вторник, 28 октомври 2008 г.

Промени във времето

Любовта му към нея беше блага, равна и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – и цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тая любов като равномерно падащи снежинки; не очакваше снеговалежът нито да се усили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени и вятърът да се усили, беше готова да преживее дори виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и мързелива.
Един ден, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе без да се събуе, седна на стола до прозореца, по ципа на якето му пробяга светлина от рекламата навън и тихо каза:
- Имам син.
Току-що насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено туп-туп застана отгоре на купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, направи две крачки, приглади косата си и сякаш той току-що беше казал „Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.”, го попита:
- Да затопля ли картофите или вече си ял?
- Имам син – повтори той. На 8 години. Майка му умира, няма роднини, гледала го е сама. Детето е при приятелка, но не може да остане там дълго време.
Тя се отпусна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.
- Как се казва?
- Камен.
Помълчаха, после тя припряно стана и продължи да мие чиниите.
Същата вечер не си продумаха повече. На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Около нея се гонеха деца и майките им прекъсваха описанието на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: „Не сядай там.”, „Извади си пръста от носа.”, „Илиане, глух ли си?”
Чуваше ги като в просъница.
Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски и се опитваше да отгатне възрастта им.
Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо се полюшват две големи бели панделки. Двете в парка. Тя със синя рокличка на бели маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.
Снимки с баща си нямаше. Не го помнеше, майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха и тя отново потъна в мислите си.
Той се прибра през нощта. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.
На сутринта стана преди него, сложи кафеварката и когато той излезе от банята, го хвана за китката, погледна го в очите и каза:
- Да го вземем. Детето.
Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после я прегърна и тя го видя да плаче за пръв път.
На другата сутрин кухнята миришеше на палачинки, до огледалото в антрето се мъдреха чифт детски бели маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката в магазина и от къде да вземе нови дрешки на детето.
Любовта му към нея прерастна в болезнена благодарност, Поглеждаше я като куче стопанина си и понякога я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина приемаше тая обич и я връщаше десетократно, раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата. Вечер играеха на „Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.


събота, 11 октомври 2008 г.

Not only.. but also

Има неща, които започва да ти се иска да не са се случвали. Спомняш си ги в детайли, но с времето предпочиташ да не им забърсваш праха, обвиват се в паяжини и всяка нова нишка е добре дошла, защото те отделя от тях с още един микрон от милиметъра. Нареждаш ги най-отдолу в съзнанието си, като стари прашни снимки. Късчета усмивки и разочарования, които като дефектни огледала отразяват само част от истината за миналото. Понякога ти се приисква да можеш пренебрежително да ги изсипеш в голяма метална кутия и да ги запалиш, а докато пламъците облизват тая или оная дата, като най-безчувствения непукист на света да си запалиш цигарата от овъгляваща се, навита на руло снимка. Друг път си благодарен, че тоя ритуал е невъзможен. С какво щяхме да се различаваме от компютрите, ако можехме да управляваме и подреждаме паметта си като хард диск?

Има неща, които се надяваш да не се случат. Страхуваш се от тях, забраняваш си да мислиш за тях, молиш се да ги избегнеш и все пак, понякога ти се случват, точно на теб, и винаги те заварват неподготвен. Затваряш очи и скачаш в пропастта или скачаш в пропастта с широко отворени очи. Дестинацията е една и съща, пътуването е различно.

Има и такива неща, за които си благодарен на Вселената. Има минути, които осмислят години. Има години, които дават смисъл на целия ти живот. Има хора, които могат да те убият и съживят само с една дума. Има и думи, които не бива да бъдат изричани, ако не вярваш в тях толкова много, че да можеш да ги напишеш с кръвта си..

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Catch 22

Дъждът искаше да е сняг. Завиждаше му. Не можеше като него да преобрази дърво, улица или цял град. Успокояваше се, че той пък можеше да ги измие. Само че ако после нямаше слънце за да светнат, всичко изглеждаше омърлушено. Като завалеше и всички тичаха да се скрият. Искаше му се и него да го чакат с такъв трепет децата, допрели нослета до стъклото. Беше му омръзнала гледката на хиляди чадъри. Сякаш го дразнеха, имитирайки гъбите, които единствени му се радваха..

Снегът искаше да е безсмъртен. Беше му жал за снежинките, които се топяха. Милиардите ледени образувания, неповторими, крехки, уникално красиви. Като започваха хората да му зацапват безупречно бялото палто и го разплакваха. Потичаше на кални локви, изпаряваше се и все едно никога не го беше имало..

Горе на Олимп, безсмъртните умираха от скука..

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

* * *

Sometimes a kind of glory lights up the mind of a man. It happens to nearly everyone. You can feel it growing or preparing like a fuse burning toward dynamite. It is a feeling in the stomach, a delight of the nerves, of the forearms. The skin tastes the air, and every deep-drawn breath is sweet. Its beginning has the pleasure of a great stretching yawn; it flashes in the brain and the whole world glows outside your eyes. A man may have lived all of his life in the gray, and the land and trees of him dark and somber. The events, even the important ones, may have trooped by faceless and pale. And then - the glory – so that a cricket song sweetens his ears, the smell of the earth rises chanting to his nose, and dappling light under a tree blesses his eyes. Then a man pours outward, a torrent of him, and yet he is not diminished. And I guess a man’s importance in the world can be measured by the quality and number of his glories. It is a lonely thing but it relates us to the world. It is the mother of all creativeness, and it sets each man separate from all other men.
I don’t know how it will be in the years to come. There are monstrous changes taking place in the world, forces shaping a future whose face we do not know. Some of these forces seem evil to us, perhaps not in themselves but because their tendency is to eliminate other things we hold good. It is true that two men can lift a bigger stone than one man. A group can build automobiles quicker and better than one man, and bread from a huge factory is cheaper and more uniform. When our food and clothing and housing all are born in the complication of mass production, mass method is bound to get into our thinking and to eliminate all other thinking. In our time mass or collective production has entered our economics, our politics, and even our religion, so that some nations have substituted the idea collective for the idea God. This in my time is the danger. There is great tension in the world, tension toward a breaking point, and men are unhappy and confused.
At such a time it seems natural and good to me to ask myself these questions. What do I believe in? What must I fight for and what must I fight against?
Our species is the only creative species, and it has only one creative instrument, the individual mind and spirit of a man. Nothing was ever created by two men. There are no good collaborations, whether in music, in art, in poetry, in mathematics, in philosophy. Once the miracle of creation has taken place, the group can build and extend it, but the group never invents anything. The preciousness lies in the lonely mind of a man.
And now the forces marshaled around the concept of the group have declared a war of experimentation on that preciousness, the mind of man. By disparagement, by starvation, by repressions, forced direction, and the stunning hammerblows of conditioning, the free, roving mind is being pursued, roped, blunted, drugged. It is a sad suicidal course our species seems to have taken.
And this I believe: that the free, exploring mind of the individual human is the most valuable thing in the world. And this I would fight for: the freedom of the mind to take any direction it wishes, undirected. And this I must fight against: any idea, religion, or government which limits or destroys the individual. This is what I am and what I am about. I can understand why a system built on a pattern must try to destroy the free mind, for that is one thing which can by inspection destroy such a system. Surely I can understand this, and I hate it and I will fight against it to preserve the one thing that separates us from the uncreative beasts. If the glory can be killed, we are lost.

John Steinbeck, East Of Eden

http://www.youtube.com/watch?v=Ch3hppFG3UQ