събота, 24 януари 2009 г.

* * *

There are two types of things we usually ignore - those that are not important to us and those that we wish weren't. Wishing never works..

понеделник, 19 януари 2009 г.

Прогнозата за времето днес

Парченца синьо небе, облаци, остатъци от сняг, по-смелите птичета се обаждат, студено, с обещание за затопляне, не много сигурно, чести промени на температурите, всичко може да се очаква, вземете си връхна дреха и имайте готовност за парти :)

http://uk.youtube.com/watch?v=blypORq3HMc

четвъртък, 15 януари 2009 г.

* * *

Слънцето припичаше, пред очите му плуваха червени петна, въздухът трептеше в дъното и от това трептене му се струваше, че кълбото танцува на едно място като буй над вълна. Мина покрай кофата, като суеверно повдигаше краката си по-високо и внимаваше да не настъпи някое черно мастилено петно, а после, като затъваше в рохкавата пръст, се помъкна напряко през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Целият беше облян в пот, задъхваше се от горещината и в същото време го побиваха ледени тръпки, тресеше го яко, сякаш беше махмурлия, а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше на ум едно и също като молитва: "Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш.. намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо! .. Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!"

Аркадий и Борис Стругацки, Пикник край пътя

вторник, 6 януари 2009 г.

Светлина през зимата

Докато милиони хора по света се приготвяха да отпразнуват раждането на Божия син (в малкото китно селце Звъниче, семейството на Айдин Осман сърбаше затоплената на бумтящата печка леща) в едно смолянско село двегодишното дете на обущаря изгаряше от треска.
От 18 часа валеше сняг на едри парцали, пътищата бяха затрупани, снегорините не смогваха да разчистят (но това не плашеше коравите родопски жители, защото бяха свикнали на суровата зима) и Айдин и жена му нямаха никаква надежда, че ще намерят помощ отвън за дъщеричката си.
Исик не беше подвила крак от сутринта, когато дланта й се допря до горещото челце на малката Сирин. (Отзивчивата млада лекарка, която живееше през три къщи, веднага наметна шала си и закрачи заедно с Айдин по труднопроходимите пътеки към болното дете.) Барис, селският лекар, лежеше с гипс на крака, съседките му притичваха да пометат, да примъкнат дърва за печката или да му донесат нещо за ядене. Взря се в угриженото лице на Айдин и попита:
- Кой е тоя път?
- Малката - едва отрони Айдин и стисна очи. Сирин дойде на тоя свят с големи мъки, не беше чудно че много й трепереха, а сега и тая треска дето я беше омаломощила. - Температура има, не пада, даже напротив, какво да правим, градът е далече, кой ще дойде по тия пътища.. - Въздъхна и избърса чело с опакото на лявата си ръка.
Докторът го погледна съчувствено и с усилие се протегна за патерицата.
- Давайте й от тия през 4 часа, - подаде му шишенце с таблетки - утре пак ела ако не е добре. Другите илачи ги знаете. Дано тоя антибиотик помогне.
Накацалите по склона къщи едва успяваха да сигнализират с по някоя светлина че са там през гъстата пелена от сняг. (Айдин стискаше пластмасовото шишенце в джоба си и в тревожното му съзнание се прокрадна надежда, че ето това лекарство вече ще помогне.) Хапчетата тракаха о пластмасовата си опаковка в джоба му, Айдин крачеше в преспите и мислите му бяха все там, при топлото малко телце у дома.
Жена му го посрещна с още по-дълбока отвесна бразда между черните вежди, краката й се преплитаха от умора, детето бълнуваше.
Айдин й подаде лекарството и докато тя се завтече към Сирин, разръчка огъня и добави още дърва.
На вратата се потропа. Спогледаха се. Не им беше до гости. (На вратата стоеше непознат старец с бяла брада и тояжка.) На прага стоеше голобрад младеж и пристъпваше от крак на крак да изтупа снега.
- Добра вечер, байно. Може ли да вляза, замръкнах във ваше село, никой не познавам, вашата къща най-близо ми се видя.
- Добра да е - каза Айдин - ама не е, детето ни е болно.
- Лошо - кимна момчето - аз поназнайвам това-онова, ще я погледна. Да се стопля само ако може.
Айдин кимна, затвори вратата след госта и го загледа под вежди. Момчето потърка ръце над печката, в косата му, малко по-дълга, отколкото Айдин беше свикнал да е мъжката коса, блестяха капки разтопен сняг.
- Светлин се казвам - подаде вече постоплената си ръка момчето на домакина и после повтори тихо името му, явно за първи път го чуваше. Исик обаче погледна право в очите и рече:
- Ще излезе, че сме адаши с вас - и се усмихна.
На Исик не й беше нито до усмивки, нито до запознанства, обърна се към леглото на детето и сигурно веднага щеше да забрави, че в къщата има и друг човек, ако той не я беше изпреварил да седне на стола до главата на малката пръв. Погледа червените й бузки известно време, после потърси очите на Айдин и след едва доловимото му кимване сложи ръка на челото й. И толкова. Стояха така - домакините с тревожно отворени очи и свити устни и госта - и тримата като за снимка. Само отблясъците от огъня и детето помръдваха в стаята. И снегът, който продължаваше да вали зад стъклото.

Явно лекарството беше подействало, защото на сутринта детето беше по-добре. Температурата му спадна и майка му дори успя да го нахрани. Снегът беше спрял дълго преди да изпратят госта и когато Айдин излезе да вземе дърва за печката дълго се чуди, защото от вратата към пътя стъпки нямаше.

петък, 2 януари 2009 г.

Revelation

Мисля, че станах по-добър човек. Или поне се чувствам по-добра от миналата година по това време. Започвам не само да изживявам момента, а и да го ценя. Нещо като в емблематичните коледни филми, в които героите изведнъж осъзнават, че всичко е преходно и всеки миг е неповторим като окраската на тигър, прилича си с останалите само привидно и ако не си добър с другите сега, точно сега, ако не им покажеш че ги цениш и обичаш, може да нямаш друга възможност.
Обичайте се! И не само това, показвайте си, че се обичате. Няма по-голяма щедрост от това, да стоплиш сърцето на някого..