коментар

2008-06-15T15:40:00.002+03:00

На десетина метра преди светофарите на едно от най-оживените софийски кръстовища, една голяма птица настървено кълвеше нещо, сякаш непрестанния поток от коли не я интересуваше. Загледах се в черно-белите й пера и якия й сивкав клюн, който методично се спускаше и вдигаше като игла на шевна машина. Опашката й се вирваше нагоре, когато се навеждаше. Преди колата да се придвижи няколко метра напред, дори успях да зърна лъскавото й като черно мънисто око. Разместването на колите ми позволи да видя премазаното рижаво коте под извития клюн..

Жената..

2008-06-14T15:30:00.002+03:00

.. седеше сама на най-безопасното място за самотници в заведение - масата в ъгъла, с гръб към стената и погледът й блуждаеше някъде навън. Не е възможно да разглежда хората, които минаваха пред големите прозорци на кафето, помислих си, главата й беше леко повдигната и мислите й сякаш се провираха между зелените клони на дърветата отсреща. Не изглеждаше нито напрегната, сякаш очаква идването на някого, нито спокойна и доволна от самотата си. Беше.. разпиляно отпусната. Когато отместих погледа си от нея, периферното ми зрение превърна фигурата й в неясен цветен силует и въпреки това, знанието че е още там, вперила очи в света навън или навътре в мислите си, ми носеше някакво странно успокоение, като същевременно възбуждаше любопитството ми.
За секунда ми мина мисълта да отида при нея и да я заговоря, за да получа поне част от отговорите на въпросите, които тя събуждаше, но не го направих, защото усетих че би го приела като грубо вмешателство на непознат. А може би не. Няма как да разбера, защото минути след това тя стана, приглади прическата си и сякаш не тръгна, а заплува към изхода. Проследих гърба й с поглед. Дори няма да я позная, ако я срещна отново, мина ми през ума. Изобщо не бях обърнала внимание на лицето й..
Бавно разбърках капучиното си, ужасена от откритието, че съм приела само като присъствие едно уникално човешко същество, което дори ме бе заинтригувало, без да обърна внимание на външните му характерни особености, които го отличават от останалите..

Питанки

2008-06-10T11:10:00.002+03:00

Обречен ли е позитивизмът? По-спокоен ли се чувства човек, ако е защитен от бронята на песимизма? Не наричаме ли често реализъм, страха си да се надяваме на по-доброто или това е по-скоро защитна реакция, предизвикана от преживени разочарования и нежеланието ни отново да се озовем в позицията на наранено и страдащо от неоправданите си надежди същество? По-уязвими ли сме за болката, ако не сме я предвидили и страданието не е ли също толкова болезнено ако е очаквано? Много ли ни струва да счупим черните очила и да започваме всеки път отначало, без да сме обременени от натрупаното горчиво познание? Възможно ли е да усетиш света пълноценно, ако поставиш на лицето си маска и дишаш само през кожата? Страхливи ли сме или това е инстинкта ни за самосъхранение? Боли ли по-малко, ако и ти нараниш отсрещния? Ще разберем ли как изглежда хоризонта, ако никога не напускаме черупката си? Можем ли да се стоплим, ако стоим само на сянка, за да не изгорим?

Те двамата

2008-06-09T09:35:00.001+03:00

- Не знам за какво говориш – каза Тя.

- Не знам как да ти го обясня – каза Той. – Не съм сигурен, че и аз самият се разбирам.

- Хайде да започнем разговора отначало – предложи Тя.

- Защо да го правим? – зачуди се Той. – Толкова пъти сме опитвали. Може би просто не ни е писано да се разбираме.

- Някога се разбирахме – отбеляза Тя. – Разбирахме се повече, отколкото много други някога са успели да се разберат.

- Това беше някога – заключи Той и горчивината в гласа му й подсказа, че Той също тъгува по онова време.

- Какво се промени? – искаше да знае Тя.

- Ние се променихме, времето се промени, светът се промени. Не можеш да влезеш в една и съща река два пъти – философски се опита да погледне на ситуацията Той.

- О, я стига глупости – нетърпеливо го прекъсна Тя. – Знаеш, че сме достатъчно умни, за да си обясним нещата и да се опитаме да ги променим към по-добро.

- Защо да ги променяме? – учуди се Той. – Може би „нещата” просто следват естествения си ход.

- Сигурно се шегуваш – Тя изви устни в крива усмивка. – Всичко зависи от нас двамата.

- Ами ако не зависи? – въпросително изви вежди Той.

- Че от кого другиго? – погледна го Тя право в очите.

- Може... може проблемът да няма решение. Може даже да не е проблем, може да е плод на въображението ни. Може да си измисляме занимание за през свободното време, може... – Той спря и затърси продължението.

- Може... просто да се държим глупаво – плахо се съгласи Тя.

- Да, може така само да изпитваме връзката си. Да сме минали на друго ниво, да сме станали по-близки.. – Той не успя да довърши, думата сякаш я ухапа и Тя почти подскочи:

- Това ли е мярката за близост? Да не се разбираме? – изстреля Тя.

- Не издребнявай! – укори я Той, - знаеш че и аз искам да изгладим отношенията си.

- Да беше направил нещо тогава, вместо само да опяваш – нацупи се Тя.

- Стига, мила, - опита се да я успокои Той, - знаеш че тия физиономии не ги обичам, не помагат с нищо. По-добре помисли разумно за...

- Майната му на разумното мислене! – извика Тя. – Писна ми да съм разумна! Ти разсъждаваш ли трезво?

- Опитвам се, - примирено каза Той, - но ти започваш да ме ядосваш с твоите непрекъснати емоционални изблици.

- Моите изблици? – възмути се Тя. – Ами ти? Кой се тръшка като малко дете, когато нещо не е по вкуса му?

- Така няма да стигнем до никъде – мъдро отбеляза Той.

- Значи ще си останем тук – заядливо каза Тя.

- Щом така ти харесва – сви рамене Той.

- Не ми харесва, – оплака се Тя, - но не виждам светлината в тунела. Започвам да се плаша, че нищо няма да излезе.

- Да спрем до тук с разговора – предложи Той. – Имаме и други неща на главата.

- Така е – съгласи се Тя.

„Трябва да сменя тия стари мебели”, помисли си Художника и погледна двете стари кресла. „Вече скърцат, без дори да седя на тях...”

Имало едно време - част 2

2008-06-06T16:37:00.011+03:00

Нищо подобно обаче не се случвало. Езерото мързеливо миело основите на голямата скала, точно срещу замислената девойка, а лъчите на слънцето карали повърхността му да изглежда като сребрист похлупак. Дните се редели един след друг като перли в наниз и ако кралят не изпращал доверения си Лио да доведе принцесата от езерото на смрачаване, първите слънчеви лъчи на новия ден щели да заварят Бела на същото място под голямото дърво.
Много се тревожел старият крал за дъщеря си. Опитвал се да заинтригува девойката с интересни предмети от цял свят, но ги намирал небрежно разпръснати из целия дворец. Момичето не се радвало нито на забулените танцьорки с изваяни тела, нито на мустакатите фокусници, които вадели птичета от ръкавите си, нито на гълтачите на саби и огън; в очите й никога не горял огън и както веднъж Лио загрижено споделил с краля, "изглеждала като купчина пясъчни зрънца, която всеки момент ще се разпадне".
Един ден, в двореца съобщили за пристигането на чуден пратеник. Високият точно 80 сантиметра Казимир бил дясната ръка на сина на владетеля на Угавия и пристигал по поръчка на господаря си със златна кутия в едната ръка и свитък хартия в другата. Писмото учтиво съобщавало за недвусмислените намерения на Риас, наследника на трона на Угавия, да поиска ръката на Бела, когато тя навърши 18 години, тоест след по-малко от месец, а в кутията имало, както обяснил Казимир, единствена по рода си вълшебна роза. Цветето било живо, но нежните му листенца били сякаш от метал, нямало нито аромата, нито цвета на роза, а легендата твърдяла, че металът се превръща в най-уханната и красива роза на света, само че никой не знаел при какви точно условия, защото нямало жив свидетел на това вълшебство, а предположенията и историите свързани с розата били толкова много, че никой не знаел каква е истината. Риас давал на Бела този изключително рядък подарък в знак на уважение и надежда тя да приеме предложението му.

(to be continued)

Имало едно време..

2008-05-31T13:38:00.004+03:00

..един крал, който мъдро управлявал голямото си кралство и единственото нещо, което не му давало покой, била дъщеря му.
Принцесата израснала без майка, защото кралицата умряла при раждането й и изпитвала дълбока обич и привързаност към стария си баща, но в нея имало някаква тъжна замечтаност, която обвивала дните й като було и сякаш я отделяла от останалите хора, дори и от най-близките й, като невидима стена.
Като малко момиченце, принцесата обикаляла с отнесен теменуженосин поглед из многобройните стаи на замъка и въпреки че той изобилствал от красиви картини и ценни предмети, единственото нещо, което можело да задържи вниманието й била голямата черна книга със златни обшивки по ъглите на твърдата подвързия, на чиято корица имало релеф от толкова много растения и животни, преплетени едно в друго, че колкото повече се взирала в тях Бела, толкова повече и толкова по-живи и изглеждали те.
Изработката на релефа несъмнено е дело на някой изкусен майстор, прочут в целия свят, често си мислело момиченцето, но колкото й се искало да разбере нещо повече за тази книга, толкова по-потаен ставал баща й, а споменаването на масивната ключалка отстрани на високата около метър и половина книга на специална поставка или подходящия за нея ключ, карало кралят да смръщва вежди и да стисва кисело устни.
Когато принцесата пораснала, любимото й място станало горското езеро, до което стигала по една тясна, криволичеща между големите дървета и шубраци пътека. Обичала да минава по тая пътека тя, слънцето се прокрадвало през сплетените като арка клони, а птичите песни и нежният вятър оставяли душата й спокойна и чиста.
Водите на това езеро изпълвали Бела с неугасващ копнеж по нещо тайнствено и необяснимо и тя се взирала в тях с часове, сякаш очаквала именно от тях да изплуват отговорите на всички въпроси, които напирали в нея от години.

(to be continued)

. . . . .

2008-05-29T09:12:00.006+03:00

http://youtube.com/watch?v=3W6hBI1SAL4

Да счупиш сърце

2008-05-28T17:09:00.001+03:00

Една от най-старите познати на света игри. Първите писмени сведения за победител във въпросната игра – някоя си Ева, която небрежно подметнала на приятеля си Адам „Не беше кой знае какво.” И след звука от счупено, се врътнала на босата си пета и заминала да си търси маркови дрешки. След това, играта била добре усвоена и от двата пола и продължава да е широко разпространена и днес.

Играе се поне от двама, но броят на участниците може да варира, т. е. понякога играта започва с трима или повече, или играчите се увеличават в хода на играта.

Целта не е да счупиш сърцето за минимално време, а да получиш максимален брой точки, които респективно зависят от постигнатия траен резултат. Играта е записана в каталога в раздел „опасни”, защото докато се опитва да счупи сърцето на противника, играчът може да счупи своето или дори да загуби разума си (многобройни документирани подобни случаи).

За да счупиш сърце е задължително преди това да го разтопиш. Хващаш го здраво и го поставяш на топло място (обикновено до своето). След достигане на температура на топене, процесът е необратим. Тук са необходими известни умения от играча за повишаване на температурата, но има и случаи когато противникът без да иска му помага.

След като сърцето е разтопено, вариантите за продължаване на играта са 2: постепенно да намаляваш температурата или т. нар. „шоков вариант” – незабавно преместване на сърцето на много студено място, например фризер или подобна среда. Поради неустойчивия материал, от който е направено, в него веднага започват да се забелязват пукнатини и сърцето се чупи. Game over.

Боксьорът

2008-05-23T12:44:00.001+03:00

Тя ходеше на мачовете му не защото обичаше да го гледа как кърви или триумфира накрая. Харесваше й как той подчиняваше противниците си. Моментите, когато човекът с другия цвят гащета вдигаше ръце в ръкавици, за да предпази лицето си или отстъпваше назад към ъгъла й бяха по-любими дори от мига в който Марк го просваше на земята.

Не че имаше афинитет към проявите на жестокост, напротив, аркадите от които в повечето случаи буквално струеше кръв я ужасяваха и въпреки това демонстрацията на надмощие като комплекс от сила и стратегия притежаваше някаква хипнотична магия, която я разтърсваше из основи и тя не можеше да откъсне очи от нападнатото човешко същество, което само секунди преди това беше горда непокътната маса от пулсиращи жили и мускули.

Хората около нея крещяха до посиняване, размахваха юмруци, ставаха на крака, псуваха падналия и жалеха загубените си пари, а тя седеше без да помръдва като млечнобяла статуя и широко отворените й очи жадно поемаха ставащото на ринга.

На път за вкъщи гледаше с невиждащ поглед размазаните силуети на сградите, покрай които минаваше влака и фигурите, които образуваха светлините им когато леко премрежеше очи и си мислеше как в съблекалнята падащата от душа вода се стича по коричките на раните му и представяше себе си като безплътен ангел, който ги докосва с хладни пръсти и белезите изчезват.

Един ден прочете във вестника, че Марк Нобел, трикратният световен шампион по бокс в тежка категория, е нелечимо болен и преустановява спортната си кариера след мача идната седмица. Този ден тя живя като на сън, не отиде на работа, не отговори на досадно звънящия телефон, не докосна храна и вода и напълни три пепелника с угарки. 15 часа по-късно, без нито една гънка на ослепителния си нов костюм, свежа като априлска утрин и с ангелска усмивка на лицето тя заложи всичките си спестявания на противника му, въпреки че Марк беше единодушно сочен за фаворит заради блестящата форма, в която се намираше, все още недокосната от ранния стадий на болестта.

Той умря пред очите й, там на ринга, след нокаут в седмия рунд и тя беше единственият спокоен човек сред ревящата тълпа. Знаеше че това ще се случи, вече си беше взела сбогом с него още през онзи ден, когато душата й го оплака, него и магията която витаеше около него и я зареждаше с енергия.

Не отиде на погребението му. Не отиде на нито един боксов мач повече. Напусна работа, взе огромната сума пари която спечели и отвори модерна частна клиника за спортисти, която нарече "Ангел-хранител".

* * *

2008-05-19T12:33:00.002+03:00

Изненадано погледнах ръката си, за да открия източника на нежното докосване, което бързо се преместваше към върха на пръстите ми. Беше животинче прилично на калинка, но цветовете му бяха други. За секунди се зачудих откъде се е взело и защо го усетих едва когато започна да се движи. Избутах го внимателно до перваза на терасата, то продължи към ръба му и когато застана точно там ме прониза страх, че сега ще падне и кой знае какво ще остане от него когато стигне земята. В този момент то разпери тънички крилца и уверено отлетя.

В колко от случаите се тревожим излишно за човека срещу/до нас, щом понякога дори най-безпомощно изглеждащото живо същество може да ни изненада със скритите си способности за оцеляване..