четвъртък, 25 юни 2015 г.

Джак



Влязох без да чукам. Иронично, той точно това правеше – чукаше. Първото нещо което видях, бяха двата стегнати полумесеца на задника му; свиваха се и се отпускаха на равни интервали. Панталоните му, небрежно свлечени, се движеха в същия ритъм. От двете му страни, разтворените крака на Джесика обути в дълги чорапи, наподобяваха черно лого на Макдоналдс за възрастни. Винаги я чукаше на бюрото и тя винаги го разчистваше преди това. Не беше от типа мъже, които с един замах помитат всичко от дървената повърхност и нежно полагат жената по гръб. Джак не беше нито страстен, нито нежен. На бюрото му имаше предмети, които струваха повече от годишната й заплата, но не му пукаше, че може да счупи нещо. Не му дремеше нито за вещите, нито за хората; можеше да си позволи най-скъпото и от двете. Просто не обичаше безпорядъка.
   Бях виждал как се случва. И друг път я беше чукал пред мен, нямаше скрупули. Натискаше бутон, тя влизаше и го поглеждаше въпросително. Той й показваше средния пръст на дясната си ръка, тя кимваше и се насочваше към бюрото. Внимателно преместваше всичко върху заседателната маса, сваляше дрехите си и лягаше по гръб с разтворени крака. И тя нямаше скрупули. Затова имаше апартамент с висок наем, спортна кола и скъпи бижута. Стандарт, който малко лични асистентки могат да си позволят. Беше инструктирана да не затваря очи и да стене, само ако той събере пръсти пред лицето си и ги разтвори. Джак не обичаше излишния шум и често говореше докато чука. Не на жените, разбира се. Говореше или на спийкъра на телефона, или на мен, ако седях зад гърба му, или на диктофона.
   Със софтуеър се занимавахме от 15 години. По-скоро печелехме от него от толкова време. В колежа се запознахме с двама индийци, които имаха много мозък за писане на програми и малко за бизнес. Купихме от тях няколко полуготови продукти за жълти стотинки, дадохме им още толкова да ги доразработят и в следващите години построихме цяла империя. Акциите се продаваха като топъл хляб, парите се трупаха, вече имахме хора за всичко . Присъствието ни на 52рия етаж на Карсън Ънлимитид дори не беше наложително. Аз се възползвах от това, но Джак 5 пъти в седмицата разхождаше скъпите си костюми до офиса. Харесваше му да усеща контрола и физически, не само като абстрактно понятие.
   “Здрасти, Томи”, каза Джак без да се обръща. Знаеше че съм аз, нямаше кой друг да е. На входа на етажа имаше 10 човека добре обучена охрана. Пускаха само мен и хора, за които им беше съобщено предварително. Мен не, но всички останали щателно обискираха.
   “Сядай, приключвам.”, каза делово той. Вдигна ръката, която не беше стиснала лявото зърно на Джесика и посочи с палец надолу. Отстъпи назад и се обърна настрани. С тренирани движения, Джесика събра крака, пусна ръба на бюрото зад главата си, изправи се, сложи една папка на земята до увитите около краката му панталони и коленичи върху нея. Зърното, което досега беше стискал, имаше тъмновиолетов цвят. И по двете й гърди имаше синини и малки морави петънца. Преди да го вкара в устата й, Джак се обърна, посочи я с глава и попита “Искаш ли?”.
   “Ще пропусна.”, отговорих аз и сипах по един пръст Макалън в две чаши. Джесика беше приятна отвътре, но сега имах по-важни неща на главата. А и лично аз ги предпочитах доста по-млади, нейните 25 ми се струваха почти пенсионна възраст. Джак я харесваше защото беше послушна, бързо се учеше, излъчването й беше перфектната комбинация от мръснишко и аристократично, пък и добре си вършеше останалата работа.
   Вдигнах чашата и погледнах над нея, към следобедните очертания на града. Отпих и облизах устни. Джесика също прокара език по нейните. Хвана стегнатия задник на шефа си, пое го в устата си и главата й се задвижи ритмично. Напомни ми за една стъклена играчка на Томи Джуниър, пиле на стойка, което започва да се движи нагоре-надолу, ако му сипеш вода в чашката и топнеш човката му в нея. Имаше някакво физично обяснение. Жена ми обичаше да купува на сина ни играчки, които разширяваха познанията му за света. Аз обичах нея. Запознахме се в колежа, беше любов от пръв поглед, при това взаимна. Тя винаги е била единствената жена, която можеше да размърда и сърцето ми, освен оная ми работа.
   Сякаш прочел мислите ми, Джак попита “Как е Лора?”. “Праща ти поздрави.”, безочливо излъгах аз и изсипах останалото уиски в гърлото си. Секунди след като Джак спомена името на жена ми, изсипа част от себе си в гърлото на Джесика и се отдръпна. Преглътнахме почти едновременно. Тя прекара палец по устните си и го облиза, без да откъсва очи от лицето му. Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха: “Махай се. Днес няма да ми трябваш повече.”. Тя кимна, изправи се, събра дрехите си и с достойнство на кралица излезе от офиса. В кабинета й, също като в неговия, имаше баня и шкаф, пълен с дрехи за всякакви случаи. Сега нямаше да използва нито едното. “Махай се” означаваше “веднага”. Когато Джак искаше нещо, беше свикнал да го получава на момента. Докато той си обличаше ризата и си вдигаше ципа, си представих как зад стената тя бързо нахлузва дрехите си. Винаги носеше блузи с дълъг ръкав, защото човек трудно можеше да сбърка произхода на охлузванията по китките й. Джак използваше само полицейски белезници, не лиготии с пухчета.
   Той седна срещу мен и изгълта уискито си на екс. Чух как вратата на Джесика изщрака. Вече бяхме сами, ако не броим горилите в коридора, през три врати от нас. Сипах по още едно. Ръката ми трепереше.
   “Нервен си.”, отбеляза очевидното Джак и се усмихна. “Трябваше да използваш кучката, щеше да те отпусне. Искаш ли да отидем при Кармелита? Аз само ще гледам.” Момичетата на Кармела бяха най-добрите в града. Съответно и най-скъпите, при това много малко от тях имаха 18. Джак отлично знаеше какво харесвам, познавахме се отдавна и си имахме доверие. Точно затова, когато Уилкинс ми каза, че бизнес партньора ми чука жена ми веднъж в седмицата, когато тя предполагаемо ходи на йога, си помислих че се шегува. Уилкинс имаше за задача да я следи от деня, в който Лора надяна годежния ми пръстен. Не му повярвах. Не исках да му вярвам. Показа ми снимки. Напсувах го и му казах да се маха, а снимките накъсах на малки парченца и изхвърлих в тоалетната. С Джак бяхме изчукали света и по отделно и заедно, но споделяхме жена само по взаимно съгласие. Освен това не ставаше въпрос просто за жена, а за жена МИ.
   “Сипи по още едно, докато пусна една вода”, казах аз и тръгнах към тоалетната зад гърба му. Докато той наливаше, извадих глока и навих заглушителя. Спрях и се обърнах. “Джако?”. “Да, братле?”, извърна се той. Ползваше това обръщение само когато бяхме сами. “Не трябваше да чукаш жена ми, БРАТЛЕ!”, казах, вдигнах пистолета и натиснах спусъка два пъти. Звукът беше по-тих от отваряне на шампанско. Там, където трябваше да бъде сърцето на Джак, цъфна червено петно и започна бързо да расте. “Върви по дяволите”, успя да каже той и главата му клюмна.
   “ТИ отиваш там”, мина ми през ума, после извадих телефона и натиснах двойката. “Какво има?”, попита Лора. “Довечера заминаваме. Аз, ти и Томи. За дълго. Приготви най-необходимото. След час ще пратя кола да ви вземе.”. Затворих преди да успее да ме засипе с въпроси и изключих телефона. Сипах си още един пръст Макалан, погледнах тялото, което до преди малко беше Джак и промърморих “Наздраве, братле.”

четвъртък, 18 юни 2015 г.

Живот върху хартия



Здравей, Сияна!

   Пак съм аз. Това е 984тото ми писмо. Вече 6897 дни съм тук, почти 19 години. Ти ставаш на 24 следващия вторник. С майка ти бяхме на 20, когато се роди. Тя е по-малка от мен точно с 3 месеца. И двамата сме родени на 19ти, аз през април, тя през юли. Видях я за последен път преди 13 години, 9 месеца и 8 дни, теб – когато беше на малко повече от 5.
   Много числа, знам. Никога не съм ги обичал. И математиката не ми вървеше. Майка ти обясняваше ли обясняваше, когато си пишехме домашните, а на мен нищо не ми влизаше в главата. Нарочно не я поглеждах, но и само гласът и ме подлудяваше, нисък и гърлен. Тя говореше за теореми и уравнения, а аз си представях пролетно зелена влажна трева, свежа и мека на допир и как нежно полагам Калина върху нея и дълго я гледам в очите преди да я целуна.
   Още от предварителния арест се научих да обръщам внимание на числата. Броях часовете без вас, после дните. Откакто съм тук, времето има значение само ако е свързано с вас двете. Ти не знаеш, но майка ти идваше всяка седмица да ме вижда, въпреки забраната на баба ти. Не пропусна нито една събота, докато не влезе в болницата. Теб не доведе, не защото баба ти заяви, че няма да ви даде нито стотинка, ако не прекъснете всякакви контакти с мен, а защото аз я помолих. Не ми се щеше да растеш с тази представа за мен.
   Когато за последен път те прегърнах, Калина ти беше облякла зелената рокличка с двете джобчета и ти беше вързала косата. Куклата на тати! Често сънувам онзи ден. Майка ти беше единственото слънце в живота ми, докато не се появи ти. Не че после я обичах по-малко, но когато в Родилния те взех в ръцете си, ти ме накара да изпитам нещо за първи път – желанието да бъда по-добър човек.
   Всяка седмица, майка ти ми носеше твои снимки и ми разказваше и най-малките подробности от живота ви. Тук, между 4 стени, преживях всичките ти болести и радости почти до 10тата ти година – ожулените коленца, дръпнатите плитки, духнатите свещички, всичките нарисувани принцеси и грижливо написаните домашни. Майка ти оставяше след себе си познатия аромат на люляк и отнасяше със себе си по едно писмо за теб. Бяхме се разбрали да ти ги даде като навършиш 18, не доживя милата да изпълни обещанието си. Последният път ми каза, че ги събира в жълтия сандък в мазето под бебешките ти дрехи, за да не ги намери баба ти.
   След като майка ти почина, Тончо остана единствената ми връзка със света. Жив и здрав да е, ако някога ти потрябва адвокат, винаги можеш да разчиташ на него. И тогава той ми каза, че баба ти събира багажа, за да се преместите при сестра й във Виена. На него ще оставя това писмо, обеща да ти го предаде лично.
   Знам, че не четеш писмата ми, Сияна. Когато осще не бяхте заминали, баба ти ми ги връщаше по пощата неразпечатани. Не ги изхвърляше, само за да не остане и най-малко съмнение в мен, че някоя от вас може да е отворила някое и да е прочела какво съм написал. Сега ми ги връща семейството, което живее под наем в апартамента. Тончо е говорил с тях, казали му че баба ти им приспада пощенските разходи от наема.
   Номер 984 ще бъде последното ми писмо. И мен ме настигна болестта, която умори майка ти. На друго място ме удари пущината, но вече почти ме е свършила. Не знам още колко ми остава, лекарят каза да не се надявам на много. От сърце се моля само да успея да завърша това писмо, за да ти разкажа всичко както си е. Майка ти също щеше да иска да знаеш. Ти беше много малка когато тя си отиде, за да ти разкаже сама.
   Става ми много трудно да пиша вече. Започнах това писмо миналия петък, от тогава минаха 9 дни. Винаги сядам да ти пиша в петък, ти се роди в тоя ден. Съботата не я помня, напих се безпаметно от радост, че раждането мина нормално и ти и майка ти сте добре.
   Пак от Тончо научих, че първото нещо, което си искала да направиш като навърши 18, е да се откажеш от мен. Видял е молбата в съда. Отхвърлили я, защото в България не е възможно да се откажеш от биологичен родител. Сияна, ако наистина това е желанието ти, вече си свободна да го направиш. След като сестрата на баба ти почина бездетна и майка ти си отиде от нас, баба ти остана единствения ти кръвен роднина.
   Тя не ме харесваше от самото начало. С майка ти израснахме заедно. Живеехме на съседни улици и учехме в един клас. Останах без родители рано и се хванах на работа, за да се издържаме с Таня. Ти не я познаваш леля ти Таня, те с приятеля й емигрираха в Америка преди да се родиш. Не знам какво се е случило с нея, нито се обади, нито писа. Надявам се, че всичко с нея е наред и е щастлива там някъде.
   Всеки ден след училище, ходех да помагам на бай Денко в дъскорезницата. Заради работата не ми оставаше много време за учене и майка ти много се стараеше да ме ограмотява. Тя беше пълна отличничка, запомняше уроците още в час и вечер търпеливо ми ги обясняваше. Нейното постоянство беше единствената причина да избутам гимназията.
   Баба ти знаеше, че дъщеря й много държи на мен и сме почти неразделни и това много я дразнеше. Искаше някой по-умен и по-богат за детето си. Не я обвинявам - не съм бил добра партия, но много обичах Калина, тя беше целият ми живот. И колкото и да не й се щеше на баба ти, на 19ти юли майка ти навърши 18 и след два дни отидохме в общината и се оженихме. На баба ти показахме удостоверението за сключен граждански брак. Тя не направи сцена, но мълча повече от месец. Проговори в деня, в който се разбра, че септември ще влизам в казармата. Тогава, военната служба още беше задължителна. Не ми се оставяше майка ти, но нямаше какво да направя – или войник, или в затвора.
   Пратиха ме в Елхово. На тамошното поделение и на другите две – в Грудово и Звездец им викаха Триъгълника на смъртта, заради тежката военна служба далече от София и малкото дни домашен отпуск. За година и половина ме пуснаха три пъти – веднъж след Клетвата и два пъти за Нова година.
   Майка ти ми пишеше както аз на теб – всяка седмица и редовно зацапваше мастилото със сълзи. Отговарях и веднага. Два месеца след последния отпуск ми писа, че е бременна. Полудях от радост. Опитах се да избягам за да я видя, но ме хванаха и изкарах 40 дни в карцера на хляб и вода. Малко след това се прибрах.
   Че детето не е от мен ми каза, когато ти стана на една годинка. И тогава й беше трудно да говори за това, но бяхме свикнали да си казваме всичко и много й тежеше да крие нещо. Около седмица след като съм си тръгнал от новогодишния отпуск и тъкмо й свършило кръвотечението, Иван от съседния вход (съученици сме тримата) я помолил да се отбие у тях, за да му помогне с готвенето за имения му ден. Още от вратата се метнал отгоре й, запушил й устата и я насилил. Калина изпаднала в шок, не казала даже на баба ти, отишла на лекар на другия край на града. Как го е преживяла сам-самичка не знам.. Не ми казала, защото знаеше, че веднага ще му потърся сметка. Закле ме в теб, Сияна, да не казвам на никого и да не отмъщавам. Стиснах зъби и я послушах. Иван разбра че знам – думите и действията си можех да спра, но погледите не успявах. Мразех го толкова много, че ми причерняваше пред очите като го видех. И през ум не му беше минало, че и дете е направил – ти си цялата на майка си.
   Устисках 4 години. Хванах се в дъскорезницата на пълен работен ден. Бачках като луд, за да прогоня черните мисли, които пъплеха като хлебарки в главата ми и ме караха да се чувствам като разярено животно. Вечер се прибирах при вас и твоята усмивка и прегръдката на Калина ме връщаха обратно при хората, изтриваха горчилката и пълнеха сърцето ми с добро. Излезех ли от вкъщи обаче, всичко започваше отначало.
   В онзи злополучен ден, след работа минах през кварталното да взема 2-3 бири за вкъщи. Иван беше там с още няколко хъшлака. Отдавна бяха седнали да се черпят, личеше им. Още от вратата като видях ехидната му усмивка и ми призля. Казах си да се стягам, да взимам бързо бирите и да се прибирам при вас. Наредих се на опашката с гръб към тях и зачаках. Чух как се смееха мръснишки и разбрах, че се е похвалил какво е сторил. И тогава се удържах, Сияна, щеше да се размине, нали бях обещал на майка ти. После усетих потупване по рамото и чух Иван току до мен да казва “Как си, баджанак? Как е Калинчето?”. Тогава стените около мен почервеняха и се завъртяха. Обърнах се и почнах да го налагам. Млад и силен бях тогава и тежки бяха юмруците ми. Скочиха да ни разтървават и трима не смогнаха да ме удържат. Строшил съм му подезичната кост, задуши се и умря там, на място. Като видях че започва да се дави, зачерви се и после прибели очите и спря да мърда, седнах на една маса и зачаках.
   Някой вече се беше обадил в полицията, не се забавиха много. Прибраха ме, на делото съдията се оказа познат на познат на бащата на Иван, осъди ме на 25 години без право на помилване и предсрочно освобождаване. Намериха се свидетели да кажат, че от години не съм го харесвал и често съм го гледал лошо и го изкараха и предумишлено, колкото и да се стара Тончо. Съдията обаче ще остане излъган, копелето му с копеле, все пак няма да навъртя 25 години тук, нищо че ще изляза с краката напред.
   Много те прегръщам и целувам, Сияна! Разбрах, че си завършила музикално училище, свириш на цигулка и често пътуваш. Хубаво е да се види свят. С майка ти обичахме да си мечтаем за Париж и Рим. Много неща не се случиха в живота ми, но съм благодарен за всяка минута, през която съм бил близо до теб и Калина. Моля се да бъдеш здрава и много обичана и да имаш цялото щастие на света!
                                                Не ме забравяй!
                                                                           Камен