четвъртък, 16 април 2015 г.

Луд ли е този, който яде поп-арата и кой му я дава?



 - Агент Скъли?
 - Да, агент Мълдър?
 - Получихме задача, която отменя всичките ни досегашни приоритети.
 - Добре, значи спирам с дисекцията на този говорещ октопод.
 - Ще се наложи. Отгоре ни питат: Защо в България попът или е хисарски, или е фолк, или е придружен с редуциране на гласни, сещаш се – Илена, Имил, Руси?
 - Хм, интересно. Може би мякането повече доближава лирическия герой до средностатистическия консуматор. Ходил си в Пловдив, Мълдър – “Олии, звъни ми тилифона!”
 - Ходил съм и в Бургас, чуек. А също и в Габрово. Като го споменах, там щели да махат паметника на Рачо Ковача от реката и да го заменят с друг известен габровец.
 - Радо Шишарката?
 - Не, глупачке, само шишарки са ти в главата.
 - Свилен от Остава?
 - Скъли, престани да гадаеш! За паметник се изискват специални заслуги. Като например, в обществена медия да сложиш знак за равенство между отнемане на физическа и интелектуална собственост. Особено ако към момента ти самия нямаш легално издадена продукция. Това е толкова fair play, колкото да ухапеш съперник на терена. Освен това, не е тайна, че музикантите печелят предимно от участия, не от албуми. И кой точно български кинодеец разчита да се изхранва от билетите за прожекциите в кината?
 - Добре де, разбрах. Ниско се целех.
 - Точно Ниско. Направих няколко проучвания. Хисарският поп също е започнал с отнемане на собственост – краде пари от родителите си, за да си купи акордеон, после се записва сам и раздава касетките.
 - Неговото е било от любов към музиката, Мълдър. Не че го одобрявам, целта не оправдава средствата, видя какво стана с Уолтър Уайт.
 - Това е друго, Скъли. Много сериали гледаш напоследък. Надявам се, че не ги теглиш през незаконни тракери, не искам да се събудя с празен хладилник.
 - Успокой се, Мълдър. Блатечки не е ламя, няма да смогне да изплюска всичко. Да се върнем на задачата. Всъщност, защо я възложиха на нас? Българският поп от самото си начало е в Зоната на здрача, екипът на Спилбърг трябваше да се заеме.
 - И той, и Дейвид Линч отказаха. И двамата твърдят, че ние най-добре ще открием истината, която е някъде там. Освен това, въпросната материя е точно като за нас, пълна е със същества от предполагаем извънземен произход. Васил Боянов може да е от Сливен, но от къде мислиш че е брадатата руса жена, която се появява в клиповете му и много прилича на него?
 - Имаш право, Мълдър. Но защо тръгваме от Хисарския поп? Музиката, първоначално изпълнявана на подиуми в парковете, наричани естради, е популярна много преди неговото време. Не можеш да отречеш вокалните качества на българските естрадни изпълнители. Все пак, по онова време музикалното образование е било задължително, не като сега, когато и сульо и пульо “пропяха”.
 - Ничии качества не отричам, Скъли, но след 89та, когато отпаднаха ограниченията на радиостанциите за излъчване на западна музика, много българи започнаха да определят естрадната музика като остаряла и неактуална. Резкият спад на интереса на публиката не означава ли, че е била толкова разпространена, само защото е имала монопол, а останалото е било забранено? Песните на Хисарския поп стават популярни, въпреки че му забраняват да пее, гонят го от работа и спират участията му в телевизионни предавания. Балкантон не дава пет пари за него, но кой не е чувал “Дай си сърцето на който искаш ти” или “Елена, Елена”? (пее)
 - Така е, баба ми си ги тананикаше в кухнята, докато правеше мусака. Тъстът на Том Ханкс й дал рецептата.
 - Моята пък много обичаше да си пее италианския оригинал на “След 10 години” на ФСБ.
 - О, да, знам го. “Венто даутунно, амико ди йери” (пее)
 - Точно. Побългаряването на чужди мелодии не е от вчера. В популярните през Възраждането песнопойки преобладават мелодии от гръцки и турски произход. Остават широко разпространени в градска среда и след Освобождението, но през годините се развиват и осъвременяват.
 - За разлика от класика Веско Маринов.
 - Абсолютно вярно. Всеки по свой начин се старае да напипа “деликатните зони на народната душа”. Това прави и творчеството на Хисарския поп, силно повлияно от югославския поп фолк. И ето, по вездесъщите закони на Негово Величество Пазара, дебелият червен килим вече е постлан.
 - За кого?
 - За наложилия се през последните десетина години на миналия век поп фолк, Скъли. Златна мина, превърнала се в доходоносна индустрия.
 - Право в десятката на масовия вкус, а Мълдър? Кое го прави толкова харесван?
 - Кое направи парите на Хю Хефнър, Скъли? Част от “невинните” лирически героини уж се стремят към идиличен живот в бедност и не продават любовта си, но го правят зад скъпоплатена фасада, грижливо градена с помощта на пластични хирурзи, топ гримьори, коафьори и родни шивачи, наети да копират колекциите на световни дизайнери.
- Разбирам какво имаш предвид, Мълдър. Кой мъж с нормално либидо ще откаже разголена красавица? Даже Фънки си пуска Планета без звук, за да изплакне окото.
 - Факт. Друга част от текстовете залагат на разчупването на нормите. “Бунтарките” обикновено са фатални и огнени жени, задръжките и прашките им падат неудържимо, настъпват газта на червено.  Излиза, че красавиците с оскъдните рокли са и дръзки лоши момичета.
 - Виж ти! То си е почти “Fuck ‘em and their law” на Продиджи, само че подплатено със сексапил, а не с грозната мутра на Кийт Флинт.
 - Нещо такова. Момчетата ги искат, момичетата ги копират, за да бъдат желани, създава се нов дрескод и визия, а вечер всички заедно му отпускат края в чалготеките под сняг от салфетки. Момчетата си отварят портфейлите, за да може по-късно момичетата да си отворят краката. Всички са опиянени, буквално и преносно, завладяни са от емоцията на лирическите героини и лесно се идентифицират с болката, копнежа и бунта им. Накрая си тръгват от рая на поп фолка и се прибират по леглата. По двойки. Всички са щастливи и удовлетворени. Mission accomplished.
 - Сега вече всичко ми се изясни, Мълдър.
 - Това далеч не е всичко, Скъли. Някои изпълнители от естрадната ера не се срамуват да сложат червен нос или червен задник, само за да бъдат отново поп.
 - Чакай, не ми казвай. Имаш предвид онзи с прическата на Алла Пугачова. Ммм, забравих му името.
 - Неделчев, Скъли. Деян Неделчев.
 - Да, вярно. Той пееше нещо за фън шуй.
 - За икебана пее, Скъли. Очевидно има фетиш към съчки, клонки и оформлението им.
 - Човекът просто обича да пипа пръчки, Мълдър. Джани Версаче и Фреди Мъркюри също имаха подобни страсти приживе. Хм, това значи роди българската естрада. Като говорим за извратено потомство, Пришълецът, който се пръкна от лейтенант Рипли, ми е по-симпатичен.
 - На мен пък са ми особено симпатични манга хип-хопърите Зюмбюл, Кулю и Среброто. Добре им се получи отговора на въпроса “Попкултурата в България че е поп, поп е, ама къде е културата?”
 - Знам ги много добре, Мълдър. Нали преди 10 години телефонът ти звънеше с “Бай Мангау”.
 - Твоят по същото време звънеше с “И твойта майка също”, Скъли. Помня, защото ми беше много трудно да не го приемам лично.
 - За Ъпсурт или добро, или нищо, Мълдър. Фен съм, внимавай!
 - Ко речи? Аз винаги внимавам, Скъли. Не карам бясно, като дивите от попфолка. Даже напротив – “Карам баавно, минутите А броя”. (пее)
 - Добре че ми напомни. Не бива да пропуснем тези два колоса в българския поп. Особено нежната, многопластова, VIP Sister половинка на този каризматичен дует.
 - Задължително ще ги спомена в доклада, Скъли. Нали заради другата му половинка на календара му се обра лайката, защото август вече е септември.
 - Мда, няма как да избягаме от тях. Все пак, в колко музикални клипа се е снимал главен секретар на МВР.
 - Тихо, Скъли. Не смей да споменаваш името Му напразно. Много като теб вече плакаха.
 - Тихо съм, Мълдър. Или по-скоро чиху. Ха познай кой български рапър си яде палачинката с мечиорехи и си поръчва иджин тоник?
 - Няма да ме затрудниш, Скъли. Това е българският Гагарин, който редовно пали совалката от Руси до Варна.
 - Позна, Мълдър. Ще я пали ами, нали и той се прибира вкъщи, за да сложи пилиту във фурната.
 - И аз ще паля гумите, Скъли, но не към Кравай. Отивам да подредя и запиша информацията, отгоре чакат.
 - Добре, Мълдър. И внимавай какво пишеш. Не искам да свършиш като пловдивския рапър със статуята на Христос на покрива на личния си хотел – на топло, но не в Рио. Хайде, аз продължавам с октопода.