неделя, 23 февруари 2014 г.

Бунтът на мравката



 Всичко се беше случвало и преди. Пак го причакваха в ниското, зад лавката. Иван Манев с къдравия перчем и характерното подухване, с което го отмахваше от очите, Ради Новия, изключен от предишното училище за отсъствия и побой и Петлето, чието име никой от връстниците му не употребяваше, защото последният, който го нарече Пройчо, буквално си събра предните няколко зъба от земята.
   Камен знаеше много добре схемата – няколко обиди, два-три леки шамара и/или удари зад врата, претарашване на раницата, прибиране на джобните и ритник за довиждане. Иван и Ради бяха по-високи и по-едри от него, Петлето беше дребен и гърчав, но скачаше и на десетокласници без да се замисля. Разбира се, големите го правеха да изглежда труден за рисуване, но той си носеше раните и белезите гордо и се перчеше като младо петле, откъдето беше дошъл и прякорът му, макар той самият да твърдеше, че е от категорията в бокса.
   С тормоза Камен беше свикнал. Унижението обаче, все още не можеше да преглътне. Беше виждал това да се случва и на други и всеки път изпитваше едно и също – облекчение, че не е той и съчувствие към потърпевшия. Съчувствие обаче, беше последното нещо, което му се искаше Ани Колева, от първия чин, да изпитва към него.
   С нея се познаваха още от детската градина, майките им се редуваха да ги водят и взимат, живееха на 200м. един от друг. Бяха като брата и сестрата, които нямаха, понякога учеха заедно. И двамата обичаха да четат, често си разменяха книги. Тихи и ненатрапчиви, предпочитаха собствената си компания, пред тази на шумните си съученици. Тя свиреше на пиано от шестгодишна, той беше запален по модели на самолети. И двамата бяха родени през май, с осем дни разлика. На последния му рожден ден, тя му подари биографията на братята Райт и той чете цяла нощ. На другата сутрин, по пътя за училище, в замъгленото му от безсъние съзнание с изненадваща яснота се оформи увереността, че летенето е съвсем изпълнима мечта и той окончателно и твърдо реши да стане пилот.
   Приятелството им беше важно за него, но от няколко месеца започна да гледа на нея по друг, по-особен начин. Струваше му се, че за 13те си години не беше виждал нищо по-красиво. Без значение дали косата й свободно се разпиляваше по гърба като кестеняв пух или беше вързана на опашка, сърцето му всеки път започваше силно да бие и въздухът сякаш не му достигаше. И преди се беше заглеждал в очите й, но сега, в ясносиньото море там, откриваше цял нов свят, за който не беше и подозирал. Можеше да познае в какво настроение е само по погледа, а когато очите й се усмихваха, цялото му същество искаше само едно – да я прегърне и да я пази от всичко, което би могло да изтрие тази усмивка.
   Унесен в мислите си, дори не забеляза кога се изравни с гърба на лавката. Огледа се, бяха сами - те тримата и той. “Хайде да се приключва.”, помисли и примирено въздъхна.
   “К’во ста’а, смотльо?”, перна го зад врата Манев и духна снопчето коса.
   Камен сви устни, повдигна рамене и подритна камъче.
   “Мълчиш си, а? Умно!”, подхвърли Петлето и също го удари зад врата, само че по-силно.
   “Дай раницата и парите.”, делово нареди Новия и нагло се ухили.
   Нямаше нужда да го подканят, той също имаше основателна причина да бърза. Изхлузи презрамките и я подаде. Новия дръпна ципа, обърна раницата и заизсипва съдържанието на земята.
   “Нищо интересно”, изплю се той върху изтребителя на корицата на тетрадката по математика, докато побутваше едно-друго с крак. “Колко пари имаш?”
   “Какво си мислите, че правите?”, изумено попита някой зад него и Камен замръзна. Кошмарът му се сбъдваше. Извърна се, макар да знаеше какво ще види. Присвила очи, Ани местеше поглед от Манев към Петлето и после обратно. Новия явно не й изглеждаше важен. Точно той проговори.
   “Не е твоя работа, кифло!”
   Манев упорито се взираше в маратонките си, а обикновено нахаканото Петле нервно преместваше тежестта си от единия крак на другия и гледаше встрани.
   “Не ви ли е срам?”, тихичко каза Ани и точно когато Камен си помисли, че няма как да стане по-зле, Новия небрежно се пресегна и й залепи звучна плесница. Манев изви невярващо вежди и се опули, а Петлето така зяпна, че в устата му спокойно можеше да пъхнеш яйце. Дясната длан на Ани неволно се вдигна към ударената буза и синьото на очите й разми очертания от избилите сълзи от болка и обида.
   Без да има ясна идея какво прави, Камен, който до този момент не беше взимал участие в никаква форма на физическо насилие, скочи към Новия. Той дори не мигна, презрително изкриви уста и го бутна в гърдите с две ръце. Камен се спъна в раницата си и заби нос в праха.
   “Смешко! Събирай си парцалите, взимай си кифлата и се омитайте!”, развеселено каза Новия и извади кутия Боро от джоба си. Пушеше от 11годишен.
   Унижението изстуди вътрешностите на Камен, после сякаш ги запали и стомахът му се превърна в гореща лава. Той се подпря на земята, за да се изправи и дясната му ръка болезнено попадна точно върху твърдия релеф на макетния нож за часа по Приложни изкуства.
   После всичко стана за секунди. Звукът от щръкването на острието съвпадна с щракането на запалката и никой не му обърна внимание, но когато Камен за втори път скочи към приведения над огънчето Ради и замахна, Ани изпищя. Зипо-то на Новия глухо тупна в праха, коленете му се подгънаха и той притисна ръка към врата си, но напразно – кръвта шуртеше изпод пръстите му като гейзер, а на лицето му беше изписано единствено учудване.

вторник, 18 февруари 2014 г.

Патиланци



Слаб ми е ангелът. То, не че ако ми беше дебел щях да цъфна и да вържа, ама поне като ми звъннеше Петя да ме пита “Айде, идваш ли?”, щях да й кажа да оди да се пЕре. А ся кво, дремя в тоя гардероб и чакам мъжа й да отиде да сЕре, та да си тръгна. Живот..
   То тва не е сефтето. Нищо ново. Всичко се е случвало и преди. Като в оня филм “Цикълът на времето”. Дрън дрън ярина, ама ако й беше дошъл цикълът на Петя, нямаше да съм тука, а на боулинг, щото нямаше да кажа на Кирето, че имам секс вечер и щях да пипам други топки, не да си чеша моите заради нафталиновите топчета.
   Аз пак съм добре, ами Кирето как се беше омазал! Той нали тираджия и миналата година се беше хванал с Весето фризьорката от съседния вход. Казваше на жена му, че отива на курс и една седмица стоеше у Весето – тя му готви, той я сготвя и заспиват щастливи. Обаче един път, не щеш ли, да вземе да се съклетяса, щото то да не мърдаш една седмица от шейсе квадрата си е бая зор, нищо че топиш чушката всяка вечер. Та като се съклетясал Кирето, решил да отиде да изхвърли боклука, колкото да се раздвижи малко. Лятна вечер, топло, тъмно, издебнал да няма никой пред блока и изприпкал до кофата по боксерки. Ама тъпакът, по навик, да вземе да се прибере вкъщи след тва. Не е лесно да си тиква. Жена му, гъската, пък забравила да заключи и преди да се усети, бате Киро се намърдал в кухнята с кофата за боклук на Весето и по боксерки. На ти навици, на ти куче, на ти Павлов. Горкото копеле! Жена му първо се шашардисала, после го набила и накрая го изгонила с все багаж. Те заради тва все кисне в боулинг залата, когато наистина не е на курс.
   Киро тъп, ами аз! Дремя в тоя гардероб за найсти път, до на Петя лисиците, гол като пушка. Бас държа, че и в театъра да съм, като чуя “Мъжът ми идва!” ще отида да се скрия в гардероба.
   Чакай, тия стъпки не са на Петя! Тоя пък какво търси в спалнята?! Съблича се? Може пък да се къпе? Ма тя ми е казвала, че мъжът й се къпе веднъж на високосна. Аз иначе щях ли да го чакам да се накани да друса крушата, та да си ходя? Ааа не, е те ТОВА до сега не се беше случвало! Той секс ли ще иска да правят? Кирее, не си ти най-тъпото копеле, брат. И това ли ще трябва да преживея? Веднъж да се измъкна от тука, няма начин да повторя тва упражнение. Петя ше има да взима!
   Той, мъжът й, е бакшиш. Дали пък не е станало като оня път, когато бяха големите опашки за бензин? Петя ми разправяше, че веднъж Емчо, тва нейния, се бил наредил на дългата опашка с голфа и като го напънало, дигнал десния крак да даде боен салют, та да освободи напрежението, ма то се оказало че разстройство имал, та да вземе да се омаже като на Инчето малкия в памперса. И се прибрал да си мие насрания задник. А тя точно с приятелки, кафенце пият. Смяяятай ква картинка е било като им е замирисало!
   Уф, то с тоя нафталин тука, аз на Лили Иванова ще се вмириша. Къде отиде тоя сега? Ако е безопасно, Петя ще дойде да подраска по вратата да излизам. Ма не идва. Кво става тука, лайката си обрало, нерви не ми останаха. И бузата ми се опира в неква закачалка, чудна приказка. Барем трикрилен да беше, за по-широчко, а то няква тясна евтиния, не мога да мръдна. Ти мани, ами почва и да ми се пикае. Което ме подсеща пък за Любчо, дето на една Нова година така се беше напил, че объркал кенефа с гардероба и познайте дали не го намерихме със свалени гащи, клекнал и заспал. Ма работата си я беше свършил преди това де, чистачката сигурно си е мислела, че всичко й се е случвало да чисти до тогава, ама кво ли си е рекла женицата, като е видяла на Любчо инсталацията, само тя си знае.
  Ето, драска се на вратата, излизам значи. Ама стъпки не чух. Само да не е котката, че аз девет живота нямам, ако ме барне тука Емчо, с една патка по-малко ще си остана. Като казах патка, дано Петя да се е сетила да остави отключено, че аз през врати не минавам още. През прозорци се е случвало. На Коледа, като уж Емчо даваше нощна, че нали големите кинти са тогава, а се прибра пак по никое време, бях като Спайдърмен. Хубаво, че са на първия, иначе щях да се претрепя. Отървах се само със замръзнали топки, 2-3 одрани места и изкълчен глезен. Поне лед нямаше, че щях да се натроша като за световно.
   Което пък ме подсеща за оня път на европейското, като не се прибра сам, ами с половината таксиметрова гилдия, да гледат мачове. Е те тогава откарах тука до 3 без 15. Тия пиха, крещяха. Наложи се да пикая в една пластмасова кутия за шапки, щях да пукна. После като се разотидоха и Емчо влезе в кенефа, на излизане си я крепях като олимпийския огън.
   Айде ма, Петьо, най-накрая! Животът ми мина в тоя гардероб. ПАзи на вратата да се облека. Ставам и се мащам, че не мога да те гледам, черна си ми! Айде, утре ще се чуем.

вторник, 4 февруари 2014 г.

Спасителят в мазето



   “Нищо лично”, промърмори той и пусна резачката. В крайна сметка, наистина му беше все едно чие гърло щеше да пререже, стига под него да имаше чифт цици. Беше убивал всякакви. Дори не го правеше за удоволствие. Изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, разбира се, но то беше само за кратко -  в онзи момент, когато ужасът в очите им потъмняваше от осъзнаването, че няма да се спасят и той е последното което виждат. Всичко останало вече беше рутина – подготовката, избора на жертва, обичайното шофиране до вкъщи, бутилката вино, чашата й, в която сипваше приспивателни, пренасянето в мазето, кожените каиши, с които се погрижваше да я обездвижи преди да се събуди и почистването след това. Считаше го за досадно и неизбежно – като хаоса, който създаваше баща му в кухнята, за да сготви.
   Отгледа го сам. Беше грижовен, макар и разхвърлян. Майка си не помнеше, защото умряла при раждането му. В къщата нямаше нищо нейно, дори снимка. Не говореха за нея, не ходеха на гроба й; баща му твърдеше че е погребана в друг град. На десетия си рожден ден, когато от градинското парти се промъкна в къщата за още торта, без да иска чу ядосаният си чичо да се кара с баща му и да нарича “оная” с думи, чието значение знаеше, но бяха забранени вкъщи. Според чичо му “оная” ги зарязала, когато той бил на 6 месеца и избягала с шофьор на камион. Поводът за гнева му беше: “10 години вече един ред не драсна тая никаквица, можеше поне днес да се обади, никога не се е интересувала от това дете!”. Баща му вяло се опитваше да му опонира, че може вече да не е между живите, но гласът му беше задавен и изреченията му увисваха недовършени. Той слушаше зашеметен от разкритието и в сърцето му се раждаше гняв към безсърдечната жена, която не бе искала да го опознае. Не каза нищо, но със събраните от рождения си ден пари купи синя рокля на бели цветя, наряза я на дълги ивици и после я изгори в задния двор. Представяше си, че изгаря и нея и болката от изоставянето му леко понамаля. Но не изчезна.
   Порасна саможив и озлобен. Опитваше се да прости и не можеше. Към майките на съучениците си изпитваше необясним яд, а към тях самите завист. Мразеше ги всички.
   На 15 преби кучето на съседката. Обичаше това куче. Беше умен и приветлив лабрадор. Обаче и тя го обичаше и плака за него с дни. Зачервените й очи го изпълваха с радост, че я е накарал да страда. Започна да обикаля съседните квартали и да храни и други кучета с месо, предварително поръсено с отрова. Винаги се връщаше, за да види дали кучето им липсва.
   Интересът, който предизвикваше у момичетата, не го ласкаеше, даже напротив – дразнеше го. Искаха да го имат, за да може после да го зарежат, както беше направила “оная”. Нямаше да им го позволи. Докосването им предизвикваше у него само погнуса. Започнаха да го мислят за обратен. Не му пукаше.
   Имаше фантазии, които винаги завършваха със смърт на жена. И еякулация. Вечер преди да заспи си представяше как продавачката в магазина умира от заразна болест в страшни мъки или инкасаторката я прегазва кола. Затваряше очи и гледаше в техните. Ужасът им от смъртта го възбуждаше. Веднъж мастурбира до болка, защото този път умря учителката по история. Преди да си легне беше гледал документален филм за хищници и някак съвсем логично видя в ума си как я разкъсват диви животни. Тя живя, докато се превърна в кървава дрипа и появилият се отнякъде огромен алигатор не отхапа главата й. В този момент разбра, че целостта им го дразнеше. Свързаните с тялото крайници, които обличаха в къси поли и предизвикателното показване на голи ръце и дълбоки деколтета. Изложба на плът за шофьори на камиони.
   Беше умен и точно обратното на баща си – подреден и организиран. Поставеше ли си цел, нищо не можеше да го разсее. Завърши училище втори по успех, въпреки че рядко поемаше самоинициатива и говореше малко. Лесно си взе изпитите за университета и също толкова лесно го завърши. Веднага го наеха в престижна адвокатска кантора и за няколко години стана старши съдружник.
   Купи си професионален фотоапарат, за няколко дни го разучи в детайли, допълни го с още няколко хай тек джаджи и започна да прекарва половината от свободното си време в парка. Поставяше го на статив и се правеше, че снима пейзажи. Всъщност снимаше жените отдалече, после изрязваше главите им и ги събираше. Започна да си купува списания с разголени красавици, залепяше главите върху полуголите им тела и после се забавляваше да маха крайниците им един по един. Ножицата не му беше достатъчна. Не беше напълно реалистично за вкуса му. Отрязваше ги с едно движение на нож за хартия.
   В редките вечери, в които излизаше, ходеше в стрип барове на другия край на града. Винаги слагаше перука и мустаци. Не че някой му обръщаше внимание. Мъжете точeха лиги по танцьорките, а те точеха лиги по парите им. Лицата нямаха значение. Притежателите им – също. Важна беше само покупко-продажбата на танцуващо месо и струйката удоволствие. Той никога не им даваше пари. Седеше сам в ъгъла и с присвити очи си представяше едрогърдестата блондинка с един крак или с шия, от която шурти кръв. Ето така всичко си идваше на мястото.
   След като баща му почина от запушване на кръвоносните съдове, вероятно от тоновете пържено, което беше погълнал в разхвърляната кухня, той продаде къщата, в която беше живяла и “оная” и купи нова в богаташки квартал. И тук, подобно на стрип клубовете, никой не се интересуваше от никого. Всички къщи имаха високи огради, съседите не се познаваха и не си пречеха. Той разполагаше с 80 кв.м. мазе, 100 кв.м. градина и просторен заден двор с басейн. Разполагаше и с време. Живееше и се хранеше здравословно, не беше боледувал от нищо сериозно, плащаше си данъците навреме и до стотинка, нямаше дори глоба за паркиране. Всяка сутрин тичаше по 5 км., нахлупил ниско плетена шапка, вечер плуваше половин час.
   Една вечер, докато гледаше извиващото се около пилона тяло, разбра че нищо не му пречи да спре да фантазира и да започне да го кара да се случва. Шумоизолира мазето си и се обзаведе с всичко необходимо.
   Останалото беше като дежа вю. Толкова пъти го беше преживявал на ум, че другото беше само механика и автоматизация на процеса. Започна с барове за самотници, защото там ходеха най-отчаяните. Толкова лесно се съгласяваха да го придружат до вкъщи, че чак не беше интересно. Интересното идваше после, когато ги навестеше в мазето, вече събудени, завързани и достатъчно уплашени. Забрави да залепи устата на първата и докато успее да го направи беше принуден да слуша жалното й хленчене, което почти го накара да започне с главата. След това никога не пропусна. Може би точно заради мрънкането й, с което искаше да го накара да й съчувства и да я пусне, започна да казва на всяка “Нищо лично.”, преди да започне с нея. Разбира се, че нямаше нищо лично. Не ги познаваше, не го интересуваше с какъв характер са, къде живеят, какво обичат, това което бяха нямаше значение. Всички те бяха потенциални избягали майки. За съжаление, може би някои от тях вече го бяха направили, нямаше как да знае. На тях той раздаваше възмездие. Останалите обаче спасяваше от самите тях, от евентуалната възможност да изоставят умишлено и по своя воля децата си. Заради някой шофьор на камион.