петък, 8 май 2015 г.

Да служа и защитавам



Начи, аз се съгласих на тва интервю, госпойце.. как бяхте? Буюклиева? Тва като оная рошавата с грамофона? Да не сте роднина нещо? Не? По-добре. Та.. съгласих се на тва интервю, щото някой трябва да каже на уважаемото гражданство някои неща. Не може така бе, на маймуни ни обърнахте. Тва от камък да бяхме, нямаше да се издържа. Вие, госпойце, например.. Абе, я да минем на ти, как ти е малкото име? Начи, Миленче, виж ся, в нашта работа ключовата дума е тър-пе-ни-е. Биволско търпение трябва. Ще ме прощаваш, ама ние работим предимно с идиоти. Има колеги обикалят циганските квартали, найш кво е там? Обиждат ни, късат ни униформите, пребиват ни като кучета. Абе, ние си рискуваме живота за вас всеки ден, ма никой не го оценява. Само Веско, жив и здрав да е, само той е човек в тая държава. Останалите ентилигенти за гъза на кучето си ще напишат песен, ма за нас не. Много зли станаха хората, Миленче, овълчиха се. Оня ден съм изкарал барбекюто на тераската, да пекна някоя мръвчица, отворил съм си една биричка да ми се отпусне душицата. Отдолу живее една пача, свири на някъв педераски инструмент – арфа ли беше, флейта ли беше, не помня. И като излезе, като ми се развика, омирисал съм й бил концертните дрехи. Ма чакай бе, аз ли съм й ги окачил на терасата? На мойта съм й взел сушилня, на балкона и цветя съм й забранил да слага, там е мойто царство. Кога пържолки, кога рибка пеквам, опъвам се на шезлонга, почивам си. Тая креслива мърла за малко да ми развали рахата. Казах й да оди да се пЕре и викнах на мойта да ми донесе още една бира от хладилника. Комшийката ли ще ми каже къде да си направя барбекюто бе? Щяла да се обади в полицията. Ха-ха. Ми да звъни. Ако изобщо някой колега й обърне внимание и си направи труда да дойде, най-много да хапнем заедно.
   Идея си нямаш, Миленче, какво отношение се налага да търпим. То не са протестиращи, ей тия са долна измет, ше знаеш, на нас се репчат. Да се бият помежду си, бе! Как ще скачаш на полицай? Ми ние сме органите на реда! Без нас тая държава е заминала, ние сме й дет се вика, гръбнака; мира пазим, закона. То не са едни дрогирани оръфляци, едни мамини синчета, едни пачаври.. Начи, в моя район е градинката на Народния. Като почнат да се събират там едни лекета вечер, лошо ми става. Насядали по пейките и си говорят някви глупости, по-нахалните даже свирят и пеят. Кво пеят, квичат направо! После ние сме били прасета. Пият, пушат, пълни отрепки. Тва ако ми бяха деца, на лягане и на ставане щяха да ядат шамари, изпусната работа.
   Е виж, моя е на тяхната възраст, миналия месец стана на 20, обаче съм го възпитал да не виси по градинки. Казал съм му, ако ще се натиска с някоя, евтини хотелчета покрай гарата колкото щеш. Да го правят като нормалните хора – да я почерпи нещо, да се потъркалят и после кой от къде е. Вкъщи съм му забранил да ги мъкне. Приятелите му и те са свестни момчета, обличат се чистичко, спретнатичко, марково, не като ония оръфляци по градинките. Вечер ходят в един чалга бар, на брат ми големия е охрана там, аз съм го уреждал. Там са като у дома си. Казал съм на сина, ако някой им се репчи да ми звънка, ама до сега не ме е притеснявал, сами се оправят. Всичките си помпат бицепсите редовно, от време на време чувам че ступват по някой отворко, нормално е, момчета са. Редно е да могат да се защитават, аз съм го учил. Да си почине още 1-2 години от гимназията, пък после и на него ще му намеря работа като охрана в някое вървежно заведение в центъра, може и някоя дипломка да му взема да си има, така за всеки случай.
   Абе сега, как се казвам. Миленче, нали се разбрахме че тва не е важно. Вълчо Лисичков ме пиши. Хе-хе, после сме нямали чувство за хумор. Как да нямаме бе? Редовно се шегуваме с гражданството. Ей миналия петък например, към 12 през нощта, си обикаляме района. Паркираме астрата на жълтите павета до градинката на Народния, ама хич не ни се занимаваше с ония вътре и тъкмо се чудим как да се поразсеем и мяркаме отстрани на светлото едно девойче. Обикновено облечено, с дънки и тениска, пуши и говори по телефона. Смигнахме си с колегата и отидохме да я бъзнем малко. Представяме се, искаме й документ за самоличност, тя ни гледа като тресната, личи си че за пръв път й се случва. Даже чанта нямаше, натъпкала си нещата по джобовете. Постреснахме я малко, там сещаш се – “Хубаво си помисли, да не криеш още нещо, ние няма как да те обискираме, обаче ако колежката в районното намери нещо незаконно са едни дела, едни чудесии..”. Обаче умна няква излезе, не се ошашави. Даже като й казахме, че прилича на една издирвана и ще я заведем в районното да я проверим, прие нещата спокойно. По пътя си мълчеше, само по едно време вика “Дайте да покарам малко, мерак ми е. Може и без сирена.” Аз нали съм старшия на патрула (тва значи че аз карам), направо пуснах волана и се обърнах да видя шегува ли се. Сериозна беше. Разходихме я до управлението, оставихме я да почака половин час, все едно нещо проверяваме и после си я закарахме на домашния адрес. На връщане я питам “У вас ли да те караме?” Тя пак се отваря -  “Ми карайте към морето ако имате бензин.” Куражлия момиче, забавно беше с нея.
   Веднъж пък взех няколко нощни на едно приятелче от друго районно, че като се навеждал да вземе пистолета на един застрелян, как го е хванал не знам, ама взел че гръмнал и го беше поожулил малко. Щеше да е първия застрелян от мъртвец, още го подиграваме. Та те с неговия ортак покриват района на Копитото. Нали има едни луди, дето ходят там на високото да гледат как свети града. Разходят се, позяпат и като им стане студено влизат в колата да се постоплят и да се понатискат. Ние ги изчакваме да се поразхвърлят малко, та да им е по-неудобно и тогава им присветнем с фаровете и се приближим. Голям смях пада като почнат да бързат да се обличат. После им проверяваме документите, обясняваме им че тва е национален парк и нарушават обществения ред, е такива измислици и че глобата е до 5 стотарки. Някои почват да се смеят и казват да им я пратим на домашния адрес, ама има и други, на тях разчитаме. Почват да се шашкат, да се молят, накрая дават по някой лев и ги пускаме да си ходят. То тая нашта работа ако не си я направим по-забавна, ще изпукаме от скука, Миленче. Кое? Корупция? Че те ако спрат корупцията в полицията аз ще напусна бе! Хе-хе, с кво мислиш че си изхранвам семейството, със заплатата ли? На сина стаята е като команден пулт на НАСА, пълна е с техника, тва сичкото пари струва. В тая държава само смотльовците са бедни, останалите все намираме начин да си изкараме парите.
   Има и такива дето си вадят хляба с кражби, тия дето уж ги гоним да ги хващаме. Ха-ха. Преди 3 дни колегата от приемната на районното ме помоли да го покрия една смяна, че ремонт прави на вилата, да наглежда майсторите. Излизам да вкарвам следващия мрънльо и гледам на опашката едно момЕ, държи кутия от телефон. Веднага ми стана ясно каква й е драмата и че напразно е дошла, ама я оставих да си чака реда. Ами така де, мене жена не ме е чакала откак свалях мойта. Хе-хе. Та почака си девойчето час и половина, после влиза и сяда. Засукано момЕ, да ти е приятно да го погледаш. И добре приказва, не беше някоя куха лейка. Откраднали й телефона от кабинета на гинеколога, по време на прегледа. Смятай, Миленче, все по-нагли стават тия, направо фуражка им свалям. Ми така де, не всеки го може, то си иска уменията. Ти махнИ, ами втори телефон й крадат по същия начин. И двата от лекарски кабинет, на различни места. Късметлийка! Изслушах я, поразпитах я да убия малко време от смяната и после арабийската й викам - “Вижте какво, госпойце, тва е най-често крадената техника, най-малко по 5-6 като вас идват на ден. Ако почнем да ви търсим на всички телефоните, няма да можем да си вършим работата.” А тя ме гледа с едни големи невинни очи и ми вика - “Ами не ви ли е точно това работата?” Голям въпрос ми заби. То аз ако почна да го търся и го намеря, и е от по-скъпите, да не мисли че ще й го върна? Има да чака. Казах й, че и жалба няма смисъл да пише, тя стана да си ходи, обаче на вратата се обърна и ми вика “Това е голям парадокс. Казвате, че това е най-често крадената техника, а в същото време не правите нищо по въпроса. Не мислите ли, че ако взимахте мерки и намирахте телефоните, а крадците хващахте и наказвахте, кражбите щяха да намалеят? Или поне сложете една бележка на вратата, че не проследявате изгубени телефони, за да не си губим времето в напразно чакане. И аз като вас си имам и друга работа.” Лелее, как ме ядоса тва девойче! Не че не е права за всичко, ама коя е тя да ми държи сметка бе? “Тука е така, госпойце.”, казах й. “Тука е така. Вие и всичкото останало гражданство имате само едно-единствено право – да ви харесва или да не ви харесва. И в двата случая, на мен и на колегите ни е абсолютно все едно.”
   Така е, Миленче. Тва е положението. Малко ти изпуших цигарите, ще прощаваш, ама покрай тая стресираща работа много пуша. Сметката вестника я поема, нали? Айде, аз ще тръгвам, че тая държава на мен чака..