понеделник, 26 април 2010 г.

четвъртък, 22 април 2010 г.

A momentary lapse of reason

"Я чакай, чакай, как да ти обясня набързо бе?! Ти съвсем изкукурига!" - Мъжът със сивия пуловер почти се давеше в слушалката, която стискаше между бузата и рамото си, докато се опитваше да прибере папка с документи в тъмнокафявата си кожена чанта. Възмущението му се изливаше в некоординирани движения, последното от които закачи дръжката на порцелановата чаша с кафе и тя, с глухо изтропване, изля две трети от съдържанието си върху цигарите му, черен бележник и връзка ключове. Очите му се разшириха, устните му направиха обратното и в следващия миг парченца алуминий и пластмаса се разхвърчаха от това, което преди малко беше телефон. Беше упражнил едновремешния си захват от хандбала с все сила.
Кракът в елегантен ботуш, до който озъбено проблясваше основния корпус на нещастния апарат, презрително го побутна гнусливо и притежателката му едва чуто, но доста отчетливо отрони "Откачалка!". Останалите хора в кафето бяха застинали в стоп кадър, някъде в дъното се разплака малко дете и като трети ред в припева зад тезгяха издрънча табла.
Сивият пуловер замига ошашавено, все едно чак сега осъзна ролята си в сценката, наведе се без да свива колене, внимателно вдигна злополучната слушалка и зачервено смотолеви към никой конкретно "извинявам се.. стрес.. побъркаха ни..", после се стовари в коженото кресло, задиша учестено и безрезултатно заопипва джобовете си за салфетка. Услужлива сервитьорка развя късата си пола около масата и чевръсто започна да забърсва следите от кафето.
Прекъснатите разговори се възобновиха след още един-два укорителни, но съчувствени погледа, животът потече по старому, мъжът с пуловера зачопли останките на телефона с пръст, а мислите му бяха съвсем другаде. После изведнъж се изправи, сграбчи чантата в едната си ръка, а бележника и ключовете в другата и забърза към изхода. "Сметкатаа" - провикна се след него сервитьорката. "Оставете, аз ще платя" - усмихнато каза млад мъж от съседната маса. Аз обърнах страницата.

събота, 17 април 2010 г.

* * *

Memories are all we end up with..

вторник, 6 април 2010 г.

Lost in Translation

Тишината е звук, който не чувам. Ти не мълчиш когато ми говориш, но аз понякога не те чувам. Не те чувам, защото не те слушам или ти ми говориш на език, който не разбирам? Каква част се губи в превода? Когато използваш майчиния ни език за да изразиш себе си, вече веднъж правиш превод; после аз взимам фразата на български и я превеждам на своя собствен език, който също използва българския за изразно средство, но както и твоя собствен език прави - интерпретира, тълкува субективно, пречупва през собствените възприятия. Какво си искал да кажеш и какво съм разбрала, след като от трите езика, които използваме за комуникация, само единият е общ и за двама ни? Собствените ни, условно наречени езици, имат различна представа дори за уж общовалидни понятия като "виолетово" например, какво остава за собствено изградени понятия като "правилно", "щастие", "красиво"? Дори когато "се разбираме" е възможно само да си мислим че е така. Прав е онзи, който е казал, че езикът е средство за комуникация, което използваме когато всички останали се провалят.