четвъртък, 25 декември 2008 г.

Малката кибритопродавачка

Беше толкова студено, че чак болеше от студ. Валеше сняг и мръкваше. Последната вечер на годината, новогодишната вечер.
Малко бедно момиче вървеше през мрака и студа по улицата, гологлаво и босоного. То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка й – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единия чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То й рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.
Сега момиченцето вървеше с босите си крачета, станали синьо-червени от студа. То беше сложило кибритени клечки в старата си престилка и държеше няколко от тях в ръка. През целия ден никой не купи нищо от него. Никой не му даде дори един грош. Бедното детенце вървеше гладно и измръзнало и се оглеждаше уплашено. Снежинките падаха по дългата му руса коса, красиво накъдрила се на тила му. Но не това го занимаваше сега. От всички прозорци проблясваха светлинки и мирис на печена гъска изпълваше улицата! Настъпваше Новогодишната нощ. Ето за какво си мислеше момиченцето.
То се сви в ъгъла между две къщи, едната от които бе по-издадена напред. Детето скри крачета под себе си, но му ставаше все по-студено и започваше да трепери все повече. Не смееше да се прибере вкъщи, защото не бе продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито грош и баща му щеше да го бие. А и у дома също беше студено. Над главите им беше само покривът и вятърът свиреше през него, въпреки че най-големите пролуки бяха затулени със слама и парцали. Ръчичките на малката бяха вече почти замръзнали. Ах! Една кибритена клечица би я постоплила! Само да се престраши да измъкне една от снопчето, да драсне с нея по стената и да стопли пръстчетата си! И тя извади една клечка. Драс! Как лумна, как се разгоря клечката! Детето сви ръката си около топлото ясно пламъче, също като че ли държеше свещичка. Това беше вълшебна светлинка! На малкото момиче му се стори, че седи до голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова вратичка. Благословеният огън гореше и топлеше така хубаво! О, не! Какво се случи? Малката вече протягаше и крачетата си, за да се сгреят и те, когато пламъкът угасна. Печката изчезна и в ръката й остана само крайчето на изгорялата клечка.
Детето драсна нова клечка. Тя се разгоря, засвети и там, където отблясъците докоснаха стената, тя стана прозрачна като воал. Момиченцето видя стаята и масата, покрита с ослепително бяла покривка, с подредени върху є изящни порцеланови съдове и с вкусно ухаеща печена гъска, напълнена със сливи и ябълки! Най-хубавото беше, че гъската изскочи от тавата, с ножа и вилицата в гърба, и се завтече по пода право към бедното девойче. В този момент клечката угасна и пред очите на детето остана само дебелата, студена стена.
То запали нова клечица. Видя се седнало под великолепна коледна елха. Тя беше още по-голяма и по-бляскава от елхата, която бе видяло през стъклената врата на богатия търговец миналата Коледа. По зелените клонки горяха хиляди свещички и отгоре я гледаха пъстри картинки, като онези, дето украсяват витрините на магазините. Малкото момиченце протегна нагоре и двете си ръце и... кибритената клечка угасна. Многобройните елхови свещички се издигаха все по-високо и по-високо. То видя, че това бяха всъщност ясните звезди. Една звезда падна и остави дълга огнена линия след себе си.
– Някой умира сега! – каза си малката.
Старата й баба – единствената, която я бе обичала, но която бе умряла, казваше:
– Когато падне звезда, една душа се възнася към Бога.
Момичето отново драсна една клечка о стената. Наоколо всичко блесна и в светлината се яви баба й, така ясна, сияйна, мила и благословена.
– Бабо! – извика детето. – О, вземи ме със себе си! Знам, че ще си отидеш, когато кибритената клечка угасне, също както си отидоха топлата печка, хубавата печена гъска и чудното коледно дърво!
То трескаво запали цялото останало снопче клечки, защото искаше непременно да задържи баба си. И клечките пламнаха с такъв блясък, че стана по-светло отколкото през деня. Никога преди баба му не му се беше виждала толкова красива и голяма. Тя взе малкото момиче в ръцете си и двете полетяха високо, високо, светли и щастливи. И вече нямаше студ, нямаше глад, нямаше страх – те бяха при Бог!
А в ъгъла до къщата седеше момиченцето в студеното утро с червени бузки, с усмивка на уста – мъртво, замръзнало през последната вечер на старата година. Първият ден от новата година се издигна над трупа на детето, седнало с кибритените клечки, една връзка от които беше почти догоряла. „Искало е да се стопли”, казваха. Никой не знаеше каква красота беше видяло, сред какво сияние то, заедно със старата си баба, встъпи в радостите на новата година.

Ханс Кристиан Андерсен

понеделник, 22 декември 2008 г.

* * *

Бях толкова стеснителен, че неизвестно как, но винаги успявах да извърша грешката, която най-много се стараех да избегна. В нескопосаните си опити да отговоря на боята на заобикалящата ме среда можех да бъда сравнен единствено с хамелеон-далтонист. За мен, както и за околните, щеше да е по-лесно да понасят моята стеснителност, ако беше от обичайния лепкаво-младежки вид: множество млади хора минават през този етап и никой не им обръща внимание. Но при мен тя се прояви като нещо болезнено и тайно, което нямаше нищо общо с мъките на пубертета. Знае се, че едно от най-шаблонните мъчения, измислени от човека, е това да лишиш затворника от сън. Повечето хора прекарват деня си с една или друга част от ума си щастливо приспана: прегладнелият, който си дъвче пържолата, се интересува само от храната, а не, да речем, от онзи сън преди седем години, когато му се явили ангели с цилиндри на главите; докато при мен всички капаци, щори и врати на ума стоят едновременно отворени по всяко време на деня. Повечето мозъци си имат своята неделя, докато моят ми отказва и половин почивен ден. Това състояние на вечна будност беше изключително болезнено само по себе си, но също и в преките резултати, които пораждаше. Всяко най-обикновено действие, което се налагаше да извърша през деня, придобиваше толкова сложен и страшен вид, провокираше такова гъмжило от асоциативни идеи в ума ми, а и тези асоциации бяха така подвеждащи и неясни, така съвършено ненужни от практическа гледна точка, че аз или гледах как да изклинча от възложената ми задача, или напълно я изпортвах от едната ми изнервеност. Когато една сутрин отидох да се срещна с редактора на списание, който, поне така си мислех, беше склонен да публикува някои от моите написани в Кеймбридж стихотворения, първо се оказа, че той заеква някак особено, после пред очите ми се сляха отсрещните покриви и комини под формата на странна комбинация от ъгли, допълнително разкривени от дефект в стъклото на прозореца - това, както и особената миризма на мухъл в стаята (изглежда от розите, които гниеха в кошчето за боклук?) подгони мислите ми толкова надалеч и с толкова неуловими цели, че вместо да кажа онова, което си бях наумил, аз най-неочаквано започнах да разказвам на този човек, когото виждах за пръв път, за литературните планове на общ наш приятел, който - за това се сетих, когато беше вече късно - ме беше помолил да ги пазя в тайна..
.. Тъй като добре познавах странните скиталчески прищевки на ума си, боях се от срещи с хора, от това че мога да нараня чувствата им или да се изложа пред тях. Но същото това мое качество или дефект, което толкова ме тормозеше и притесняваше, когато се налагаше да се изправя пред онова, което наричаме практическата страна на живота (въпреки че, между нас казано, книговодството и счетоводството изглеждат еднакво сюрреалистични на звездна светлина) се превръщаше в инструмент на изтънчено удоволствие, когато се отдавах на самотата си..

Владимир Набоков, Истинският живот на Себастиан Найт

петък, 19 декември 2008 г.

Черти на любовта

Да поговорим за любовта, но да започнем с това да не говорим за "любовни връзки". Любовните връзки са горе-долу случайни историйки, случващи се между мъже и жени. В тях се намесват безброй фактори, които усложняват и объркват развоя им до такава степен, че - в повечето случаи - в "любовната връзка" има всичко, освен онова, което действително заслужава да се нарече любов. От голям интерес е един психологически анализ на "любовните връзки" с тяхната стъписваща казуистика; но не бихме се разбрали добре, ако преди това не изследваме онова, което собствено и в чист вид е любовта. Освен това би било омаловажаване на темата, ако сведем изучаването на любовта до това, което мъжете и жените изпитват едни към други. Темата е много по-широка, а Данте вярваше, че любовта движи слънцето и останалите звезди.
Без да стигаме до такова астрономическо разширяване на еротизма, уместно е да разгледаме феномена любов в неговата цялост. Не само мъжът обича жената, а жената - мъжа, ние обичаме и изкуството или науката, майката обича детето, а религиозният - Бога. Огромното разнообразие и разстоянието между тези обекти, където любовта има място, ще ни накарат да бъдем внимателни и да не смятаме за присъщи на любовта качества и състояния, които произтичат по-скоро от различните обекти, които могат да бъдат обичани.
От два века насам много се говори за любовни връзки, а не за любов. Докато всички епохи, още от доброто време на Гърция, са имали големи теории за чувствата, на последните две столетия такава липсва. Античният свят се ориентира първо в тази на Платон; след това - в доктрината на стоицизма. Средновековието изучи тази на Св. Тома (Аквински) и арабската; XVII век с усърдие изучаваше теорията на страстите на Декарт и Спиноза. Защото не е имало голям философ в миналото, който да не се е смятал длъжен да създаде своя. Ние не притежаваме нито един опит от класа за систематизиране на чувствата. Само напоследък трудовете на Пфендер (1881-1942, немски испанист, автор на "История на испанската литература през Златния век" и др.) и Шелер (Макс Шелер, 1874-1928, немски философ и социолог, един от теоретиците на "философия на живота") отново задвижват въпроса. Междувременно душата ни е ставала все по-сложна, а нашето възприятие - по-изтънчено.
Оттук и фактът, че не ни е достатъчно да се подслоним в тези древни теории на чувствата. Така идеята за любовта, която ни дава Свети Тома, резюмирайки гръцката традиция, е очевидно погрешна. За него любовта и омразата са две форми на желанието, на апетитите или сластолюбието. Любовта е желанието за нещо добро като такова - concupiscibile circa bonum (стремеж към доброто); омразата, едно негативно желание - отблъскване на лошото като такова - concupiscibile circa malum (стремеж към злото). Това издава едно объркване между апетитите или желанията и чувствата, от каквото е страдало цялото минало на психологията до XVIII век; объркване, което отново срещаме през Ренесанса, макар и пренесено в порядъка на естетиката. Така Лоренцо Великолепния казва, че l'amore e un appetito di belleza (любовта е глад за красота).
А това е една от най-важните разлики, които е необходимо да направим, за да не допуснем специфичното, същностното за любовта да изтече между пръстите ни. Няма нищо по-плодоносно във вътрешния ни живот от любовното чувство; до такава степен, че то е станало символ на всяко плодородие. Така от любовта в субекта се раждат много неща: желания, мисли, искания, действия, но всичко това, което се ражда от любовта така, както плодът от семето, не е самата любов; то по-скоро предполага съществуването й. Ясно е, че в някакъв смисъл и под някаква форма ние също така желаем онова, което обичаме; но и обратно - явно желаем много неща, които не обичаме, към които сме безразлични в сантиментален план. Да желаеш едно хубаво вино, не означава да го обичаш; наркоманът желае дрогата, като в същото време я мрази поради вредното й действие.
Но има друга причина, по-строга и деликатна, за да разграничаваме любовта и желанието. В крайна сметка желанието към нещо е стремеж към притежаването на това нещо; където притежаване означава обектът по един или друг начин да влезе в нашата орбита и да стане част от нас. По тази причина веднъж постигнато, желанието автоматично умира; задоволявайки се, то загива. Обратно, любовта е една вечна незадоволеност. Желанието има пасивен характер и, строго погледнато, това, което искам, когато желая, е обектът да дойде при мен. Аз съм център на гравитацията, където очаквам нещата да паднат. Обратно, в любовта, както ще видим, всичко е действеност. И вместо да се състои в това обектът да дойде при мен, аз съм този, който отива при обекта и съм в него. В любовта човек излиза извън себе си - може би това е най-големият опит, който Природата прави, та всеки да излезе от себе си към друго нещо. Не то към мен, а аз гравитирам към него.
Свети Августин (Августин Блажени Аврелий, 354-430, християнски теолог и писател), един от мъжете, разсъждавали най-дълбоко върху любовта - може би най-гигантският еротичен темперамент, съществувал някога - понякога успява да се освободи от това разбиране, което от любовта прави желание или похот. В лиричен изблик той казва: "Amor meus, pondus meum; illo feror quocumque feror" ("Моята любов е моята тежест; накъдето и да отивам, към нея вървя"). Любовта е гравитиране към онова, което обичаме.
Спиноза се опита да поправи тази грешка и заобикаляйки желанието, търси емоционалната основа на любовното чувство и на омразата; според него, сигурно е любов радостта, обединена с познаване на причината за нея; омраза - обратно - тъгата, обединена с познанието за онова, което я поражда. Да обичаш нещо или някого би означавало просто да си радостен и заедно с това да си даваш сметка, че радостта ти идва от това нещо или този някой. Тук отново откриваме любовта, бъркана с възможните й последствия. Кой се съмнява, че влюбеният може да получи радост от любимия? Но не по-малко вярно е, че понякога любовта е тъжна, тъжна като смъртта, върховно и смъртоносно мъчение. Нещо повече - истинската любов възприема по-добре себе си и, така да се каже, се самоизмерва и преценява именно по болката и страданието, на които е способна. Влюбената жена предпочита мъката, която любимият мъж й причинява, пред болезненото безразличие. В писмата на Мариана Алкофорадо, една португалска монахиня, могат да се прочетат фрази като следните, адресирани към неверния й прелъстител: "От дъното на сърцето си Ви благодаря за отчаянието, което ми причинихте, и презирам спокойствието, в което живеех, преди да Ви познавам". "Ясно виждам какъв би могъл да бъде лекът за всичките ми скърби и веднага бих се освободила от тях, ако престана да Ви обичам. Но що за лек! Не, предпочитам да страдам, пред това да Ви забравя. Ах! Нима това зависи от мен? Не мога да се упреквам за това, че само за миг пожелах да не Ви обичам, а, в края на краищата, Вие повече от мен сте достоен за състрадание и по-добре е да изстрадам всичко, което страдам, отколкото да се наслаждавам на вялите удоволствия, които Ви доставят Вашите любими от Франция." Първото писмо завършва така: "Сбогом, винаги ме обичайте и ме карайте да изстрадвам дори още по-големи болки". А два века по-късно мадмоазел дьо Леспинас: "Обичам Ви така, както трябва да се обича - отчаяно."
Спиноза не е догледал добре: да обичаш не е радост. Този, който обича родината, вероятно умира за нея, а мъченикът загива от любов. Обратно, съществува омраза, която се наслаждава на самата себе си, която радостно се опиянява от бедата, постигнала омразния човек.
Тъй като тези знаменити дефиниции не ни задоволяват, по-добре да се опитаме да опишем любовта, отбелязвайки основните й белези, както прави ентомологът с някое насекомо, уловено в гъсталака. Надявам се читателите да обичат или да са обичали нещо или някого и да могат да уловят своето чувство за прозрачните му крилца, и да го задържат неподвижно пред вътрешния си поглед. Аз ще изброявам най-общите, най-абстрактните черти на тази тръпнеща пчела, познаваща и меда, и ужилването. Читателите ще отсъдят дали моите формулировки съвпадат или не с това, което виждат вътре в себе си.
Наистина, по начина си на възникване любовта прилича на желанието, защото нейният обект - вещ или човек - я провокира. Душата се чувства възбудена, нежно поразена в една точка от някакъв дразнител, идващ от обекта към нея. Но любовта започва чак след тази възбуда, по-скоро - това подбуждане. През отвора, оставен от подбуждащата стрела на обекта, пониква любовта и активно се насочва към него - движи се в посока, обратна на подбудата и на всяко желание. Върви от влюбения към любимия - от мен към другия - в центробежна посока. Тази черта - да е в движение психически, на път към обекта, да е в непрекъснато вътрешно движение от своето същество към това на ближния - това е същественото и за любовта, и за омразата. По-късно ще видим по какво се различават двете. Без съмнение, не става дума физически да се движим към това, което обичаме, да се домогваме до приближаване и външно съсъществуване. Всички тези външни действия, разбира се, се раждат от любовта като неин ефект, но не ни интересуват за дефинирането й и трябва да ги елиминираме напълно от опита, който правим сега. Всички мои думи трябва да се отнасят към любовта в нейния психически запазен периметър на нещо, ставащо в душата.
Не можем да стигнем до Бога, който обичаме, с физическите си крака и въпреки това да го обичаме, означава да вървим към него. В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта. И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича.
Защото - сигурно сте обърнали внимание - актът на мислене и този на волята са моментни. Вероятно подготовката ни отнема повече или по-малко време, но реализацията им не трае дълго - случва се за миг, те са моментни актове. Ако разбирам една фраза, това става във времето, не се обича в серия от внезапни моменти, в точки, които се запалват и угасват като искрите на генератор, а любимото се обича непрекъснато. Това определя един нов белег на чувството, което анализираме: любовта е изтичане, поток от душевна материя, флуид, който - като извор - блика непрекъснато. Бихме могли да кажем, търсейки метафорични изрази, които да се откроят в интуицията и да назоват качеството, което имам предвид сега, та бихме могли да кажем, че любовта не е изстрел, а постоянно излъчване, едно психично лъчение от влюбения към любимия. Не е един единствен удар, а поток.
Пфендер с голяма проницателност настояваше върху този излъчващ и постоянен аспект на любовта и на омразата.
Вече набелязахме три черти, или характеристики, и трите общи за любовта и омразата - те са центробежни; представляват едно виртуално движение към обекта; и са продължителни и излъчващи.
А сега можем да анализираме радикалната разлика между любов и омраза.
Двете имат една и съща посока, тъй като са центробежни и в тях човекът върви към обекта; но вътре в тази обща посока те имат различен смисъл, противоположно намерение. В омразата се върви към обекта, но против него; смисълът му е негативен. В любовта също се върви към обекта, но се върви в негова полза.
Друго съображение, което изниква мимоходом, като обща характеристика на тези две чувства, която е по-важна от различията им, е следното: на мисълта и на обичта им липсва това, което можем да наречем психична температура. Обратно, любовта и омразата, сравнени с измислянето на някоя теоретична теорема, притежават горещина, топли са и освен това техният плам има най-нюансирани степени. Всяка любов преминава през етапи с различна температура и говоримата реч проницателно говори за любов, която изстива, а влюбеният се оплаква от хладината или от студенината на любимата. Такава глава за сантименталната температура епизодично би ни отвеждала до забавни за психологическо наблюдение състояния. В нея биха се появили аспекти от световната история, непознати - както смятам - досега на морала и изкуството. Бихме говорили за различната температура на великите исторически нации - студа на Гърция и Китай от XVIII век; средновековната жега на романтична Европа и т. н.; бихме говорили за влиянието върху човешките отношения на различната температура на човешките души - първото, което чувстват в другия двама, които се срещат, е степента на сантименталните калории; и, накрая, за качеството, което в художествените стилове, особено литературните, заслужава да се нарече температура. Но би било невъзможно дори отгоре-отгоре да засегнем този обширен въпрос.
Каква е тази температура на любовта и на омразата се разбира по-добре, ако я разгледаме от страна на обектите им. Какво прави любовта около своя обект? Дали се намира близо или далече, дали това е жената или детето, изкуството или науката, родината или Бога, любовта се труди усърдно около това, което обича.Желанието се наслаждава на желаното, получава от него удоволствие, но не и дар; то не дарява, не дава нищо от себе си. Любовта и омразата действат постоянно; първата обгръща обекта в една благоприятна среда и - отблизо или отдалеч - тя е милувка, гальовност, подкрепа, накратко - ласкавост. Омразата го обгръща с не по-малко жар в една враждебна атмосфера, вреди му, суши го като горещ пустинен вятър, разрушава го във въображението си, разяжда го. Не е необходимо, повтарям, това да се случва наистина; имам предвид намерението, което има омразата, онова нереално правене на нещата, съставляващи самото чувство. Така че ще кажем, че любовта струи в една гореща подкрепа на любимото, а омразата изпуска разяждаща жлъч.
Това коренно противоположно намерение на двете действия се проявява под друга форма - в любовта ние се чувстваме свързани с обекта. Какво означава това единение? Само по себе си то не е физически съюз, нито дори близост. Може би нашият приятел - да не забравяме приятелството, когато говорим общо за любовта - живее далеч и не знаем нищо за него. Несъмнено с него се намираме в едно символично съжителство - душата ни като че ли се разширява баснословно, преодолява разстоянията и, където и да е, ние се чувстваме в една същностна свързаност с него. Нещо подобно на онова, което изразяваме, казвайки в труден час на някого: "Разчитайте на мен, с Вас съм"; т. е. неговата кауза е моя, аз се сливам с неговата личност и същност.
Обратно, омразата - въпреки че постоянно върви към омразното неи - ни разделя от обекта в същия символичен смисъл; държи ни на радикална дистанция, отваря една бездна. Любовта е сърце до сърце - съгласие; омразата е разногласие, метафизично несъгласие - по никакъв начин заедно с това, което се мрази.
Сега да видим в какво се състои тази действеност, нещо като трудолюбие, каквато, разбира се, предположихме в омразата и в любовта, за разлика от пасивните чувства като радостта и тъгата. Ненапразно се казва: радостен съм или тъжен съм. Действително това са състояния, а не стремеж, действие. Тъжният, когато е тъжен, не прави нищо за това, нито веселият, когато е весел. Любовта, напротив, чрез въображаемото си разширяване стига до обекта и се заема с един невидим, но божествен и възможно най-действен труд: заема се да утвърждава обекта. Помислете си какво е да обичаш изкуството или родината - то е като да не се съмняваш нито за миг в правото им на съществуване, като да признаваш и потвърждаваш всеки миг, че са достойни за съществуване. И не както го прави някой съдия, който се произнася студено, признавайки някакво право, а по такъв начин, че благоприятната присъда същевременно е и намеса, изпълнение. Обратно, мразим, когато като че ли въображаемо убиваме това, което мразим, унищожавайки го в помислите си, отнемайки му правото да диша. Да мразиш някого, означава да изпитваш раздразнение от самото му съществуване. Би се задоволил само с окончателното му изчезване.

юли 1926, Хосе Ортега-и-Гасет


сряда, 10 декември 2008 г.

Jojo In The Stars

http://www.youtube.com/watch?v=irm6E_UbaZA&feature=dir

Другаде

От малка растеше като саможиво дете. Уж беше отворена за света, обаче светът като че ли не го забелязваше. Майка й я учеше да забелязва доброто в хората и да не го пренебрегва и Сиана така правеше, само че не винаги го афишираше и „добрите хора” все се чувстваха пренебрегнати и недооценени покрай нея. Детето разбираше, че вуйчо й има вълшебни пръсти и като омагьосано слушаше музиката в тъмния ъгъл на другата стая, но нито един път не отиде като сестра си до пианото. Искаше й се и нея стройният, висок вуйчо Дими да погали по главата след като последните звуци затихваха, но нещо й пречеше да изрази възхищението си по тоя открит начин, макар че го обожаваше. Считаха, че не харесва пианото, защото винаги излизаше от стаята, когато някой го използваше. Един път заспа на „Момичето с ленените коси”. Бузите й хладенееха от двете солени пътечки, Сиана си представяше как върви през гъста, тъмнозелена гора, слънцето едва се провираше между клоните над главата й, после гората стана истинска и когато се събуди навън вече беше тъмно, пианото беше замлъкнало, а от кухнята се носеше потракване на съдове.
Постепенно престана да говори. Всъщност говореше много, но на ум. От тихо и кротко дете се превърна в почти незабележимо присъствие. Вътрешно беше като попивателна, всеки ден откриваше стотици нови неща – мокрия охлюв в градината и блестящата следа, която оставяше след себе си, тънките бръчици, които се образуваха около очите на майка й, когато баща й се зададеше по чакълестата пътечка, празната страница в началото на всяка книга, странния знак на кората на голямата ябълка, която не всяка година даваше плодове. Четеше много. Хората в книгите не я подканяха да говори, съществуваха в и около нея, но не като сенки, а като плътни, цветни образи. В сенки все повече се превръщаха хората, чиито шумове пълнеха ушите й. Момиченцето живееше в реалния свят, той беше всичко онова, което можеш да докоснеш, помиришеш и чуеш, той беше първообразът на всички ония светове от книгите и Сиана не спираше да се удивлява на многообразието му, не бягаше от него, но нещо пречеше на вербалната им комуникация.
Майка й би се тревожила повече, ако детето не се справяше добре в училище, но ситуацията не беше такава. Сиана беше винаги от първите по успех, просто не обичаше да говори. Постигна негласно споразумение с учителите си, можеха да я изпитват всеки час ако искат, но писмено. Пишеше с молив, внимателно оформяше буквичките си на предпоследния чин, там където около 10 и половина сутринта слънцето изтегляше едно светло петно. Прехапала език от усилието да изрази себе си, леко накланяше глава наляво и вдигаше поглед от разчертаните листове хартия само за да го зарее някъде нагоре и напред, в нещо, което съществуваше само за нея.
Съучениците й не я тормозеха, защото можеше да слуша. Всеки знаеше че може да наговориш на Сиана всичко, което е в главата ти, всичките ти страхове и опасения, надежди и мечти, и не само че тя никога няма да те прекъсне, а и няма да каже на никого и често се възползваха. Мислеха, че тя е най-добрият възможен слушател. А момиченцето слушаше визуално. Всичко което излизаше от устата им се превръщаше в картини, подобни на тия от книгите, хората придобиваха вид и характер, радваха се, плачеха, заминаваха, понякога се завръщаха, имаше животни които умираха, такива които тичаха по улиците или спяха в панерите си. Реалният свят ставаше все по-разнолик, пластовете му можеха да се пресичат, разминават, палитрата се насищаше с все повече цветове.
Един ден Сиана не се събуди. Казаха че от съня си е преминала в състояние на кома и никой не можеше да обясни защо. Беше на 12 години. Закараха я в болницата, отделиха я в бяла светла стая, напъхаха тръбички по нея и я оставиха. Майка й плака почти до изтощение, по-голямата й сестра се зае с къщата, баща й спря да пътува толкова, за да може да бъде по-близо до семейството си, а вуйчо Дими изтръгваше от пианото толкова тъжни звуци, че понякога върху клавишите падаше светла капка и мокреше пръстите му.
Сиана прекара в кома 3 месеца и 15 дни. Когато отвори очи не знаеше коя е и къде се намира, но говореше. Разказваше странни неща за хора с различен цвят на кожата, животни за които никой не беше чувал и места, които никой не беше виждал. Започна да свири на пиано и да открива света наново. Новата Сиана беше замечтана, но усмихната, спеше по 12 часа в денонощие и на сутринта разказваше такива причудливи истории на които никой не вярваше, но всички слушаха с интерес. Започна да учи чужди езици, усвояваше ги със завидна лекота и след по-малко от година можеше да чете книги на още 3 езика. За периода си в болницата не говореше, но понякога както си беше права, затваряше очи, опипом намираше най-близкото удобно място, лягаше и реалността преставаше да съществува. Не реагираше на звуци и допир, все едно от комата бяха останали малки късчета. Околните свикнаха с тия нейни чудатости и започнаха да ги приемат като нещо неизбежно, в края на краищата когато се събудеше си беше съвсем нормална, нали.
Сиана живя 85 години, написа 138 книги с истории на различни езици и в последните си години започна да спи по 20 часа на денонощие. Най-малката й внучка не обича да говори, винаги излиза от стаята когато някой свири на пиано и чете почти непрекъснато.

вторник, 9 декември 2008 г.

Friends Like These

За човека, който успя да ме усмихне и просълзи едновременно с една мила виртуална целувка по челото:

http://www.youtube.com/watch?v=_TY9Ns7ATFM

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath

And we do sometimes

вторник, 2 декември 2008 г.

Който търси, намира

На Котарака в чизми му се накриви шапката. Знаеше, че не всичко което хвърчи се яде, и понякога обичаше да гони дивото, дори и да има питомно под ръка, защото предпочиташе гаргите рошави. Често не му идваше каквото му се щеше на ум, затова имаше крака, при това обути в чифт нови ботуши, а и апетитът му идваше с яденето, та не се страхуваше да хваща бика за рогата ако се наложи. Днес обаче се надяваше да намери на баницата мекото без много зор.
И тъй, гладна мечка хоро не играе, та запаса той на голия си тумбак чифт пищови и понеже не обичаше вятърът да го вее на бял кон, тръгна пеш. Тия пищови му отиваха като на свинче звънче, но той и без това не ги ползваше, знаеше че без мокри гащи раци не се ловят. Не че беше тръгнал на лов за раци, но не се боеше да си оцапа лапите, а и работата му отдавна беше пораснала, а врата надебелял, защото сам си я вършеше. Не беше от ония котараци дето умираха и пак за мишките мислеха, знаеше и две и двеста, понякога заспиваше с пълен търбух, а понякога като гладната кокошка само ги сънуваше. Майка му, старата котка, беше веща и знаеше как се вари леща, та го беше научила на няколко хитрини и за негов късмет второто се случваше само от дъжд на вятър.
По пътя си срещна Жабока, който беше вдигнал крак да подковат и него и си помисли „От всяко дърво свирка не става, ама Жабока няма как да знае, по цял ден седи и лапа мухите.” На всичкото отгоре Жабокът му предложи да станат сговорна дружина и да отидат да повдигнат планината, но Котаракът не беше от вчера и беше наясно, че орташката кобила псета я яли, затова продължи сам.
Покритото мляко котки не го лочат, но онова на перваза на съседския прозорец беше оставено непокрито и понеже Котаракът не обичаше очите му да са пълни, а ръцете празни, се метна като лъв, запъна се до паницата като магаре на мост и след като облиза и последната капка, се изниза като мокра връв. Млякото леко киселееше, но на харизан кон зъбите не се гледат, а и такъв лесен обяд щеше да намери пак като си види ушите, затова опекъл си работата той си плю на петите и пет минути по-късно спеше под голямата круша и сънуваше ангорската котка от съседния двор.