понеделник, 27 октомври 2014 г.

Маските срещу нас самите

Всеки ден се изкушаваме да сме някой друг, за да се почувстваме по-уверени в себе си, за да накараме другите да ни харесат. Налагаме си ограничения в общуването с останалите, за да се впишем в компанията им, за да не ги нараним, защото ги обичаме или уважаваме, или и двете. Заблуждаваме самите себе си, за да оправдаем думите или постъпките си, защото ако ние не се харесваме, как ще ни хареса отсрещния? Правим го до момента, в който някой успее да ни отвори очите и да ни покаже какви сме всъщност - уязвими същества, търсещи внимание, любов, признание, уважение, място в сърцето на някой друг. Силни сме в слабостите си, но искаме и невъзможното и настояваме да го получим, често без да подбираме средствата, стъпваме върху обиди, болка и агресия, за да постигнем своето, онова, което си мислим че ни допълва. Трудно е да си мил, когато си наранен или ядосан, още по-трудно е да изтриеш спомена за обида, казана в момент на умопомрачение. Някой беше казал, че пияният и ядосаният човек са най-искрени, защото им е трудно да носят обичайните си маски. Какво сдържаме сдържайки себе си? Защо миг на загуба на самоконтрол може да изтрие седмици усилия за постигането му? Защото човекът все още е подвластен повече на чувствата, отколкото на разума. Може да забрави думи и събития, дати и лица, но никога няма да забрави как са го накарали да се чувства. Сърцето му ще пази и доброто и лошото, и рая и ада, и когато галещото слънце се превърне в нетърпима жега, ще избяга като изплашено животно, ще се скрие и ще ближе раните си, докато зараснат дотолкова, че да може да живее с тях. 
Обичайте се и не се наранявайте. Усещайте човека до себе си и извиквайте най-доброто у него, защото най-лошото му ще ви изплаши, не позволявайте мухите да се превръщат в слонове, не чакайте постепенно да се натрупа цунами и да помете отношенията ви.
Приятно маскиране.

 https://www.youtube.com/watch?v=49XBmLTwWsQ

петък, 24 октомври 2014 г.

* * *

„Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“
                Елиф Шафак

неделя, 19 октомври 2014 г.

Няма нищо невъзможно



или
 Как да си направим позитив от три негатива
(наръчник на колебливия оптимист)


“Nooothiiing’s impoooossible”, виеше Косьо, докато Дейв Геън по-скоро мрачно обявяваше, отколкото изпяваше фразата. Теди го погледна, вдигна вежди в най-новата си версия на “кАжи честно!”, прозя се и каза: “.. освен да си обуеш гащите през главата”. Косьо я удостои с изсумтяване в стил “Таа па таа” и продължи да мъчи песента.
В ъгъла спореха кой от българските футболни отбори е най-зле и дали ако Моци вкара два гола на Реал у тях, ще му вдигнат паметник в Разград.
Схрусках още половин грам мазнини с вкус на картоф и се замислих как “няма”, “нищо” и “невъзможно” употребени по отделно обикновено те сдухват, но слепени заедно ти слагат пластмасови розови очила и ти се подхилкват в лицето колко смешно изглеждаш с тях. Братчето на Ваня изглеждаше по подобен начин като си беше сложило сутиена на кака си на очите и се правеше на извънземно.
От долната тераса се чу зов на грижовна квачка: “Нинаа! Лилии!”. Ако имах три кучета, щях да им наслагам тия странни имена и да си колекционирам физиономиите на хората в парка като започна да ги викам: “Нямаа! Нищоо! Невъзможноо!”. Дали и други щяха да викат с мен?
- Косьо, зарАзен ли е оптимизмът според теб? – попитах пишман-певеца, а той ме изгледа все едно съм го питал дали е спрял да пикае в мивката, но все пак отчете някаква мисловна дейност и накрая каза:
- Ммм, ‘ба ли го.- Косьовият вариант на “не знам”, очевидно.
- Зависи колко си тъп, бате. – обади се Кичарата.
- Що пък тъп? – тва  е Теди. Тя е непоправима романтичка, обаче обикновено го крие под маската на “и за т’ва също не ми пука особено”.
- Щото само тъпите вярват в хепиенд. Хората са го казали – ако една история има щастлив край, значи още не е свършила.
- Черногледството по-добре ли те кара да се чувстваш? – разтърси къдрава глава Теди.
Кичарата се почеса зад ухото, изгледа ни и тримата подред и каза:
- Много ясно, че не. Ама какво? Да вярвам във феи ли? Идват и оправят каши. Или ангели-пазители? Ниищо лошо не може да ми се случи.
С иронията му можех да си напълня вече празната чаша.
- Ако имаше такива, брат ми още щеше да може да ходи. – продължи той.
Братът на Кичарата беше запален байкър и с групата му не пропускаха почивни дни. Веднъж се опитал да помогне на турист, който си заклещил крака при падане. В тоя момент, отгоре се откъртило голямо парче и го треснало по гръбнака както се бил навел. Колелото му отдавна събира прах в мазето.
- Но брат ти е жив. – намеси се Радо. – Освен това не познавам някой, който може да го бие на шах.
- Прав си, жив е. Радвам се на всяка загубена партия.замислено каза Кичарата и се обърна към прозореца.
- На някой да му се пуши? – чу се от корнера.
Всички се размърдахме.
Сбутахме се на балкона. Защракаха запалки. Лакътят на Косьо ме ръгаше в ребрата, но си замълчах. Като семейство сме все пак, ако започнат да ни дразнят дребните неудобства ще се изпокараме и ще се пръснем като пилци. Като семейството на възрастния инженер от моя блок. Важна клечка на времето. С двама сина и четири внука. Скарали се за нещо и синовете му се заклели в собствените си деца, че няма да си проговорят до края на живота. На него също. Човекът живееше сам, не общуваше и с нас. Така и умря – сам. А разбрахме че е умрял, когато във входа замириса нетърпимо. Сладка, задушлива миризма на разлагаща се органична материя. По средата на лятото, в най-голямата жега. Изесоха тялото, запечатаха апартамента, известно време виждах как съседите си шушукат със сериозни физиономии, сега няколко месеца по-късно, все още продължавам да си задържам дъха докато се кача и отключа.
След погребението, на което отиде половината вход, се разбра, че синовете му плакали като малки деца, прегърнали се и се сдобрили. Пост мортем. Явно случката така им е бръкнала в мозъка, че парчетата лед в сърцата им са се разтопили. Само че, защо ролята на Герда трябваше да изиграе тъжната самотна смърт на родител..
Пушехме в мълчание, само Косьо си подсвиркваше нещо. Свечеряваше се. На долния етаж потракваха чинии. Явно Нина и Лили послушно се бяха прибрали за вечеря.
- Небето има цвят на захарен памук. – отбеляза Косьо между две подсвирквания. Понякога и той успява да намери точните думи.
- На мен пък ми прилича на плодово мляко. – обади се Радо.
- Абе, к’во стана с Митко и Галя? – попита Теди и загаси фаса.
- Преди пет минути звъннаха. – каза Соня. – Спрели ги катаджии. После ще минат през супера за провизии и идват.
- Двайсе лева назад, бате. – поклати глава Косьо. – По-малко за пиене.
Шофьорите в групата закимаха с разбиране.
Влязохме вътре. Сипах си малко ром и допълних с кола.
- Не мога да повярвам, че лятото свърши. Пак ми се ходи на море – каза Теди и тръгна към лаптопа да смени Кайли, която конкурираше дългите гласни на Косьо с “Кънфааайд ииин миии”.
- На мен пък вече ми се кара сноуборд. – ухили се Радо. – Всяко нещо с времето си.
- Да бе, да! Дръжте си скапания сняг. Аз си искам морето!
- Ти веднъж се качи на борд, после няма да можем да те свалим от него, като те знам к’ва си зарибявка. – усмихна й се широко Радо.
- Може и да го направя. – върна му усмивката тя, а от тонколоните отново се чу Дейв, който този път обясняваше, че намира себе си само ако се загуби в някой друг.
- Косе, тая песен си почивка, бате. – казах му сериозно. – Любима й е. Ако завиеш пак, ще те халоса с нещо тежко.
Всички се разхилиха.
- Тука си прав.- измърмори Теди и се наведе над айфона.
Асансьорът издрънча, после се чу сигналното почукване – три пъти по две къси: та та, та та, та та.
- Ето гии! – скочи Сончето към вратата. С Галя бяха като дупе и гащи от детската градина.
След отваряне, затваряне, шумолене, тропане и оживено женско кудкудякане в хола нахълта Митака с Галя и Соня по петите си. Най-позитивния човек, когото познавам. Не съм го виждал намръщен и само като ти каже “здрастиии” с оная неговата интонация и си закачаш двата края на устата на ушите.
- Обедня, а Митак? – подхвърли Косьо.
- Лелеее, няма да повярвате! – грейна Митака. – Спират ни за превишена, щото пак се бях заблял нещо и не само че не ни глобиха, ами катаджията ни почерпи с бонбони, щото му се бил родил син.
Всички зяпнахме. После почнаха да се чуват: “Е не!”, “Да бее!”, “Ебаваш се!”, “Ти сериозно ли?!”, “Лъжеш, Митак!”.
- Вярно е. – каза Галя. – Щях да си глътна дъвката като извади Сезони-те.
- Мдаа. – каза тихо Кичарата, току до ухото ми. – Невъзможните неща намаляха с още едно. Откачена работа..