петък, 10 януари 2014 г.

Покана за..



На Владимир Владимирович, с уважение

  “Имам за Вас една добра и една лоша новина.”, каза Професорът и си облиза очилата. Тънките косми на перуката му се ветрееха като кокоша перушина, макар че въздухът в кабинета не помръдваше. Обратно на сърцето на ПарапЕтков, което при думите “лоша” и “новина”, казани една след друга, лудо заблъска в гърдите му като чук на ковач гонещ краен срок на поръчка.
   “Вие, драги мой, не сте болен.”, продължи човекът зад бюрото. “Всъщност сте напълно здрав. Отчайващо здрав, дори бих могъл да допълня. Здрав сте като, така да се каже, новия ми стоманен сейф, за който платих цяло състояние.” Той помълча, за да погледа как сравнението му смутено се измъкна по чорапи от стаята и от притеснение затръшна вратата. От очилата му се стече набрала инерция слюнка и с трясък падна на пода. От новообразувалата се дупка се подаде сива миша глава, озърна се с тренирани движения и бързо изчезна.
   Пръстите на Професора забарабаниха по дървената повърхност. Ритъмът почти съвпадна със сърцебиенето на ПарапЕтков, после показа оригиналност и се видоизмени в съпровод на зулуски сватбен ритуал. “Защо сте обул тези грозни чорапи?”, строго попита притежателят на десетте барабанни палки. “Изобщо не си отиват с.. За какво говорехме? А, да – здравето Ви. То е с напълно ясно и обособено присъствие, без пукнатини. В организма Ви е светло като бял ден и да искате, не бихте могъл да се разболеете.” Той подуши въздуха и с отвращение добави “Но този одеколон.. Сигурен ли сте, че не сте се напръскал с дезинфектант?”
   “А.. лошата?”, най-накрая плахо успя да артикулира ПарапЕтков и още повече стисна колене. Едната му обувка закачливо се изплези на другата и после се скри зад прасеца.
   “Лошата винаги я наказват накрая, нали знаете?” Въпросът, произнесен с нетърпящ възражение тон, седна на края на бюрото и загледа нагло.
   “Не, аз за новината, нали казахте..” Гласът на ПарапЕтков изтъня до степен на невидимост.
   “Нетърпеливи сме, а?”, намигна му професор Сандъков. “Не бива така, ПарапЕтков, къде остана търпението? Ами благостта? Хубава работа, като дете сте”, нахока го той и духна върху влажните стъкла на очилата. В лявото се оформи картина на езеро забулено в мъгла, примигна два пъти и изчезна.
   “Ама все пак, нали за мен.. редно е да кажете, вълнувам се..”, запелтечи ПарапЕтков, кихна и от смущение забрави да си каже “наздраве”.
   “Ех, все за Вас, все за Вас, егоистично някакси.. Хайде за разнообразие да поговорим за мен”, смигна му Професорът. “Ето например вчера, Махагона Сандъкова, милата ми уважаема съпруга имаше рожден ден. Вие, Парапетков, пръста не си мръднахте да се поинтересувате, да я поздравите, букетче да поднесете. А тя, знаете, се беше приготвила, супичка беше сготвила, белтъци на сняг беше разбила, после децата такъв хубав снежен човек направиха, даже морковче му забодоха..”
   “Но аз не знаех, Бога ми, та нали съм тук при Вас от цяла седмица, все ме изследвате и изследвате. Дори не познавам съпругата Ви! Кажете ми, моля Ви, лошото, вътречерепното ми налягане се увеличава заплашително, ръцете ми треперят, а вие нехаете!”, стреснат от собствената си дързост ПарапЕтков се присви на стола и затвори очи.
   “По-полека, по-полека и до там ще стигнем, за къде сте се разбързал, влак ли гоните, любезни?”, изсумтя Професорът и по бузите му избиха червени розови пъпки, които цъфнаха и прецъфтяха за 30 секунди. Сандъков наблюдаваше с гордост процеса, а ПарапЕтков от напрежение започна да се смалява с по 2 милиметра в минута.
   “Спрете с това нахално поведение или ще се нацупя и нищо няма да Ви кажа!”, предупреди го Професорът и злобно присви очи. “Няма да я караме както Вие решите я! Достатъчно главоболия причинихте на всички ни. А и това е моят кабинет, тук мога да правя каквото си искам!” И за да го докаже той стана, издърпа произволен том от библиотеката, отвори го и започна да къса страници от него и да ги пуска на пода.
   ПарапЕт ПарапЕтков го гледаше изпод вежди и кривеше уста. Въздухът вече не му стигаше; той провери – беше му останал съвсем малко.
   Огънят лумна изневиделица. Сандъков не пушеше, но винаги носеше в джоба си кибрит за случаи като този. Страниците се гърчеха една върху друга и почерняваха от безплодните си усилия да останат цели. Замириса неприятно. В пристъп на ентусиазъм, Професорът беше прибавил и перуката си. Пламъчетата закачливо играеха по очилата му. На криеница.
   “А новината..”, подхвана пак ПарапЕтков.
   “Ех, ПарапЕт,”, свойски, почти любовно изгука Сандъков. “Новината, та новината. Ами добре, ето я Вашата новина. В страната ни не е имало по-здрав 33годишен човек от Вас. Ни ко га! Направихме всички необходими изследвания, използвахме най-модерната апаратура и нищо не открихме. Разбира се, опитахме се да го скрием, но се разчу. Лаборантите, знаете, са приказливи; администраторките също. Хората започнаха да говорят, завиждат, безпокоят се заради Вас. Та Вие не знаете дори какво е главоболие, кръвното Ви с години не е мръднало с един пункт, захарта Ви е прекрасна, органите Ви са като на новородено, пълно безумие. Повечето хора не могат да си позволят дори половината лекарства, от които имат нужда, а ето ви Вас – здрав като скала.” Разочарованието в гласа на Сандъков беше толкова наситено, че ПарапЕт почти видя очертанията на силуета му. Професорът щракна с пръсти и сивкав лист хартия, явно добре дресиран, скочи от купчината пред него и застана на долния си ляв ъгъл. Буквите в него се разтанцуваха по двойки, после отново се подредиха в изходно положение.
   “Ето тук всичко е написано.” Сандъков енергично разтърси листа и една невнимателна запетая се плъзна през края му, застина в недоумение във въздуха и после се разтвори в себе си. “Здравното министерство реши да Ви приспи. Не се безпокойте, безболезнено е. Ами че Вие сте бомба със закъснител, ПарапЕтков. Хората само това чакат – повод за безредици. Не можем да си го позволим. През последните 5 дни от престоя Ви тук, се опитахме да вкараме в организма Ви 35те най-опасни вируса на последните 150 години и знаете ли какво се получи? Ни що!”, пораженчески отрони Професорът и недоволно издаде напред долната си устна. “Вие отхвърлихте най-заразните болести на последните 2 века! Нечувано! Какво ще Ви правим такъв, а ПарапЕт? “
   Изчезналата запетайка се беше превърнала в лявата вежда на ПарапЕтков и сега извита като по учебник се надвесваше над левия му клепач.
   “Как “приспи”?”, едва сега Парапет започна да осъзнава значението на думата.
   “Ами така. Завинаги. Публично. Утре.” Професорът загрижено се загледа в паяка на корниза. Отглеждаше го от няколко седмици и доста беше свикнал с него, но на горката животинка май не й оставаше още много, вече не пъплеше насам-натам като преди. Натъжено въздъхна, но с удоволствие проследи как, след като натисна бутона под бюрото си, двама яки санитари извлякоха навън ритащия, крещящ обидни думи ПарапЕтков.
   Паякът нямаше време за развлечения. Той делово побутваше оплетената с тънки нишки слюнка муха, която вече спираше да помръдва..

четвъртък, 9 януари 2014 г.

Никос



Никос разбра, че животът му никога няма да бъде същият в деня, когато навърши 40. Толкова се беше ужасявал от този момент, че когато наистина настъпи се почувства като гол охлюв – открит и уязвим за света. На 20, 40годишните му изглеждаха като грохнали старци; на 40, 20годишните му изглеждаха като деца. Е, с изключение на девойките с дълги крака и къси поли, разбира се.
   Никос не беше грък. Името си дължеше на влюбената си в творчеството на Казандзакис майка, която знаеше цели пасажи наизуст и често ги цитираше с вперен някъде напред поглед. Майка му цял живот мечтаеше за свободния дух на Зорба и за дни и нощи изпълнени с морски мирис. След като помълчеше изразително няколко минути, тя се сепваше и отиваше да мие чиниите, да реже лук или да разбърка супата. Детето си възпитаваше в любов към живота. И Никос обичаше. Обичаше да го глезят, да му угаждат и да го обичат. Така, както правеше майка му. Само че, първо за съученичките му, а после и за всички останали жени в живота му това не важеше. Всяка от тях искаше той да се грижи за нея и да я глези. Беше го правил, но му идваше толкова неестествено и така го уморяваше, че нито една жена не се задържаше в живота му. До 40тия му рожден ден.
   В ресторанта, където Никос събра няколко приятели да почерпи, беше пълно с хора. Някаква счетоводна фирма имаше банкет и повечето от служителите й бяха жени. С най-различна форма и цвят. Някои от тях дори бяха хубави. Той по навик огледа 2-3 задника и още толкова чифта цици и после мисълта му се върна към разговора на масата.
   В 21.30 Никос навърши 40 години. В 21.45 стана, за да отиде до тоалетната. Ресторантът беше хубав, но тоалетната беше унисекс и на вратата той почти се сблъска с девойката, която излизаше. Тази беше от хубавите и вероятно надутите, си помисли той, защото девойката веднага го изгледа все едно е онова на подметката й, което току-що е настъпила. “Извинете”, каза Никос и в този момент всичко се промени. Девойката го зяпна изумена и започна да се извинява за причиненото неудобство. Никос на свой ред я изгледа изненадано, после надутият му мехур го сръчка в слабините, той влезе в тоалетната и забрави за случилото се. Само за 15 минути, защото подпийналите му приятели шумно го накараха да стане и да каже няколко думи по повод кръглата годишнина. След второто му изречение, врявата в ресторанта беше стихнала и всички жени го гледаха сякаш беше таблетка Прозак. В този момент той осъзна, че нещо в гласа му ги караше да спират да мислят. А да накара една жена да спре да мисли без грам физическо усилие, досега не му се беше случвало. Никос говореше глупости, девойките зяпаха унесено и накрая на вечерта той се прибра с двете най-хубави и с още 30на телефона, надраскани на брандирани салфетки.
   “Гласът ти ме кара да изтръпвам”, по-късно каза едната. “От думите ти ме побиват тръпки и забравям да дишам”, каза другата. Тази нощ, Никос почти постигна нирвана. Двете девойки сбъдваха мечтите му една по една и не искаха нищо в замяна, само да го слушат.
   Три дни след това, след един баскетболен мач, Никос почти умря от ужас, когато прегракналият му глас пропусна да произведе очаквания ефект върху русата барманка. След този случай той пазеше гласа си като зеницата на окото си и скоро потъна в такива неспирни секс игри с толкова разнообразни партньорки, че едва успяваше да се наспива поне 2 дни в седмицата. Всички от жените, които преди да го срещнат посещаваха психотерапевт спряха и до една казваха, че гласът му е единствената терапия, от която имат нужда. След 2 месеца стана най-популярният мъж в страната. Започна да води предаване за жени и нямаше никакво значение какво им говори, те винаги го слушаха в унес. Канеха го навсякъде, спираха го по улицата, гледаха го с влажни погледи. Времето минаваше, Никос се къпеше в женско внимание и не можеше да се нарадва на късмета си. Съдбата му беше направила идеалния подарък, за да смекчи удара от кошмарните 40. И добрата новина беше, че това щеше да продължи до края на живота му.
   Така поне си мислеше той. До 41вия си рожден ден, когато в 21.33 Никос научи лошата новина - гласът му вече действаше само на мъже..

вторник, 7 януари 2014 г.

Книгите



Аз бях малък книжен плъх. Вече не съм толкова малък, предвид възрастта и размерите и не толкова плъх, поради афинитета ми към Нейно Величество Котката, но все по-книжен.
   Баба ми ме научи да чета на 4 години и няколко месеца. Не беше поради огромното й желание, а от чиста самозащита. Колкото и да беше държелива жена, лека й пръст, нервите й поддаваха пред непрекъснатото ми влачене след полата й и мрънливото “Почети ми, бааабо, моооля те!”.
   След като разбрах, че не е нужно някой друг да ми държи книгата, най-напред колебливо, а после жадно, започнах да поглъщам детската ми библиотека, която майка ми не спираше да попълва, после детския отдел на кварталното читалище и накрая, след като се убедих че не мога да чета по-бавно за огромно мое съжаление, (а вярвайте ми дълго и упорито опитвах) беше ред на впечатляващата библиотека на родителите ми.
   Вече като възрастен човек разбрах, че съществува понятието “травми в детството” и осъзнах, че голяма част от моите странности водят началото си от неизбежното въздействие върху крехката ми детска психика на безмилостната проза на Зола и Мопасан. Последният давеше жени на нормандски селяни в бъчви с алкохол, обясняваше как прасета невинно изяждат стопаните си и това така надгради философията на безспорния ми гуру Карлсон, който живее на покрива, че всичко се сля в безкрайна върволица от деца, търсещи приключения; престъпници с добри сърца и зли полицаи; умиращи от глад бедняци по парижките улици, принцове, превърнати в лебеди; жени които се събличат за един хляб; младежи, които убиват заради пари и после полудяват от вина и още, и още..
   В трети клас започнах да пиша роман за пирати в тетрадка на квадратчета. Баща ми беше толкова горд, че почти като Карлсон, който всеки ден изважда от саксията прасковената костилка, за да види колко е пораснала и той всеки ден проверяваше какво е родило въображението ми и с нескрита радост броеше грижливо написаните редове. Майка ми, в това време, беше заета да промива многобройните ми ожулвания и натъртвания от падане от колело, дървета, стени, огради, всъщност почти всичко, което е на поне 2 стъпки от земята.
   Четях нощем. Денем пишех домашни и вършех лудории. Не помня кога спях.
   Бавно, понякога не толкова бавно, но методично и с любов трупах книги като катеричка орехи. Хората свикнаха да не се чудят какво да ми подаряват. Свикнаха и да ме питат “Тая имаш ли я?”, за да не повторят някоя. Както сега на всеки 2-3 месеца гледам “Две димящи дула” или “Глутница кучета”, така тогава на всеки 2-3 месеца препрочитах Карлсон. Била книга за деца. Как не! Мъдростта на вековете е скрита в нея. Освен това е безумно забавна. Да си мъдър и в същото време забавен – няма толкова впечатляваща комбинация. Да си вдигнат ръцете които го могат. Аз познавам една такава жена – и тя (без)умна по своята същност, ужасно мъдра за възрастта си и с удивителната способност да ме разсмива, докато ми трие сол на главата. Не защото ми е весело, а защото от устата й капят бисери като в българска народна приказка. Въпросната жена е най-добрата ми приятелка, да ми е жива и здрава!
   По-късно напълних рафтовете с Фауълз, Набоков, Виан, Мураками, Стивън Кинг. Те са забавни колкото катафалка. Обаче са големи. По-големи са от шума който вдига ламборгини първите 10 секунди. А тоя шум може да ви разплаче. Те също. Само че няма да си останете само със сълзите – ще ги роните сковани от ужас или недоумение как тия хора могат да пишат така и от коя планета са. Като казах “планета”, за малко да забравя Рей Бредбъри; виното му от глухарчета, което ще върже сърцето ви на панделка и ще ви остави завинаги дете и книжната му полиция. Колко нощи подред сънувах как униформени нахлуват вкъщи и изгарят my precioussss хартиени дечица..
   Кадърните пишещи и жадните четящи, те да са живи! Както казва Торин, син на Траин и внук на Трор: “Дано козината по краката им никога да не опада, а виното и бирата им да са все така хубави!” Това, че все още ги има е добрата новина. Лошата е, че за съжаление “книга” е обидна или ненужна дума за огромен брой хора, a IQ-то им е по-малко от размера на обувките..